Седмичните Козанчета.
⭐️Толгахан Сайъшман и Амине Гюлше – Сега и Завинаги ⭐️ Любими турски актьори - тема 59*
- Публикувана: 23 юни 2026, 17:45 ч.
- Последно мнение: 10 авг. 2026, 00:07 ч.
# 601
1 авг. 2026, 00:30 ч.
Виж целия пост
Ето и останалите гифки от Аsla-vazgecmem-59 bolum. 
Скрит текст: 
Еми
благодаря за GIFките, силна и незабравима сцена.
благодаря за GIFките, силна и незабравима сцена.
# 604
1 авг. 2026, 09:53 ч.
"Под тъмния поглед на чашките бял порцелан,
въздиша сладкишът от праскови – пухкав и объл.
А Август лениво опира брадичка на длан,
току на перваза на моя неделен следобед.
Люлее безгрижно сандали и просто мълчи
с горещите птици в дебелата сянка на клона,
и гледа отсреща, с наслада премрежил очи,
жената, която простира пране на балкона.
Тя вдига се леко на пръсти по стар ритуал,
докосва небето, с ръка си отмята косите…
Балконът потъва във купеста облачност цял,
а Август въздъхва, от женската хубост преситен.
Не може да чака! Би чакал отвън с часове,
но мисъл едничка сега му отнема покоя:
С кого ли, по дявола, влезе да пие кафе…
Сладкишът от праскови, мисли си той, за кого е…
Припламват мушката по всички балкони сега.
Излиза жената и с няколко майсторски щриха
събира прането, а сякаш рисува Дега…
И цялата грее във своята празничност тиха."
~ Нели Коларова
Толгахан и той е готов за августови приключения. Разголил мъжки гърди, разрошил хлапашки перчем и гледа напред в безкрая, дано се срещнем по някой друм. Две сладки думи да кажем, няколко погледа игриви да разменим. И после да го оставим да се чуди, откъде му се стоварихме ние 🤩😃
Виж целия пост
"Под тъмния поглед на чашките бял порцелан,
въздиша сладкишът от праскови – пухкав и объл.
А Август лениво опира брадичка на длан,
току на перваза на моя неделен следобед.
Люлее безгрижно сандали и просто мълчи
с горещите птици в дебелата сянка на клона,
и гледа отсреща, с наслада премрежил очи,
жената, която простира пране на балкона.
Тя вдига се леко на пръсти по стар ритуал,
докосва небето, с ръка си отмята косите…
Балконът потъва във купеста облачност цял,
а Август въздъхва, от женската хубост преситен.
Не може да чака! Би чакал отвън с часове,
но мисъл едничка сега му отнема покоя:
С кого ли, по дявола, влезе да пие кафе…
Сладкишът от праскови, мисли си той, за кого е…
Припламват мушката по всички балкони сега.
Излиза жената и с няколко майсторски щриха
събира прането, а сякаш рисува Дега…
И цялата грее във своята празничност тиха."
~ Нели Коларова
Толгахан и той е готов за августови приключения. Разголил мъжки гърди, разрошил хлапашки перчем и гледа напред в безкрая, дано се срещнем по някой друм. Две сладки думи да кажем, няколко погледа игриви да разменим. И после да го оставим да се чуди, откъде му се стоварихме ние 🤩😃
# 605
1 авг. 2026, 10:28 ч.
Виж целия пост
Здравейте, момичета! 
Добре дошъл, август — най-слънчевият, топъл и чакан месец от лятото!
Това е времето за море, истинска почивка и споделени моменти под открито небе.
Нека новият месец ни донесе много слънчеви дни, морски бриз, прохладни вечери и незабравими емоции.
Това е времето за море, истинска почивка и споделени моменти под открито небе.
Нека новият месец ни донесе много слънчеви дни, морски бриз, прохладни вечери и незабравими емоции.
# 606
1 авг. 2026, 13:16 ч.
Здравей , Август ! 
Благодаря за споделеното и приятен слънчев уикенд на всички.
Виж целия пост
Благодаря за споделеното и приятен слънчев уикенд на всички.
# 607
1 авг. 2026, 14:31 ч.
Винаги чакам с нетърпение седмичните Козанчета. Страхотни са!
Благодаря ти, Диди!
Виж целия пост
Седмичните Козанчета.
Скрит текст:
Благодаря ти, Диди!
# 608
1 авг. 2026, 15:58 ч.
А моля , моля! И аз да благодаря и честитя първия ден от август
Впрочем вече си имаме и Толгахан с китка благодарение на мен въпреки ,че момента е епичен горката орхидейка. ;д
Виж целия пост
Впрочем вече си имаме и Толгахан с китка благодарение на мен въпреки ,че момента е епичен горката орхидейка. ;д
# 609
1 авг. 2026, 19:13 ч.
Този момент наистина е епичен.
