Козметични митове под лупа🔍

Ендокринните разрушители в козметиката

Ако следите новините за красота и грижа за кожата, вероятно сте попадали на стряскащи заглавия за "ендокринни разрушители" (еndocrine дisruptors)в ежедневните си продукти. Наративът на движението за "чиста красота" (clean beauty) ни казва, че козметиката ни е пълна с опасни химикали, които променят хормоните ни, увреждат репродуктивното здраве и причиняват сериозни заболявания. Но какво всъщност казва науката, когато погледнем отвъд заглавията за кликбейтови новини?
​За да разберем дали козметиката наистина застрашава ендокринната ни система, трябва да анализираме как се определя сигурността на съставките, какви са реалните механизми на действие и защо токсикологията разчита на контекст, а не на черни списъци.

​Какво всъщност е ендокринен разрушител?
​Според Световната здравна организация (СЗО) ендокринен разрушител (EDC) е екзогенно вещество или смес, която променя функцията(ите) на ендокринната система и в резултат на това причинява неблагоприятни здравни ефекти в здрав организъм, неговото потомство или субпопулации.
​Ключовата дума тук е "неблагоприятни здравни ефекти". За да бъде класифицирано едно вещество като истински ендокринен разрушител, не е достатъчно то просто да покаже някакво взаимодействие с хормонален рецептор в лабораторна паничка. То трябва доказано да води до реален, измерим и вреден дисфункционен ефект в жив организъм.

​Митът за "лабораторната паничка": Грешката на In Vitro изследванията
​Голяма част от дезинформацията в интернет се захранва от научни изследвания, проведени in vitro (върху клетъчни култури в лаборатория). В тези тестове клетките се заливат директно с огромни концентрации от дадена съставка.
​Ако при такова екстремно излагане съставката се свърже с естрогенния рецептор, заглавията в медиите веднага гръмват: "Съставка Х имитира естрогена!". Това обаче напълно пренебрегва биологичната реалност. Нашето тяло не е отворена лабораторна паничка. Ние притежаваме сложна защитна система, начело с най-важния фактор - кожата.

​Кожната бариера и метаболизмът
​Когато нанесете козметичен продукт, съставките първо трябва да преодолеят най-външния слой на кожата (stratum corneum). Повечето молекули изобщо не успяват да проникнат в значими количества. Тези, които все пак преминат, се сблъскват с метаболизма в кожата и черния дроб, където биват разграждани и бързо изхвърляни от организма. В токсикологията способността на дадено вещество да достигне до системния кръвоток в активна форма се нарича бионаличност. Без системна бионаличност няма как да се стигне до ендокринно разрушаване.

​Дозата прави отровата: Въпрос на потентност
​Един от най-големите пропуски в лаишките дискусии по темата е пренебрегването на концепцията за потентност (сила на действие) и доза.
​Много козметични съставки, обвинявани в ендокринен дисбаланс (като някои парабени или определени химични UV филтри), наистина могат да покажат слаба естрогенна активност при специфични условия. Но нека сравним тази активност с реални еталони:


За да разберем колко абсурден е страхът от парабените: фитоестрогените в соята, тофуто или нахута, които консумираме ежедневно, са хиляди пъти по-силни от парабените в козметиката ни. Никой обаче не изпада в паника, че яденето на хумус ще разруши хормоните му. Парабените са толкова слабо потентни, че тялото ни дори не отчита присъствието им на хормонално ниво, особено при ниските концентрации, в които се влагат (обикновено под 0.4%).

Как се оценява безопасността в реалния свят?
Козметичните регулации в Европейския съюз са сред най-строгите в света. Оценката на безопасността не се базира на предположения, а на строги математически и токсикологични модели.
Експертите определят т.нар. NOAEL (No Observed Adverse Effect Level) - най-високата доза от дадено вещество, при която не се наблюдава абсолютно никакъв вреден или неблагоприятен ефект при дългосрочни изследвания върху живи организми.
След това те изчисляват Границата на безопасност (Margin of Safety - MoS) по формулата:
​MoS = NOAEL / SED (Където SED е Системната експозиция при ежедневна употреба).
​За да бъде одобрена една съставка, стойността на MoS трябва да бъде минимум 100. Този коефициент от 100 е буфер, който отчита потенциалните разлики между хората и междувидовите вариации. За много от съставките, които движението за "чиста красота" критикува, реалната граница на безопасност е в хиляди, което означава, че реалната ни експозиция е на светлинни години от нивата, които биха могли да причинят вреда.

