В момента чета ... 99

И аз съм от харесалите "Грехът на монаха".

Ларш Кеплер - Паяка (2022; 2024 - Ентусиаст; 574 стр.)
(истинските ми впечатления този път ще постна в темата за сканди литература; за да не ви тормози П.Зарев тук )

Чудесна книга и история като за сериал. Но - за мен; които не харесват Кеплер вероятно ще видят още от същото. Ако пък не сте попадали на поредицата за Юна Лина - в тази героите няма да са особено "развити". Понеже, все пак, е 9-та книга; тук преобладава посттравматичната психология след елиминирането на Юрек Валтер. 9 бели сребърни куршума - 8 трупа. 99 глави и точно 100 м страна в "картата" с жалони "M" или "W", където... не е заровено кучето от поговорката.
Но за мен беше удоволствие.

Последни прочетени:
"Караеврен" на Васил Попов - последната част на "Мамник"
"Черните лилии" - Мишел Бюси
"Удавниците" -  Дженифър Макмеън
Харесаха ми и трите по различен начин, но все пак не са ми непознати авторите.
Сега започвам "Дъждът остава следи" на Александър Чобанов.
Доста съм пропуснала от темата, ще следя за нови препоръки.

На мен пък ми харесват вашите коментари. Пишете си спокойно. Това е форум и всеки изразява мнението си кой както желае.
По темата - чета разкази на Мопасан. Увлекателни са и ми харесва богатството на езика и поуката, която съдържат.

Приключих Архипелагът на забравените . В началото много ме грабна. Хареса ми срещата на двете инспекторки на Бьогле - Сара и Грейс. След средата обаче ме поизгуби. Краят не ми допадна особено, някак очаквах нещо по-вълнуващо. Все пак се прочете бързо.
Сега смятам да разнообразя трилърите с нещо не толкова в мой стил. Ще видим какво ще е. На всеки 3-4 трилъра чета 1-2 книги от други жанрове, за да не изпадна в книжна дупка.

Приключих „След мръкване“ на Мураками.
Дадох и 3 *в ГР, въпреки че се колебаех между 3 и 4 *.
Книгата е написана в типичния, магнетичен стил на Мураками, но признавам си, остана неразбираема за мен в класическия смисъл на думата.
​Въпреки объркването ми обаче, мога да кажа, че романът има невероятна атмосфера. Цялото действие се развива в рамките на една-единствена нощ- от 23:56 ч. до 06:52 ч. За Мураками нощта не е просто време за сън, а различно измерение. Когато градът заспи, границите между реалността, подсъзнанието и алтернативните светове изтъняват.
Тук Мураками ни поставяв ролята на безстрастни наблюдатели, сякаш гледаме през обектив на камера, рееща се над града между полунощ и зазоряване. Историята ни сблъсква с градската самота и с тъмната страна, която всеки от нас крие в мрака.
​Но това, което най-много ме докосна сред целия този абсурд, беше спасителната сила на „чистата“ човешка връзка. Мураками ни показва, че в най-изолираните и мрачни часове, единственото ни спасение е емпатията- в непринудените среднощни разговори между Мари и Такахаши или в неочакваната солидарност на жените от хотел „Алфавил“. Тези малки моменти на истинско човешко споделяне са като котва срещу отчуждението.
​Остави ме с усещането, че съм сънувала с отворени очи. Може би не разбрах всичко на рационално ниво, но определено „усетих“ книгата. Накратко, почувствах се като съучастник.Усетих колко сме уязвими, когато сме сами, и колко голяма нужда имаме да се „свържем“ с някого, преди да е дошъл зрача, за да не останем завинаги в капана на собствения си сън (като Ери).

Аз пък много харесвам мненията на EmBrother. Обичам сложни съставни изречения, обичам и да е необходимо малко повече, за да се разбере мнение, обичам и паралели с книги на автори от различни генерации. И всъщност, много повече обичам да му чета мненията за филми! 🙂

Прочетох "Изчезнал без сбогом" на Рийз Уидърспуун и Харлан Коубън. И съм раздвоена в мнението си. Криминалната нишка е хуабва, добре заплетена, с неочаквани обрати.... Но много си личи къде е писал Коубън и къде Уидърспуун. Както си върви историята, така започва някаква лекция във второ лице единствено число и все едно четеше интенет статия. Много странно чувство.
Започнах "Още един мъртъв автор". Нямам още мнение, на 20 стр съм, но езикът ми се струва тромав с някакви странни и неестествени конструкции. Преводач от шведски е Анелия Петрунова. По принцип я харесвам, но явно Сиела ПАК са спестили от редактор (за пореден път).

@ shimbite, Marisha*, благодаря! Наминавам да отбележа новина за Господинов:
Георги Господинов сред тримата финалисти за Prix Jean Monnet 2026
Българският писател Георги Господинов е сред тримата финалисти за френската литературна награда Prix Jean Monnet de littérature européenne за 2026 г.
Той е номиниран с френското издание на романа „Градинарят и смъртта“ — Le jardinier et la mort, публикувано от „Галимар“ в превод на Мари Врина-Николов.
https://offnews.bg/kultura/georgi-gospodinov-sred-trimata-finali … -2026-869351.html

Въпреки, че Светът е Футбол, чета  Морелси на Миевил (Е-версия) и на хартия Лъвкрафт - Планините на безумието. Един "страничен пас" към чистия хорър и антиутопиите.

Миевил аз нещо не го харесах, само Посланическото градче съм чела. Страхотна идея за езика, на който не е възможно да се лъже. Страхотна, но разпиляна в натоварващия и детайлен стил на автора.
Мислех да пробвам комикса му с Киану, някой да го е чел?

Фен съм на Коубън, но съм пропуснала тази интересна колаборация.
А за редакторите на Сиела (липсата им) не искам изобщо да коментирам

Започнах "Остайница", оставих я да ми отлежи в главата известно време до сега. Стилът на писане ми харесва на този етап.

EmBrother, прекрасен е Лъвкрафт!
Завърших "Дъждът остава следи" и си признавам, че ми хареса повече, отколкото очаквах. Не знам защо се бях настроила за нещо в стил "Името на розата" - може би заради сцената на събитията... Приятно, добре написано криминале, без претенции да задълбава прекалено в излишни разсъждения.

Къде Лъвкрафт, къде Името на розата - то са съвсем различни вселени

Чъби, трябва да се чете с разбиране, не само да бързаме да се изкажем иронично за какво са писали съфорумците.

Чета "Опасно близо", на Робърт Дъгони, но съм съвсем в началото. Надявам се да не е свалил нивото, че книгите понапреднаха като бройка и обиковено така става с поредиците.

Ох, разсмяхте ме
Първият ред от поста ми е към това, което чете EmBrother. Няма връзка с останалата част от споделянето.
Действието в "Дъждът оставя следи", която коментирам след това, се развива в манастир, та оттам първоначалната ми асоциация с "Името на розата".