Сто пъти съжалих, че реагирах така. Реално нищо кой знае какво не беше направил. Освен че се лигавеше. Но аз пък си гледах телефона. Моята реакция беше тъпа. Обикновено му обясняваме, че прави глупости или гледаме да не реагираме бурно, даже изобщо. Но нищо не дава резултат. Нито игнорирането, нито, обяснения, с караници става още по-зле. Обича да хвърля посуда, а снощи събори чиния от дюралекс. Това му е втората чиния. Те се чупят много гадно и се чистят трудно. Разбира се, виновна съм аз, защото не трябва да яде в такива чинии.
Та мисълта ми е, уж не сме прости хора, а пък малко ни се качва на главата понякога. Може би просто трябва търпение и с времето ще почне да схваща, че като му кажа, че прави глупости, трябва да преустанови. Ние бяхме така със сестра ми, но това откакто помня. Сигурно на 2 сме били същите...
И ми е тъпо, че реагирам понякога с караници и го тупвам. Няколко пъти ми се е случвало. Не го искам, но някак не успявам да се проконтролирам... От това ме е най-страх, да не избухна някой път по грозен начин!!!
При нас това има направо магически ефект. Даже си имаме реплика “ще идеш при гълъбите”, понеже в тази стая на перваза постоянно кацат гълъби. 