Проблемът с „Коктейлния ефект“
Често срещан аргумент на критиците е ефектът на натрупване (т.нар. "cocktail effect") - идеята, че макар всяка съставка поотделно да е безопасна, комбинирането на десетки продукти на ден създава опасен токсичен товар.
Токсиколозите обаче отдавна изследват кумулативната експозиция. За да има реален комбиниран ефект върху ендокринната система, съставките трябва да действат по един и същ специфичен биологичен път и да достигнат критичен праг на концентрация в кръвта едновременно. Тъй като козметичните съставки имат различна химична структура, абсорбират се минимално и се извеждат бързо от тялото чрез урината в рамките на часове, вероятността те да се натрупат до нива, способни да предизвикат хормонален отговор, е практически нищожна.

Заключение
Страхът от ендокринни разрушители в козметиката е класически пример за това как сложна научна тема може да бъде изкривена с маркетингова цел. Движението за "чиста красота" печели от безпокойството на потребителите, като предлага скъпи алтернативи, чиято безопасност често е много по-малко проучена от тази на традиционните и добре изпитани съставки.
Когато оценяваме сигурността на продуктите си, трябва да се доверяваме на независимите научни панели (като Научния комитет по безопасност на потребителите към ЕС - SCCS), които анализират реалните данни за бионаличност, дозировка и потентност. Настоящите научни доказателства са категорични - козметиката на пазара, формулирана в съответствие с действащото законодателство, не представлява заплаха за ендокринното ни здраве.

Източник.

Митът за козметичния (и не само) "детокс"

През последните години думата "детокс" стана неизменна част от рекламите. Срещаме я върху чайове, сокове, пластири за стъпала, маски с глина и активен въглен, изобщо върху всичко, което обещава да изведе токсините и да прочисти организма. За повечето хора думата "токсини" звучи плашещо и създава усещането, че в организма се натрупва нещо опасно, което трябва спешно да бъде "изкарано". Именно на това разчита маркетингът.

Детоксикацията е утвърден медицински термин. Тя означава обезвреждане и елиминиране на конкретни токсични вещества, например при отравяния или предозиране с лекарства. При здравия човек черният дроб и бъбреците непрекъснато обработват и елиминират вещества, които тялото вече не може или не трябва да задържа. В това участват още белите дробове и стомашно-чревният тракт. Ако тези органи функционират нормално, няма нужда от модерни детокс режими. Ако не функционират, това вече е медицински проблем, който не се решава с уелнес процедури или козметика.

Извън медицината терминът започва да се използва много по-свободно. Днес "детокс" присъства върху безброй продукти, без изобщо да се уточнява какви вещества се елиминират и по какъв механизъм. Ако един продукт твърди, че "детоксикира", би трябвало да може да посочи какви вещества премахва, как го прави и с какви доказателства е установено, че количеството им действително намалява след употребата му.

В козметиката маските с глина и активен въглен често обещават да "изтеглят токсините в дълбочина" и се рекламират като продукти за "дълбоко почистване". Кожата обаче няма функция да извежда токсини от организма. Нейната еволюционна роля е да бъде защитна бариера, която ограничава навлизането на външни фактори и предпазва от прекомерна загуба на вода. Не случайно едно от най-големите предизвикателства в дерматологията е как лекарствените вещества изобщо да проникнат през тази бариера.

Като аргумент понякога се посочва потенето, но основната функция на потта е терморегулацията, а приносът ѝ към елиминирането на отпадъчни продукти е минимален в сравнение с този на бъбреците. Себумът също не извежда токсини. Неговата роля е да поддържа защитната бариера на кожата и да намалява загубата на вода.

Това не означава, че маските с глина и активен въглен са безполезни. Напротив, те са отлични почистващи съставки. Благодарение на високата си способност за адсорбция задържат върху повърхността си излишния себум, праха и остатъците от козметика. Това е различно от абсорбцията, при която веществата проникват в самия материал. След измиване кожата изглежда по-чиста и по-матова, а порите често изглеждат по-малки, защото са освободени от натрупания себум.

Именно тук се крие разликата между рекламното и научното значение на "дълбокото почистване". В козметиката този термин обикновено означава по-ефективно почистване на порите, а не проникване до дълбоките слоеве на кожата или извличане на вещества от организма.

Няма биологичен механизъм, по който маска, нанесена върху лицето, да извлича токсини от кръвообращението или от дълбоките тъкани. Глината и активният въглен почистват много добре кожата, но не я "детоксикират". Затова в козметиката думата "детокс" най-често е маркетингов термин за добро почистване на кожата и порите, а не описание на реален физиологичен процес.

PS
Ако сте виждали продукт, който твърди, че "извежда токсините", погледнете дали някъде е обяснено какви точно токсини има предвид и по какъв механизъм ги отстранява.

Темата за детокса беше на мода преди 20г. Тогава много вървяха добавките с тази реклама, но всъщност всички бяха с разхлабващо или пикочогонно действие. Черният дроб и бъбреците си знаят работата, стига да са здрави. Кожата също.

Мит ли е, че пиенето на вода хидратира кожата?

