Здравейте
Имам нужда от практичен съвет и опит на препатили.
Никой няма да се очуди като кажа че иде реч за ситуация със свекита. Така се случи, че преди 4 месеца, веднага след раждането на дъщеря ми и тяхна първа внучка, свекървата влезе доста рязко в личното ми пространство. Няма да обяснявам в детайли, че ще стане прекалено дълго, но приемете, че реагирах на вмешателство. То беше обвинение към мен, че не приемам "съветите и" в комбинация с опит да ме манипулира чрез сина си, моя мъж.
Това се разви в следващите седмици и кулминира в скандал, в който аз влезнах с идеята да изчистим отношенията, а излязох с присъдата, че не са добре дошли в дома ми от онзи момент насетне. В кратце - в този разговор ми беше заявено, че били обидени, че в някакъв момент съм казала че дъщеря ми е МОЯ дъщеря, трябвало да кажа че е НАША(включително тяхна)! Докато представях моята гледна точка, свекъра ми извъртя очи и ми се изсмя. Беше ми заявено да мълча и да не отвръщам, защото те са по-възрастни и трябвало да ги уважавам. 15 пъти ми беше заявено, че свекървата нямало да позволи детето да се разболее и т.н.
В последствие като малко ми мина махнах забраната да идват да виждат малката, но щетата си беше вече нанесена. Почнах постоянно да се карам с мъжа ми, за това че не застава твърдо на моя страна - той не можел да вземе страна защото бил между чука и наковалнята. Постоянно бягаше от проблема, отказваше да дискутираме какво се случва, аз изглежда заради хормоните и ситуацията, с която се сблъсквам за първи път плаках в рамките на месец десетки пъти, като преди това за периода от съзряването ми до сега да се броят случаите на едната ми ръка (аз съм на 37 така че смятайте). Изпадах в нещо дето оприличавам на нервни кризи или паник атаки. Празниците ги изкарах депресирана. Нека да не пропусна, че за малко щеше да ми спре кърмата напълно - 3-4 дни след скандала едва изкарвах по 30-50мл на ден, като преди това на сесия изкарвах 80+. Едната гърда практически беше спряла да произвежда мляко и ми трябваше много постоянство за да се възстановя частично.
Та така, след като изпаднах в поредната дупка, реших, че ситуацията е опасна и за здравето ми и реших да се обърна и към психотерапевт. Отидохме и двамата с мъжа ми и аз предадох нещата така както аз ги виждам, а мъжа ми излезе с реплики от сорта на "майка ми просто е емоционална!", "Тя само ни мисли доброто!", те просто се радват на внучка си и не искат нищо да и се случи... и т.н. Като теглихме чертата - психихотерапевтката ме успокои, че А) не съм луда и Б)имам проблем и той не е свекитата.
Така продължи до към 3-4 януари някъде - аз депресирана, с малко дете, избягващ комуникация мъж и на всичкото отгоре трябваше да толерирам родителите му 1-2 седмично да идват при детето. Горе долу тогава дадох ултиматум, че ако не си изговорим нещата от А до Я с мъжа ми, ще го оставя и ще си гледам детето сама.
След този разговор изчистихме нещата помежду ни. Почнах да живам малко по-малко и се възстанових. Отношенията ни се стабилизираха и достигнахме до някакво задоволително положение - той все още не признава вината на родителите си, но съм убедена, че ако нещо подобно се случи отново ще ги държи далеч от мен, което е задоволителен компромис.
Сега идва въпроса за който имам нужда от помощ - аз съм наясно с чувствата си към родителите му. Дори сега 4 месеца по-късно ги възприемам като натрапници в дома ми. Рядко се усмихвам в тяхно присъствие, а в разговор с мъжа ми ако ги спомене, веднага се сдухвам. Даже преди няколко седмици имаше случай: Аз повдигнах темата за родителите му и конфликта ни. Той каза: "Вече не помня. Минало заминало." Превъртях - аз изпаднах в такава дупка, заради неговите емоционално незрели родители, а той да ми каже че е било толкова маловажно, че даже не помни! Изпаднах в нова нервна криза и едва се успокоих.
На този етап, тяхното присъствие отключва травма. Те не смеят да ми се качват на главата и си траят около мен, не мисля че скоро биха опитали да ми направят мръсно, защото видяха, че номера им няма да мине. Мисля, че са изплашени да не им забраня достъпа до детето. Принципно трябва да отпусна кокалчето и да нормализирам обстановката, но не мога! Всеки път когато ги видя или се споменат е все едно черна завеса ми пада пред очите и света ми потъмнява. Те са причината, че не можах напълно да се насладя на първите седмици с дъщеря ми, те са причината че се карам с мъжа ми и те не са се извинили(всъщност свекървата се извини на общо основание, без даже да разбира къде е проблема), а се правят че всичко е наред и няма проблем.
Ако има някой който е преодолял травма, може би подобна на това с което си имам вземане даване - моля да сподели. Как простихте? Как спряхте да правите асоциациите които включват паник атаките/сривовете/депресията ви?
Как се справихте с подобна емоционална реакция към роднини/познати, които още са част от живота ви?
