Регистрирам се, за да разкажа какво ме тормози от месеци, с ясното съзнание, че няма решение на проблема ми. Но пък може би просто ще ми олекне и ще приема нещата такива, каквито са… А няколко трезви и безпристрастни мнения ще ми дойдат добре.
Малко предистория- аз и мъжът ми, заедно с двете ни деца, преди четири години се преместихме да живеем в чужбина, в държава от ЕС. Бързо се интегрирахме, чувстваме се супер, създадохме собствен бизнес, който върви отлично, децата са щастливи, имаме добри и верни приятели.
За да сме в това положение обаче, учихме много, защото никой от нас не беше учил точно този език преди. Проучвахме и четохме много, запознахме се подробно с административните особености на държавата, изкарахме документи и купихме жилище без чуждо съдействие. Стартирахме бизнеса по същия начин. Установихме се съвсем сами и започнахме живота си наново. Дотук чудесно.
В България живеехме в града, откъдето е мъжът ми, съответно неговото семейство беше около нас. В един момент единият от братята му се нанесе в къща на една минута от нас и започнахме да прекарваме повече време заедно. Родиха им се деца и тогава, лично за мен, започна известно навлизане в личното пространство. Постоянно искаха да сме заедно по площадките, висяха пред нас, за да излизаме, или просто идваха на гости, без да са предупредили, че ще го правят. Не ме разбирайте погрешно – интелигентни и успешни хора са, добра компания, но не за всеки ден. Още по-притискащо ми стана, когато започнаха системно да искат да оставят децата си на мен. Понякога отказвах, понякога не, но истината е, че ако не ми беше неудобно, щях да отказвам винаги. Харесвам децата, харесвам и техните, все пак са ми племеници, но не искам да гледам чужди деца. Не ми е приятно, не съм от този тип хора.
Тук ще вметна, че те активно и до ден днешен разчитат много на бабите и дядовците и от двете страни. Общо взето, всеки уикенд, с повод и без повод, оставят децата си при някого. Така са си свикнали, така им харесва. Реално мен грам не ме бърка какво правят и на кого си ги оставят (стига да не съм аз)
Както и да е, имайки предвид, че вече сме в различни държави, моите драми с тяхната близост не бяха на дневен ред от няколко години. Освен в случаите, когато се прибирахме в България, и когато те ни идваха на гости, като отсядаха в дома ни. Нищо че имат финансовата възможност да си наемат апартамент, нищо че вкъщи няма достатъчно места за спане и трябва да се сгърчваме по леглата, а през деня да нямаме и секунда лично време. Нищо, все пак беше за по седмица-две..
Преди около две години започнаха да говорят как и те много искат да напуснат България, как не виждали бъдеще и т.н. Първоначално обсъждаха държави, за които и двамата са подготвени езиково и не е необходимо да учат езика от нулата. В един момент обаче заявиха, че са решили да идват там, където сме ние. Не просто в държавата, а в нашия град (градът не е голям, аз дори не бях чувала за него, преди да започнем да проучваме).
Заявиха, че ще продадат къщата си и че ще се преместят в нашето жилище в България, докато продажбата се осъществи (това вече е факт). Няма да лъжа, приех това нанасяне тежко. Обичам този дом, направихме го с голяма любов, отгледахме децата си в него, а те просто влязоха и прибраха вещите ни в кашони. Вероятно има и големи промени, ако съдя по снимките. Съответно това лято нямаме дом, в който да се приберем за седмицата, която ще прекараме в България. Не можем дори се се сбутаме там с тях, тъй като там са животните им, към които децата ми имат алергия.
Друг прекрасен факт е, че искат да си купят апартамент не къде да е, а в нашия квартал. Не желаят да разглеждат никакви други зони. Разчитат изцяло на нас за каквато и да било информация, за помощ с документи, за намиране на брокери и адвокати…
И от всичко, което избълвах дотук, идва и голямата ми драма- догодина те вероятно отново ще живеят на минути от нас. Ще осъзнаят, че баби и дядовци вече няма. Безгрижните бездетни уикенди и почивки в планината и на море без деца вече няма да са им опция. Страх ме е, че ще ми стоварват децата си. Още повече ме е страх, че ще карат голямото ми дете да гледа техните, а той заслужава цялата свобода на света, след като през последните няколко години разчитахме много на него да прекарва време с по-малкия си брат, докато ние сме по цял ден в офиса. Страх ме е, че ще ни дебнат и ще искат да прекарваме вечерите и уикендите си с тях. Страх ме е, че не мога да отказвам. Страх ме е, че ще изперкам и че мога да разваля отношенията, а мъжът ми не подозира как се чувствам. Той се радва много, че брат му ще бъде тук. И го разбирам.
За съжаление, сигурно звуча като луда. Благодаря на всеки, който изчете всичко това. Не е подредено и вероятно звучи глупаво.
