Липсват ми социални контакти

Точно такива намерения имам и аз,трябва да започна отнякъде

misssixty223
Оказва се , че не си толкова сама , колкото казваш , или мислиш .
Имаш кръг от познати .
Кани ги ти , защото има голяма вероятност те да са като теб .)
Което от една страна е хубаво , общи интереси , темперамент .
От друга , и те като теб в възможно да седят и да чакат покани , на които биха откликнали с удоволствие .

Защо не каниш някои от познатите си винаги , когато искаш да пиеш кафе в компания , или да се разходите просто .

Аз това не разбирам .

Вие канете и имициирайте. Нищо лошо няма в това.

В последно доста хора станаха много неинициативни във всяко отношение .
Чакат нещо , някого ..
В очакване на Годо и подготовка за “ действия “, живота си изтича покрай тях .
Така модерният страх от отхвърляне и нараняване превръща някои в доброволни самотници .

Така е. Но ако човек иска разнообразие, трябва сам да си го създаде.

Запиши се на пилатес. Аз бих  пробвала с удоволствие ако имаше, защото ми се вижда като нещо, което би ми допаднало.
Аз ходя на йога и като цяло не съм по тежките и интензивни тренировки, особено пък танци няма шанс, защото съм с два леви крака и никаква чувстото за ритъм. Също съм в малък град.
Честно казано и аз в един момент се чувствах като теб. Имам малко, но верни приятели, виждаме се сравнително често, но е все по моя инициатива или ако се събираме на гости все ние ги каним.
Когато детето беше малко се запознах с доста нови хора, завързах две близки познанства, но след време се разочаровах и оттам насетне реших, че повече няма да влагам в нови запознанства, каквото дойде - това, колкото толкова.
Имам много голяма рода, много социална работа и това ми е достатъчно. Също съм пълен интроверт, но и много бъбрива.
Ходя на йога вече две години и открих своето нещо, но приятелства там нямам и едва ли ще имам. Иначе йога е идея, защото предполага философия, по-духовни интереси, учителите обикновено са много спокойни, общителни и ярки личности. Аз така се запалих, че сега ще карам и курс за учител.
Искам обаче да кажа, че хич не е толкова лесно човек да създаде приятелства на такива места и винаги съм се чудила, че това е обикновено първият съвет, който се дава в такива теми.
А то зависи от многото неща. Има си хора, които лесно се сприятеляват, на други им трябва повече време като мен.
В работата си съм вече трета година и не мога да кажа, че имам приятели. А и не искам, защото съм се убедила, че в работна среда приятелства трудно стават и съм решила за себе си, че ще стоя по-настрана(отново след наблюдения и няколко случки в колектива съм си направила тези изводи).
Истината е, че понякога искам да имам по-широк социален кръг. Обаче след като съм се опарила неведнъж и два пъти в един момент реших, че или ще стане естествено или няма да стане.
Имам две приятелки най-добри, няколко познати за по кафе и площадки, колеги, с които си имам повече приказка, но извън работа не се виждаме.
Както казах  много роднини, които колкото и да обичам и срещите с тях в момента, много ме натоварват. И това е защото съм в труден период, с много задачи и натовареност.
Две приятелски семейства имаме и кумовете.
Имаме сега едно ново познанство от гръцкото море, съвсем случайно, много си допаднахме с това семейство, хем жената е с десет години по-малка от мен, а мъжът колкото нас.
Нещата стават ествено, искам да кажа.
Като човек с много хобита и интереси не ми е скучно, дори напротив искам все по-често да съм сама и да имам време за йога, за книги, за писане.
Не се насилвай, но и не неглижирай тази твоя нужда. Щом се появила точно в този момент има защо да е така. Човекът е социално животно.
На мен понякога ми е криво особено за кумците ни, с които прекъснахме всякакъв контакт без да ни кажат защо, и се държаха безобразно, така и не обясниха защо, имахме много неприятна ситуация с тях.
Поискахме да говорим защо така се държи, не ми се даде обяснение. Последва важно събитие за едно от децата им, на което трябваше да присъстваме, все пак сме кумове.
Държаха се така сякаш не сме там и след като приключи събитието си казахме край и ги зачеркнахме.
Това беше най-близката ми приятелка от университета и тя сега дори не ме търси.
Това са хора, които са ни избрали за кумове,а от три години не сме се виждали.
Много мислихме ,много умувахме къде сме сгрешили и какво сме направили и на мен ми ми беше много тежко да го приема , много разочароващо, въпреки, че обидата беше главно към мъжа ми. След време стана ясно, че те са преминали всичките си връзки с още една-две техни приятели семейства, пак наши общо познати. И нещо ми светна, че грешката не е в нас.
Понякога се сещам за тях, но си казвам, че време е най - добрия учител и отсява хората.
След това тотално разочарование от единствените хора, които ми бяха останали близки от студентството вече си имам едно наум и много трудно се доверявам.
Близкият ми кръг се състои от две приятелки с мъжете им, кумовете, с кото рядко се виждаме и двама ергени много близки мои приятели. И всичко това са приятелства от ученическите години.
Мъжът ми извън моите приятели и кумът ни няма негови тук - те останаха в родния град. Виждат се два пъти годишно.
Реално хем не става насила, хем трябва и нещо да се направи ако на човек му тежи.
А на теб изглежда ти тежи.
Едно нещо, което няма да направя повече е да полагам едностранни усилия и да търся само аз. Това в годните като по-малка го правех, вече не.
Хората и доста се променят. Много неинициативни наистина, изморени, всеки си гледа него си, някак не стават нещата дори и да има желание, всичко е с триста уговорки, с бутане, все ние звъним, ние каним.
Аз обичам гости, обичам партита, обичам пътешествия, но предимно с мъжът ми сме си двамата по разни дестинации, а понякога искам да сме с компания.
Всичко е периоди в живота. И понякога нещата стават от само себе си когато най-малко очакваш.
Както стана при нас с това семейство.

