17-годишно момиче със суицидни мисли в следстие на мобинг в училище

Най-просто казано - тълпата срещу един.
Не очаквайте помощ от директора, учителите, класния или педагогическия съветник.
На мен развиваха теориите, че той ги предизвиква... Защото не им отговаря със същото.

А "булита"?

Тормозители.

Разговарях с една приятелка в Германия, която е учителка. Там им правят обучения, училищата имат изработени механизми за справяне със социалните проблеми на децата. За мобинг имат много - както за превенция, така и за интервенция. Според нея има един, който винаги проработва, и то до 2 седмици:

Значи първо се говори с пострадалия ученик - не го разпитват за никакви болезнени подробности, а по-скоро как се чувства в класа. Целта е да се спечели доверието му и да се разбере кои са главните действащи лица.

После се сформира група от 6-8 човека - именно главните действащи + няколко неутрални, но емпатични.

Без грам обвинение към когото и да е от тях им се разказва, че едно дете в класа не се чувства добре. Сенсибилизират ги с цитати или негови рисунки, говорят за чувствата на жертвата - по психологически начин предизвикват съчувствието им.

После учителят заявява, че много вярва в децата от събраната група, че именно те са хората, които могат да помогнат на съученика си да се почувства по-добре. Не се търсят виновни, няма обвинения към никого, но се споделя отговорност.

После всеки трябва да предложи конкретна идея от себе си - кой ще го покани на гости, на фурбол, кой ще седне до него, кой ще го поздравява сутрин и им се дава време да реализират идеите си.

Според нея, децата в групата се преобразяват като им се вмени отговорност без обвинения и ефектът е огромен. Мисълта ми е, че има какво да се направи, не се очаква много от учителите и от децата.

В училище не мога да кажа,че са ме тормозили но съм била обект на подигравки.В моя случай защото семейството ми нямаше финансови възможности а в гимназията попаднах в елитно училище и съучениците ми бяха от заможни семейства, та отнасях подигравки за евтини дрехи и обувки,липса на джобни, не можех да ходя по екскурзии и лагери по финансови причини.Сега ми е странен начина по който съм реагирала на това тогава,вместо да се чувствам зле,просто го приех и подигравките бяха за кратко като видяха,че не им се връзвам, спряха аз продължих да си нося старите и евтини дрехи но никой не ми се подиграваше вече,започнаха да ме избягват но и от това не ми пукаше,завърших с отличен успех,отидох в университет, получавах стипендия за отличен успех,през лятото работих имах си среда и приятели. Нито родителите ми разбраха за подигравките защото аз не позволих това да се превърне в проблем,това беше преди повече от 25 години и тогава и учителите не обръщаха внимание.

Дано да проработва. Струва ми се, че това е по-добре организирана разновидност на обсъждани дотук в темата варианти и е фифти/фифти да проработи или не, но може опитът да сочи успех.

Junejun, много ме впечатлихте. Как на толкова млада възраст сте била толкова емоционално стабилна? Семейството ли ви е давало такава сигурност или вие сте се родила с вътрешен център?
Аз бях тормозена жестоко в училище, бях аутсайдер. Не съм имала суицидни мисли тогава, по -късно в живота съм имала, явно булинга в училище не съм го приемала толкова вътрешно.
На мястото на момичето бих си повтаряла, че училището има край, не е за винаги и да ги игнорира.

Аз не бих казала, че съм била тормозена, но ги е имало стандартните неща - скараш се с някой, една седмица всички се обръщат срещу теб и се чувстваш отчаян, наранен. И не исках да ходя на училище в такива дни, не исках да общувам с никого, но не знам как стигнах до заключението, че човек трябва да се изправя пред проблемите си веднага, та и до днес съм с тази нагласа. Родителите ми са крайно неинтелигентни емоционално, така че е мистерия как съм стигнала до заключението.

Изчетох темата. И се върнах да прочета първия пост с обяснението.
Пиша набързо сега. Може би по-късно пак да се включа. Че и аз съм била "жертва". Имаше някои неща, които си казвах, когато се случваше. Сякаш те ме изваждаха от самосъжалението.
Обаче тук ми направи впечатление факта, че майката е ходила да обяснява и да плаче. Още помня как майка ми плачеше в детската градина, когато стоях настрани от децата. И още не мога да ѝ простя за това. Създава усещане, че нещо не ти е наред...

Към днешна дата си обяснявам поведението си със следното: това което нарекох финансови проблеми си беше бедност говоря за началото на 90 те когато много семейства едва оцеляваха, днешните деца са  свикнали всичко да се върти около тях в семейството, разбира се и сега има изключения.Имах много здраво семейство много семейства се разпадат в такива ситуации, в моето нямаше скандали, обвинения бяхме задружни и гледахме да оцелеем, имало е моменти в които буквално храната не е достигала, родителите са гладували да има за децата, имало е една вафла за две деца, голямото дете(аз) дава своята половинка на малкото, което е не разбира още защо трябва да стои гладно, тогава мнението на съучениците ти изобщо не е важно.Преминахме през това сплотени и нещата се оправиха.
А сега се сещам за друга случка в училище илюстрираща безсилие, както казах изобщо не отразявах подигравките, не отвръщах, това явно много е ядосало "лидерите" и един ден влизайки в класната стая след голямо междучасие намирам чина си залят със сок и поръсен с нарушено солети а друг свободен чин нямаше.Не реагирах изобщо,не се разстроих, не попитах кой го е направил изобщо не се поинтересувах защо чина е в този вид, просто си оставих раницата взех гъбата за дъската намокрих я и си изчистих чина подсуших го с хартия, тогава едно от момичетата,явно инициатора буквално удари с юмруци по чина си от този момент нататък подигравките спряха от раз.
Та искам да кажа, че трудното финансово положение ме е научило, че има по- важно от отношението на група деца.