Ийт Козан не може да се примири, че мъж и то Санджактар му е изпратил орхидеи, та реши на брат си да подари китката.
Виж целия пост
Впрочем вече си имаме и Толгахан с китка благодарение на мен въпреки ,че момента е епичен горката орхидейка. ;д
Ийт Козан не може да се примири, че мъж и то Санджактар му е изпратил орхидеи, та реши на брат си да подари китката.
# 610
1 авг. 2026, 22:52 ч.
Виж целия пост
Тази седмица си избрах това
Част 1:
Част 1:
Скрит текст:
Уважаеми зрители пред екраните и гостите, които дойдоха в студиото — добре дошли в „Трима мъже“.
Страхотни сте.
Страхотни сте. Наистина всеки ден с все по-големия си ентусиазъм и с тези пъстри плакати… „Трима мъже“…
Това жълтият плакат ли е? Жълтият не се чете. Прочети го. Лилавият изобщо не се чете.
Брат, трябва да са неща, които се четат. Пише ли „Кочабаш“ там? Какво пише?
Не разбрахме.
Никой не разбра. Добре. Много хубаво. Добре дошли, приятели.
Добре, ще ги чета един по един по време на предаването, но… може ли да покажем това малко?
Приятели, кой организира това безумие?
Брат, не го правете толкова шарено. „Търговска борса…“
Пълно е с „Анадолу търговия“.
„Търговия Анадолу“.
— Това е търговия, добре. А това какво е? Влезе като дете от трибуните.
— Да.
— Какво държиш в ръката си? Кажи само твоето.
— Моето е „долу“.
— Ти ли държиш „долус“ на Анадола? Браво. Добре дошли. „Търговия Анадолу“.
Добре дошли на всички.
Да, Хюсеин много обича Едже.
— И какво от това? Защо ми го казваш сега? Какво е това, брат? Какво ни интересува твоята любов? Цялата страна ли трябва да знае това?
— А утре ти няма ли да си Хюсеин? Ти не си ли влюбен в нечия друга любов? Ти нямаш ли любов?
— С пари ли?
— Добре, 25 февруари 2012 г. Само на този ден ли я обича? Какво е това? Защо е сложил дата?
— Това е датата, на която са се запознали. Имат си годишнина. Такива дати.
— Хюсеин, добре. Кой е Хюсеин? Къде е?
— В Денизли.
— Хюсеин е в Денизли. А Едже къде е?
— И тя е в Денизли.
— Ти кой си?
Кой си ти, момче?
— Близък приятел на Хюсеин.
— Имаш ли приятелка?
— Не.
— Нямаш приятелка? Хвани тогава един плакат. „Хюсеин много обича Едже“.
Зрители, човекът, който държи плаката, няма приятелка.
Ти също ли живееш в Денизли?
— В Денизли.
— В университета ли?
— Памуккале.
— В Памуккале университет ли учиш?
Много хубаво. Нека помогнем и на приятеля от Памуккале. Може би утре или вдругиден той ще държи плакат за собствената си любов.
Много хубаво си го направил. И това, че още не го пускаш, е невероятно. Те така ли те залепиха за него? Все едно морето е дошло.
Страхотно. Представям ви Ибрахим Огузан.
Отслабнал си, брат.
— Отслабнах.
— Какво, момче? Отслабнал си като човек от кафене.
— Същите работи, брат. Денят минава, нещата излизат извън контрол, любов моя. Там пише. „Keep calm and be iboliber“.
— Да. Чете се веднага.
— Пише „Поздрави от акушерките към…“
— Изпращам любовта си към всички акушерки. Благодаря много.
— „Любов от акушерките към…“ много добро било.
— Като казахте акушерка, знаете ли, че моята акушерка беше една и съща за двете ми сестри?
— Между вас има 9 години разлика, но е същата. Дори е помогнала да се роди и племенникът ми. Първата ми акушерка. Много акушерка.
Аз казвах „иболибери“. Вижте, така се прави.
Тази любов… сърцето просто не стои добре при мъжете. Изглежда отвратително. Пръстите се извиват, докато правиш сърце.
Виж, той го прави така.
— На мен ми го направи така. Не прилича на сърце, прилича малко на далак. Нещо такова става. Просто не се получава при мен, брат.
Да, скъпи зрители, намираме се на нощта на 21 декември — най-дългата нощ в света.
— Не в света, а най-дългата нощ за годината в нашата страна.
— Географията ти наистина е много лоша.
— За мен мястото, където живея, е целият свят.
— Добре, кой е най-дългият ден в годината?
— 21 юни.
— Браво.
— Денят, в който нощта и денят са равни.
— 21 март и 23 септември, нали?
— Да, правилно.
— Пише пролет, лято, есен, зима. В училище имаше една такава таблица на стената.
— Да, точно. Имаше такава таблица.
— Защо аз помня всичко като луд?
— А ти колко изкара по обществознание?