В малък град до нашия голям имат много добро туристическо дружество. Ако си падаш по вървенето може да провериш. Организират и по - леки и по- трудни маршрути, походи без и с преспиване. Много познанства се завързват.

Да,за туристическите преходи сэм съгласна,че се създават познанства,но не е моето.На пилатес пробвах,но тренировките бяха много тежки и страшно много вдигах пулса,а аз пия хапчета за пулс и не се чувствам добре.добре.Засега фитнесът ми допада.Иначе да,имам страх от отхвърляне,когато реша да поканя някого започвам да се притеснявам,че ще ми откаже и не събирам смелост.Неуверена се чувствам,това са някакви мои вътрешни притеснения...

И какво ще стане, ако ти откажат, ако те отхвърлят? Твоето самочувствие не трябва да зависи от други хора.
Винаги съм била на принципа, че трябва да се рискува и че няма нищо хубаво в това постоянно да си в зоната си на комфорт. Докато не си поискаш нещо (среща с хора примерно) няма как да знаеш какъв ще е отговорът на човека отсреща. Ти винаги си имаш НЕ-то, но без да пробваш няма да има ДА.

Същите притеснения може да ги имат и твоите познати , и точно затова да не се срещате .

А о какво ще стане , ако някой ти откаже поканата за кафе ?
Чудо голямо .
Каниш друг .
А и е малко вероятно да ти откажат .

Разбирам притесненията ти, аз съм същата. Но пък пак такива тежки темерути не ми се вярва да са хората и да ти откажат също не вярвам.
Анисе на това са твои вътрешни настройки, които трудно се преодоляват, но обикновено веднъж като се престраши човек нататък е по-лесно.

Благодаря ви сърдечно за мненията

Така си е, въпрос на опит. Малко от малко ще претръпнеш и ще спре да ти  е толкова притеснително. Дори някой да ти откаже, не го приемай като оценка за теб самата.

А до теб няма ли по-голям град, който предлага повече дейности? Ако е 30-40 мин с кола от център до център, както на много места в БГ, това нищо не е. Все едно в София да се пуснеш от Младост до центъра, което го правят стотици хиляди всеки ден.

Животът в малък град понякога изкривява възприятията за време и разстояние, създава изкуствени ментални прегради и нагласата, че каквото го има в градчето, това е и няма мърдане. Особено сега идва лято, дълги дни, топло време... Чудно за шофиране и социализиране след работа или уикенда.

Добре де, толкова ли не разбрахте вече, че жената иска, но няма желание. На всеки съвет ще намери опровержение.
На практика на нея така си ѝ е добре. Ако не беше, щеше да промени нещо досега.
Просто дошъл балът на детето, усетила се, че няма кого да покани, докато хората канят по 100-200 човека, и се е депресирала.
Нищо, скоро ще ѝ мине. До момента, в който почнат сватбите и се усети, че няма кого да покани на сватбата на детето. Макар че казусът се премести в движение от „Няма кого да поканя на абитуриентската“ на „Скучно ми е“. И за първото, и за второто заваляха предложения.
Аз съм сигурна, че скуката е вътрешно състояние на човека. Ако ти е скучно сам със себе си, няма такъв човек на света, който трайно да ти осигури забавления.
И друго ми направи впечатление – вечния проблем на хората, които се оплакват, че нямат приятели. „Няма кой да...“. Никога не е „Няма на кого да...“.
Вече го написах – приятелството е двупосочен процес. Няма как да очакваш само да получаваш, без да даваш. Не че няма и такива примери, но са в рамките на патологията. Обикновено хората се усещат, когато някой се опитва да се възползва от тях и прекъсват връзката.
Не казвам, че авторката е от тях. Може да е била жертва на такива отношения. Тогава съвсем няма повод да страда.