Виж целия пост
Имам нужда от практичен съвет и опит на препатили.
Никой няма да се очуди като кажа че иде реч за ситуация със свекита. Така се случи, че преди 4 месеца, веднага след раждането на дъщеря ми и тяхна първа внучка, свекървата влезе доста рязко в личното ми пространство. Няма да обяснявам в детайли, че ще стане прекалено дълго, но приемете, че реагирах на вмешателство. То беше обвинение към мен, че не приемам "съветите и" в комбинация с опит да ме манипулира чрез сина си, моя мъж.
Това се разви в следващите седмици и кулминира в скандал, в който аз влезнах с идеята да изчистим отношенията, а излязох с присъдата, че не са добре дошли в дома ми от онзи момент насетне. В кратце - в този разговор ми беше заявено, че били обидени, че в някакъв момент съм казала че дъщеря ми е МОЯ дъщеря, трябвало да кажа че е НАША(включително тяхна)! Докато представях моята гледна точка, свекъра ми извъртя очи и ми се изсмя. Беше ми заявено да мълча и да не отвръщам, защото те са по-възрастни и трябвало да ги уважавам. 15 пъти ми беше заявено, че свекървата нямало да позволи детето да се разболее и т.н.
В последствие като малко ми мина махнах забраната да идват да виждат малката, но щетата си беше вече нанесена. Почнах постоянно да се карам с мъжа ми, за това че не застава твърдо на моя страна - той не можел да вземе страна защото бил между чука и наковалнята. Постоянно бягаше от проблема, отказваше да дискутираме какво се случва, аз изглежда заради хормоните и ситуацията, с която се сблъсквам за първи път плаках в рамките на месец десетки пъти, като преди това за периода от съзряването ми до сега да се броят случаите на едната ми ръка (аз съм на 37 така че смятайте). Изпадах в нещо дето оприличавам на нервни кризи или паник атаки. Празниците ги изкарах депресирана. Нека да не пропусна, че за малко щеше да ми спре кърмата напълно - 3-4 дни след скандала едва изкарвах по 30-50мл на ден, като преди това на сесия изкарвах 80+. Едната гърда практически беше спряла да произвежда мляко и ми трябваше много постоянство за да се възстановя частично.
Та така, след като изпаднах в поредната дупка, реших, че ситуацията е опасна и за здравето ми и реших да се обърна и към психотерапевт. Отидохме и двамата с мъжа ми и аз предадох нещата така както аз ги виждам, а мъжа ми излезе с реплики от сорта на "майка ми просто е емоционална!", "Тя само ни мисли доброто!", те просто се радват на внучка си и не искат нищо да и се случи... и т.н. Като теглихме чертата - психихотерапевтката ме успокои, че А) не съм луда и Б)имам проблем и той не е свекитата.
Така продължи до към 3-4 януари някъде - аз депресирана, с малко дете, избягващ комуникация мъж и на всичкото отгоре трябваше да толерирам родителите му 1-2 седмично да идват при детето. Горе долу тогава дадох ултиматум, че ако не си изговорим нещата от А до Я с мъжа ми, ще го оставя и ще си гледам детето сама.
След този разговор изчистихме нещата помежду ни. Почнах да живам малко по-малко и се възстанових. Отношенията ни се стабилизираха и достигнахме до някакво задоволително положение - той все още не признава вината на родителите си, но съм убедена, че ако нещо подобно се случи отново ще ги държи далеч от мен, което е задоволителен компромис.
Сега идва въпроса за който имам нужда от помощ - аз съм наясно с чувствата си към родителите му. Дори сега 4 месеца по-късно ги възприемам като натрапници в дома ми. Рядко се усмихвам в тяхно присъствие, а в разговор с мъжа ми ако ги спомене, веднага се сдухвам. Даже преди няколко седмици имаше случай: Аз повдигнах темата за родителите му и конфликта ни. Той каза: "Вече не помня. Минало заминало." Превъртях - аз изпаднах в такава дупка, заради неговите емоционално незрели родители, а той да ми каже че е било толкова маловажно, че даже не помни! Изпаднах в нова нервна криза и едва се успокоих.
На този етап, тяхното присъствие отключва травма. Те не смеят да ми се качват на главата и си траят около мен, не мисля че скоро биха опитали да ми направят мръсно, защото видяха, че номера им няма да мине. Мисля, че са изплашени да не им забраня достъпа до детето. Принципно трябва да отпусна кокалчето и да нормализирам обстановката, но не мога! Всеки път когато ги видя или се споменат е все едно черна завеса ми пада пред очите и света ми потъмнява. Те са причината, че не можах напълно да се насладя на първите седмици с дъщеря ми, те са причината че се карам с мъжа ми и те не са се извинили(всъщност свекървата се извини на общо основание, без даже да разбира къде е проблема), а се правят че всичко е наред и няма проблем.
Ако има някой който е преодолял травма, може би подобна на това с което си имам вземане даване - моля да сподели. Как простихте? Как спряхте да правите асоциациите които включват паник атаките/сривовете/депресията ви?
Как се справихте с подобна емоционална реакция към роднини/познати, които още са част от живота ви?