Мен ме впечатли това: "Родителите ми са крайно неинтелигентни емоционално" !

Много ми е чудно, кой от моето поколение ( 70те) може да се похвали с емоционално интелигентни родители!?- тогава това не съществуваше.
Седмична ясла и градина, знаете ли, че съществуваше- в днешно време би била повод за отнемане на родителски права.

Аз не съм била тормозена, макар до 5ти да бях бузеста ( в къщи ми казваха пухкава, имах такъв образ за себе си в главата си дълго, докато ме се погледнах на снимки- просто съм била бебешор още ), в гимназията да бях отличник  ( но имахме задружен клас), а и носех очила и  пеех в хор ...,
обаче бях устата, и магарето ми никога не е нагазвало калта...

Да, нали? И на мен ми напомни на някои постове тук.
Аз мисля, че по-скоро ще проработи. Но трябва да има кой да го имплементира - зависи от класната, предполагам.

Аз до 4-ти клас бях жертвата на класа, чувствах се по същия начин и каквото и да правех, все ме изолираха. Че и зубър бях, разбирах се само с учителите. Майка ми ми е споделяла, че и в детската градина винаги съм била сама в пясъчника, късало й се е сърцето. В наши дни сигурно и аз щях да съм с Аспергер.
В 5-ти клас си намерих приятелка в класа (първата в живота ми) - с техните тъкмо се бяха прибрали от Германия и тя милата беше в шок, та я поканих при мен на последния чин. Толкова много си паснахме, аз спрях да цепя басма на никого и изведнъж станах най-популярната в класа, та до края на гимназията така. В гимназията се разбирах с всички и с никой - просто не се интересувах особено от нищо в училище, фокусът ми беше другаде.

Да не й пука от никого и да не им търси вниманието и одобрението са съветите, които винаги съм й давала. Но при нея очевидно не работи. Може би разликата е точно тази една приятелка, която тя няма.

или гадже

В друга тема съм споделяла: бях обект на групово физическо и психическо насилие доста години. В люта зима се прибрах пеша без дрехи и шапка - редовно ми ги криеха или изхвърляха. Това беше най-невинното, което правеха.
Бях непростимо умна за окръжаващата среда. Учителите ми се възхищаваха.
За съучениците бях дебела, задръстена и с очила.
Същите тия съученици сега постоянно ме търсят и ме молят за какво ли не.
Само при спомена за онзи тормоз сега ми съхне душата и ако не беше темата, никога не бих коментирала.

За конкретното дете : в семейството има нещо силно наздраво. Детето няма вътрешна опора и излъчва сигнали, които привличат всякакви зверове - от малки до големи.
Майката вместо, да си види нещата отвътре, припява и търси виновни.
Какво отработва това дете, ние няма как да знаем. Бащата къде е ?
Лично мнение.
Търсете лекар.
Психотарапевт е неподходящ, само запазва и усложнява ситуацията.
Психиатър също може да провежда психотерапия, наред с лечението.

Никога не съм се усещала тормозена, но като те чета се замислих, че опити е имало. Понеже бях висока са опитвали да ми викат "щраус" или "жираф", а понеже бях умничка да ми викат "зубър", но изобщо не съм ги отразявала, камо ли да се стресирам. И всичко спира, защото булитата търсят слабак. Особено пък ако им отговориш и им се опълчиш си намират друга жертва.
И много помага детето да има подкрепа у дома, да знае, че някъде има надеждна база, на която да се опре за да се противопостави на "враговете". Ми то си е според физиката - няма как да поемеш някакъв натиск, ако не си се подпряла стабилно.  Някога в началното училище имаш опит за бойкот на дъщеря ми. И интересното е, че опитът беше инспириран от родителите, казали на децата си да не играят с нея. Та децата съответно и бяха казали, че са им забранили да си играят с нея. Ние  пък и казахме следващия път като я попитат за домашното или да им подскаже да каже, че майка и не и разрешава да помага на деца, които не са и приятелки. И всичко свърши. Но също така и я научихме на мимикрия - да не дразни другите, да се слива с масата и да се държи с тях на тяхното ниво. Е, после си отдъхна като отиде в СМГ, защото там отпадна нуждата да се преструва.  А веднъж, вече като голяма, опитаха да я тормозят възрастни хора, да си избършат задника с нея и да я накиснат за свои пропуски. Ми те са възрастни, с авторитет, а тя млада студентка. Беше се спекла и разплакала, но сподели с нас, анализирахме ситуацията, показахме и, че тя изобщо не е в слаба позиция и онези не са и никакви, а само жалки използвачи. А после разиграхме "казаци пишат писмо на турския султан". Тоест такъв мейл им написахме на онези, че още съшия ден отговориха с извинения, че не са били разбрани, че няма проблеми... Ми грейна детето, усети и какво е да имаш подкрепа зад себе си. И научи ценен урок.
Накратко - щом навскяъде детето е тормозено проблемите са и в него, и в семейството. Защото децата са си еднакви, не може в няколко училища да са все изродчета.

П.П. Писали сме заедно с Деборана, но странно колко сходно ни звучат постовете