🌸 Градината на Демет Йоздемир - Тема № 16 за обсъждане 🌸

„Училищно бръснене“ (Okul Tıraşı) на Ферит Карахан, който направи световната си премиера в секцията „Панорама“ на Берлинале през 2021 г. и спечели наградата на FIPRESCI, разкри тъмнината, покрита от белотата на снега в един интернат в нищото. Това училище, където всеки си вършеше работата добре само когато беше в негов интерес, и където дори тези, които изглеждаха на страната на потиснатите, се опитваха да спасят себе си, беше като метафора за една прогнила страна.
Пет години по-късно Карахан се завръща с третия си пълнометражен филм „Сватбата на джиновете“ (Cinlerin Düğünü), като този път насочва камерата си към семейство, живеещо в далечно анадолско село.„Сватбата на джиновете“ е филм, разгърнат в три различни времеви периода. Чрез четирима братя и сестри, които се събират отново след години по повод на сватба, той проследява мълчанието на миналото, семейните тайни и невидимите връзки, предавани от поколение на поколение. Наградата, за която филмът ще се състезава в рамките на конкурсната програма Platform на филмовия фестивал в Торонто, тази година има особено значение: с променените правила на Академията, наградата Platform се превърна в едно от шестте фестивални отличия, които дават право на спечелилия филм да кандидатства за „Оскар“ за най-добър международен филм, без да е необходимо да бъде официален избор на своята страна.
В „Училищно бръснене“ Карахан по-скоро превърна въпроса за това как системата смила хората във форма на самия филм, отколкото просто да го разказва. В „Сватбата на джиновете“, докато стеснява мащаба до семейството, той насочва погледа си към раните, пренасяни през поколенията.
По думите на Хелин Кандемир, която се присъединява към историята в третата част като Дениз – най-младото поколение на семейството – този път сме изправени пред „самота, преливаща от поколение на поколение“ и една „семейна рана“, която не познава класи и география, и продължава да съществува чрез промяна на формата си, дори и преживяванията да се променят. Това, което Дениз наследява от майка си, кармичните прилики между нея и героите от други поколения, и географията на Ерзинджан, която придружава самотата на персонажите, са части от света на „Сватбата на джиновете“, който свързва семейството не само чрез кръвна връзка, но и чрез наследени страхове, травми и последствия от решения.
Преди световната премиера в Торонто разговаряхме с Хелин Кандемир за киното на Ферит Карахан, за Дениз и за следите, които миналото оставя върху телата на следващите поколения.

Интервю с Хелин Кандемир /ние я познаваме от DEK/

Гледала ли си предишния филм на Ферит Карахан „Училищно бръснене“? Има ли прилики, които забеляза в неговия кинематографичен език и които откри и в този сценарий и филм?
Хелин Кандемир: Бях го гледала. Чувствам се голяма късметлийка, че имах възможността да работя с режисьора на филм, който ме впечатли толкова силно. Мина много време, откакто го гледах, но най-яркият спомен в съзнанието ми е, че филмът е изграден върху това как една система смила хората. Усещам подобна текстура и в „Сватбата на джиновете“. Вярвам, че той има език, който по-скоро превръща самия проблем във форма, отколкото просто да го разказва.
Къде и за колко време се проведоха снимките? Намери ли на снимачната площадка съответствие на местата и средата, които си представяше, когато чете сценария?
Хелин Кандемир: Снимките започнаха през октомври. Аз завърших историята на Дениз без прекъсване през първите десет дни от снимачния процес. „Сватбата на джиновете“ е история, която е много преплетена като времева линия. Извън снимачния график, работих, като следвах историята на собствения си персонаж в неговата собствена времева линия. Владеех историята като цяло и се придържах към своята приемственост. Мисля, че стръмните планини и безкрайните равнини на Ерзинджан придружават самотата на нашите герои.
Филмът се развива в три различни времеви периода и ти се включваш в историята чак в третата част. Докато превъплъщаваше своя образ, доколко и как взе предвид семейната история, която зрителят вижда преди теб, и следите, които тя е оставила върху героинята ти?
Хелин Кандемир: Имах възможност да разговарям дълго с режисьора по този въпрос. Вероятно за първи път в професионалния си живот преживявам опит на спътничество, при който освен да разбера моя собствен персонаж, бях длъжна да разбера всички персонажи. Аз съществувам в последната останка от една самота, преливаща от поколение на поколение. Чувствах тази тежест в тялото си при всеки дубъл. Докато гледах филма, мислех много за травмите и страховете, предавани от поколение на поколение, или за последствията от преживяното и решенията на предците ни.
Според теб какви следи са останали у Дениз от това, което е преживяла майка ѝ?
Хелин Кандемир: Дениз е съвсем различна версия на майка си, която може да покаже своя анархизъм с ярост. Мислих дълго за причината за тази промяна, но все още ми е трудно да стигна до категорично заключение. Времена, хора, преживявания, възрасти... Може би, ако майката на Джерен също беше Джерен, животът щеше да бъде съвсем различен.
Има прилики и паралели между героя на Илхан Шен и твоя герой, освен общите им имена. Всъщност във филма има много повтарящи се образи и сцени, които правят тази връзка. Как интерпретираш тази връзка?Хемир Кандемир: Една от формите, които най-много харесвам в „Сватбата на джиновете“, е липсата на дефиниции. Невъзможността да се постави една прилика на точно определено място, според мен, дава на зрителя правото да държи камерата. Паралела между двамата герои с името Дениз поставям на същото място. Кармичната прилика помежду им ги прави много близки, много „семейство“, но в същото време ги държи толкова разделени.
В кариерата си имаш както независими филми, които обикалят международни фестивали (като „Три сестри“ / Kız Kardeşler), така и сериали и филми, които достигат до много по-широка аудитория. Променя ли се това, което търсиш или което те вълнува като актриса в тези различни форми на продукция? Какво е определящо за теб днес, когато приемаш даден проект?
Хелин Кандемир: Въпреки че платформите, на които творим, или крайните дестинации на проектите се променят, това, което правя, си остава актьорско майсторство. Въпреки това смятам едно многостранно поле на изява за по-ценно. Да израстваш, да се смаляваш, да усещаш нови погледи и нови режисури ми помага да развивам собствената си палитра. Мога да присъствам във всичко, което кара сърцето ми да бие.
„Сватбата на джиновете“ ще направи световната си премиера на филмовия фестивал в Торонто. Какво вълнение предизвиква у теб фактът, че филм, чиято реакция от публиката все още не знаеш, ще се срещне със зрителите за първи път и то в такава международна среда? С какво смяташ, че международната публика ще се свърже най-вече?
Хелин Кандемир: Много се гордея, че нашият филм ще направи световната си премиера на такъв важен фестивал. Много съжалявам, че няма да мога да бъда там поради натоварения си работен график, и съм тук, за да следя с вълнение пътуването по червения килим на всички мои колеги от екипа. Зная, че семейната рана е травма без класи и без география. Дори преживяванията да се променят, нашето разочарование не се променя; нашата радост, вяра и загуби никога не се променят. Сърцебиенето е същото, само формите се разместват. В този контекст вярвам, че и чуждестранната публика ще разчете кармичната структура, която ние почувствахме в „Сватбата на джиновете“.