Съветът "пий повече вода за по-хидратирана кожа" се повтаря толкова често, че почти се приема за безспорен факт. Научните данни обаче показват малко по-различна картина.

През 2018 г. екип от медицинския университет Charité в Берлин, ръководен от Merve Akdeniz, публикува систематичен преглед в Skin Research and Technology, който анализира контролираните проучвания за връзката между приема на течности и състоянието на кожата. Изводът е сравнително ясен. При хора, които приемат по-малко вода от препоръчителното, увеличаването на приема подобрява хидратацията на роговия слой и в известна степен еластичността на кожата. При хората, които вече са добре хидратирани, подобен ефект почти не се наблюдава. Организмът поддържа водния баланс в тесни граници и излишната течност просто се отделя чрез бъбреците.
До сходни заключения стига и проучването на Palma и съавтори от 2015 г., проведено при жени с нисък изходен прием на вода. С други думи, водата помага тогава, когато компенсира реален дефицит. След като нуждите на организма са покрити, допълнителният прием не води до по-хидратирана кожа.

Защо кожата не работи като гъба

Видимата хидратация на кожата зависи много повече от състоянието на роговия слой (stratum corneum), отколкото от количеството вода, което циркулира в кръвта. Най-общо казано, този слой разчита на три механизма, за да задържа влагата и да ограничава трансепидермалната загуба на вода (TEWL).
Първият е естественият хидратиращ фактор (Natural Moisturizing Factor, NMF). Той представлява смес от урея, млечна киселина, аминокиселини и пиролидонкарбоксилна киселина (PCA), които се намират в клетките на роговия слой. Задачата им е да привличат и задържат вода, така че кожата да остане хидратирана.

Вторият механизъм е липидната бариера между клетките. Тя е изградена основно от серамиди, холестерол и свободни мастни киселини. Изследванията на Elias и съавтори (Man et al., 1993; Mao-Qiang et al., 1996) показват, че тези три липида действат най-ефективно, когато са в подходящо съотношение. Приблизително три части серамиди към една част холестерол и една част свободни мастни киселини подпомагат възстановяването на бариерата значително по-добре, отколкото ако липсва някой от компонентите. Дори останалите два да са в достатъчно количество, недостигът на третия забавя възстановителните процеси.

Третият механизъм е свързан с придвижването на водата в самата кожа. Водните молекули достигат до епидермиса чрез белтъчни канали, наречени аквапорин-3 (AQP3). При суха кожа, както и с напредването на възрастта, количеството на тези канали намалява. Това затруднява придвижването на вода към повърхностните слоеве и допринася за усещането за сухота.


Кои съставки имат реална клинична подкрепа

Хидратацията на кожата не зависи от една чудодейна съставка. Различните съставки поддържат хидратацията на кожата чрез различни механизми - едни действат като хумектанти и привличат вода, други намаляват трансепидермалната загуба на вода, а трети възстановяват липидната бариера.

Хиалуронова киселина

Ефектът на хиалуроновата киселина зависи до голяма степен от молекулното ѝ тегло. Формите с високо молекулно тегло (над 1000 kDa) остават предимно на повърхността на кожата, където образуват тънък филм и намаляват изпарението на вода. Нискомолекулните форми (под 50 kDa) проникват по-дълбоко в епидермиса и допринасят за хидратацията на повърхностните му слоеве, без да достигат до дермата. Затова продукти, които комбинират няколко молекулни размера, могат да осигурят хидратация на различни нива на епидермиса.

Бета-глюкан

Един от най-добре проучените полизахариди по отношение на бариерната функция на кожата. Освен че намалява трансепидермалната загуба на вода (TEWL), той подпомага възстановяването на увредената бариера и има успокояващо действие. Върху повърхността образува фин, пропусклив филм, който ограничава изпарението на вода, а проучвания показват, че част от молекулите могат да достигнат и до по-дълбоките слоеве на епидермиса.*


Ектоин

Принадлежи към групата на осмолитите и образува т.нар. hydrocomplex около биомолекулите, което подпомага задържането на вода.Той стабилизира клетъчните структури и намалява ефекта от фактори като сух въздух, UV лъчение и замърсяване. Именно затова често присъства във формули, предназначени за чувствителна или лесно раздразнима кожа.


Полиглутаминова киселина (PGA)

 Действа основно на повърхността на кожата. Образува хидратиращ филм и задържа голямо количество вода. Освен това има данни, че потиска активността на ензима хиалуронидаза, който разгражда собствената хиалуронова киселина в кожата. По този начин може да подпомогне запазването на естествената хидратация.


Глицерин

 Един от най-добре проучените хюмектанти в дерматологията. Той привлича вода и работи в синергия с естествения хидратиращ фактор (NMF). В клинични проучвания последователно показва способност да подобрява хидратацията и бариерната функция на кожата.
С него добре се комбинира и глицерил глюкозидът. Има данни, че той стимулира експресията на аквапорин-3 (AQP3), което може да подпомогне придвижването на вода в епидермиса.