Но съм толкова щастлива в момента. Имам най-разбиращите приятели. Понякога се виждаме всеки ден, понякога не се виждаме по две седмици и това е съвсем окей за всички. Никой не ти се натрапва, никой не се сърди, ако кажеш „не“, никой не се притеснява да каже „не“ на теб и така…
Изпитвам ужас, че спокойствието ми ще бъде нарушено…
Виж целия пост
Малко предистория- аз и мъжът ми, заедно с двете ни деца, преди четири години се преместихме да живеем в чужбина, в държава от ЕС. Бързо се интегрирахме, чувстваме се супер, създадохме собствен бизнес, който върви отлично, децата са щастливи, имаме добри и верни приятели.
За да сме в това положение обаче, учихме много, защото никой от нас не беше учил точно този език преди. Проучвахме и четохме много, запознахме се подробно с административните особености на държавата, изкарахме документи и купихме жилище без чуждо съдействие. Стартирахме бизнеса по същия начин. Установихме се съвсем сами и започнахме живота си наново. Дотук чудесно.
В България живеехме в града, откъдето е мъжът ми, съответно неговото семейство беше около нас. В един момент единият от братята му се нанесе в къща на една минута от нас и започнахме да прекарваме повече време заедно. Родиха им се деца и тогава, лично за мен, започна известно навлизане в личното пространство. Постоянно искаха да сме заедно по площадките, висяха пред нас, за да излизаме, или просто идваха на гости, без да са предупредили, че ще го правят. Не ме разбирайте погрешно – интелигентни и успешни хора са, добра компания, но не за всеки ден. Още по-притискащо ми стана, когато започнаха системно да искат да оставят децата си на мен. Понякога отказвах, понякога не, но истината е, че ако не ми беше неудобно, щях да отказвам винаги. Харесвам децата, харесвам и техните, все пак са ми племеници, но не искам да гледам чужди деца. Не ми е приятно, не съм от този тип хора.
Тук ще вметна, че те активно и до ден днешен разчитат много на бабите и дядовците и от двете страни. Общо взето, всеки уикенд, с повод и без повод, оставят децата си при някого. Така са си свикнали, така им харесва. Реално мен грам не ме бърка какво правят и на кого си ги оставят (стига да не съм аз)
Както и да е, имайки предвид, че вече сме в различни държави, моите драми с тяхната близост не бяха на дневен ред от няколко години. Освен в случаите, когато се прибирахме в България, и когато те ни идваха на гости, като отсядаха в дома ни. Нищо че имат финансовата възможност да си наемат апартамент, нищо че вкъщи няма достатъчно места за спане и трябва да се сгърчваме по леглата, а през деня да нямаме и секунда лично време. Нищо, все пак беше за по седмица-две..
Преди около две години започнаха да говорят как и те много искат да напуснат България, как не виждали бъдеще и т.н. Първоначално обсъждаха държави, за които и двамата са подготвени езиково и не е необходимо да учат езика от нулата. В един момент обаче заявиха, че са решили да идват там, където сме ние. Не просто в държавата, а в нашия град (градът не е голям, аз дори не бях чувала за него, преди да започнем да проучваме).
Заявиха, че ще продадат къщата си и че ще се преместят в нашето жилище в България, докато продажбата се осъществи (това вече е факт). Няма да лъжа, приех това нанасяне тежко. Обичам този дом, направихме го с голяма любов, отгледахме децата си в него, а те просто влязоха и прибраха вещите ни в кашони. Вероятно има и големи промени, ако съдя по снимките. Съответно това лято нямаме дом, в който да се приберем за седмицата, която ще прекараме в България. Не можем дори се се сбутаме там с тях, тъй като там са животните им, към които децата ми имат алергия.
Друг прекрасен факт е, че искат да си купят апартамент не къде да е, а в нашия квартал. Не желаят да разглеждат никакви други зони. Разчитат изцяло на нас за каквато и да било информация, за помощ с документи, за намиране на брокери и адвокати…
И от всичко, което избълвах дотук, идва и голямата ми драма- догодина те вероятно отново ще живеят на минути от нас. Ще осъзнаят, че баби и дядовци вече няма. Безгрижните бездетни уикенди и почивки в планината и на море без деца вече няма да са им опция. Страх ме е, че ще ми стоварват децата си. Още повече ме е страх, че ще карат голямото ми дете да гледа техните, а той заслужава цялата свобода на света, след като през последните няколко години разчитахме много на него да прекарва време с по-малкия си брат, докато ние сме по цял ден в офиса. Страх ме е, че ще ни дебнат и ще искат да прекарваме вечерите и уикендите си с тях. Страх ме е, че не мога да отказвам. Страх ме е, че ще изперкам и че мога да разваля отношенията, а мъжът ми не подозира как се чувствам. Той се радва много, че брат му ще бъде тук. И го разбирам.
За съжаление, сигурно звуча като луда. Благодаря на всеки, който изчете всичко това. Не е подредено и вероятно звучи глупаво.
Но съм толкова щастлива в момента. Имам най-разбиращите приятели. Понякога се виждаме всеки ден, понякога не се виждаме по две седмици и това е съвсем окей за всички. Никой не ти се натрапва, никой не се сърди, ако кажеш „не“, никой не се притеснява да каже „не“ на теб и така…
Изпитвам ужас, че спокойствието ми ще бъде нарушено…