Ниацинамид

 Една от най-добре проучените козметични съставки. В концентрации между 2% и 5% е показал способност да стимулира синтеза на серамиди, да подобрява бариерната функция и да намалява трансепидермалната загуба на вода. Освен това има добре документирани противовъзпалителни свойства.

Пантенол

Провитамин B5 - привлича вода, подпомага възстановяването на кожната бариера и ускорява регенерацията на епидермиса. След нанасяне лесно прониква в роговия слой, където се превръща в пантотенова киселина, необходима за нормалния клетъчен метаболизъм.

Серамиди

 Основни липиди в роговия слой. Локалното им приложение, особено в комбинация с холестерол и свободни мастни киселини, намалява трансепидермалната загуба на вода и подпомагат задържането на влагата в кожата чрез възстановяване на липидната бариера

Урея и аминокиселини

Уреята и свободните аминокиселини, като аргинин, серин и глицин, са естествени компоненти на NMF. Те подпомагат задържането на вода в роговия слой и допринасят за нормалната бариерна функция.
Ефектът на уреята зависи от концентрацията. Между 5% и 10% тя действа основно като хумектант, докато при концентрации от 20% нагоре има и изразено кератолитично действие, което я прави подходяща при силно суха и удебелена кожа.


Значението на pH

Роговият слой има леко кисело pH, обикновено между 4,7 и 5,5. Тази киселинност е важна за нормалната работа на ензимите, които участват в изграждането на липидната бариера и в естественото излющване на мъртвите клетки.
Продукти с високо алкално pH, какъвто е традиционният твърд сапун, могат временно да нарушат този баланс. При честа употреба възстановяването на бариерната функция се забавя и загубата на вода от кожата може да се увеличи.

Важно правило при употребата на хумектанти

Хумектантите, като глицерин и хиалуронова киселина, действат най-добре, когато имат откъде да привличат вода и когато след това тя бъде "запечатана" в кожата.
При много сух въздух, например през зимата в отопляеми помещения, относителната влажност често пада под 30%. При такива условия част от водата, която хюмектантите задържат, може да идва и от по-дълбоките слоеве на роговия слой, ако върху тях не е нанесен продукт, който да ограничи изпарението.
Поради тази причина серумите, богати на хумектанти, обикновено дават най-добри резултати, когато след тях се използва крем със серамиди, сквалан, вазелин или други оклузивни и бариероподдържащи съставки.

Практически извод:

Ако приемате достатъчно вода, допълнителните количества няма да направят кожата видимо по-хидратирана. Ако обаче организмът е в състояние на дехидратация, нормализирането на приема на течности може да подобри хидратацията и на кожата.
В повечето случаи сухата кожа не е резултат от недостатъчно пиене на вода, а от нарушена бариерна функция и повишена трансепидермална загуба на вода. Именно затова локалната грижа обикновено има много по-голямо значение. Добре формулираните продукти с хумектанти, серамиди, осмолити и съставки, които подпомагат възстановяването на бариерата, могат да окажат значително по-осезаем ефект върху състоянието на кожата.

Източници:

* Парадоксът на бета-глюкана: Как една огромна молекула влиза в кожата?

В дерматологията има едно златно правило, наречено "Правилото на 500-те Далтона". То гласи, че всяка козметична съставка с молекулно тегло над 500 единици е твърде голяма и просто не може да премине през кожната бариера. Бета-глюканът обаче е истински гигант - неговото тегло е над 1 милион единици. Въпреки това независими изследвания с флуоресцентно маркиране доказват, че той успява да проникне дълбоко в епидермиса.

Как става този номер?
  - Бета глюканът е гъвкава верига - повечето големи молекули са обемни и твърди структури, които засядат на повърхността, а неговата молекула е изключително пластична и дълга верига. Тя се държи като конец - нагъва се, свива се и буквално се провира през микроскопичните пространства между кожните клетки, подобно на конец през иглено ухо.
- Следва "магнитът на влагата" - повърхността на кожата ни е сравнително суха, но в по-дълбоките слоеве е пълно с вода. Тъй като бета-глюканът е екстремно хидрофилен (обожава водата), той е силно привлечен от тази вътрешна влага.
 - В епидермиса има имунни клетки (Лангерхансови клетки), които имат специални сектори (рецептори), улавящи бета-глюкана. Когато молекулата стигне до тях, тези клетки я разпознават като приятел и чрез специален клетъчен транспорт я изтеглят още по-навътре, за да задейства регенерацията и успокояването на кожата.

Накратко - бета-глюканът успява да проникне защото е изключително гъвкав и кожата има естествени механизми, с които го пропуска и придвижва в дълбочина.