— Втория път… 72.
— Помни всичко.
— Той помни всичко.
Как мина седмицата ви, братче? Как беше тази седмица?
— Ще кажа нещо. Отвътре веднъж ми казаха да си закрия яката.
— Пак изглеждам като печка, която е останала без гориво. Не я вдигам толкова.
— Не, затваря ли се яката? Питай първо човека.
— Вратът ти, машала, е като врат на вълк. Колко още ще разтваряш тези яки?
— Виж, направи така. Може би си намерих стила.
— Това не е ли стилът на Ману Алкан?
— Нещо такова, леко. Това е стил, брат.
— Няма да влизам в това.
— Не влизай.
— Тениската ти в момента е много натоварена, брат. Коремът ми ще излезе през устата от смях.
— Извинявайте.
— Защо на твоя пише „мъл“?
— Пише „smile“, но понеже не мога да го направя както трябва… Всъщност е много грозно.
— Ще ти кажа нещо. Тази тениска не заслужава да стои така. Какво си направил? Никой ли не те предупреди?
— Никой не ме предупреди. В последния момент можех само това да облека.
— Последно ме попита отзад: „Как е?“ Казах му: „Перфектно“.
— Ето така са ми приятелите вътре. Попитах ги: „Не е ли тясно?“ Казаха: „Не“. А мястото, където S и Е се срещат, било страхотно.
— Станало е точно там.
— S и Е са буквите, които се издигат нагоре.
— Наистина…
— Никой не предупреждава човека за яката му.
— Но яката се затваря.
Какво прави през седмицата?
— Аз ли? Една жена ми се обади по телефона. Кълна се, за първи път някой ми се лепна така.
— Не, телефонен маниак не е това.
Като бях малък, си представях телефонен маниак по друг начин. Мислех, че е човек, който е маниак на самия телефон — гали бутоните му, натиска ги…
„О, обичам 3-ката“ и така.
— Да, да. После малко ще натисна звездичката.
Сега телефоните всъщност са малко такива. Нали всички ги правят така?
— Да, всички си галят телефоните. Смартфоните.
— Да, всъщност определението за телефонен маниак вече се промени. Сега отиваш в кафене, двама души седят един до друг и без да говорят, само гледат телефона си. Според мен това е новият телефонен маниак — да си маниак на собствения си телефон.
— Дадох социално послание тук.
— Браво.
Ако видите такива хора, моля, подайте сигнал на 3577. Така продължава.
— Не се прави, че си много различен, Ибо. Какво правиш?
— Refresh, refresh, refresh, refresh.
— Нищо не правя.
Това си точно ти. Вкъщи лежиш така и се свличаш на дивана като панда.
— „Панда“ много ти отива. Сладко е.
— Както и да е, обадиха ми се. Аз също като малък правех такива телефонни номера. Например: „Телефонът ви счупен ли е? Искате ли да духна в него?“
— Правил съм такива гадости. Като дете съм се държал много тъпо.
Но този път беше различно. Сега мен ме потърсиха. Телефонът звънна, вдигнах и казаха:
„Обаждаме се от еди-кое си полицейско управление.“
„Установено е, че сте били свързан с някаква организация…“
Знаете ли, напоследък има такива измамници. Идват съобщения от типа: „Обаждаме се от полицията“, „спечелили сте награда“ — не им вярвайте.
Аз веднага разбрах. Още в началото той започна да обяснява и аз му казах:
„Господине, не ви ли е срам да мамите хората така?“
Настъпи тишина. Човекът разбра накъде отива разговорът.
Каза: „Не, наистина не.“
Казах му:
„И какво печелите, като правите това?“
Той каза:
„Пари.“
Разбира се, ядосах се, като чух това.
Казах му: „Аллах да те накаже.“
А той ми каза: „Аллах да накаже теб.“
Казах му: „Затвори телефона, бе!“
Той каза: „Първо ти затвори.“
„Не, ти затвори първи.“
Направо започнахте да флиртувате по телефона.
„Ти затвори първи.“
Ядосах се и затворих.
Оттук се обръщам към онзи измамник:
„Виж, измамнико. Аз затворих пръв, но това не означава, че ме е страх от теб.“
— Да, уплаших се. Или не знам… Изплаших се малко, няма да лъжа.
— Виждаш ли?
— Такъв човек е той. Всички странни неща се случват все на теб.
И ние веднъж направихме такава глупава телефонна шега.
— Само веднъж сме го правили, но не беше нещо като „духнете ли в телефона“.
Играехме една игра. Футболна игра, чието име няма да казвам.
Губещият трябваше да се обади на произволен номер и да изпее песен.
Аз загубих, обадих се и казах:
„Обаждам се от еди-коя си банка. За да зарадваме клиентите си, им звъним и им пеем песни. Това е нова наша услуга.“
Нещо такова измислих.
Човекът отсреща каза:
„Да, това е много хубава услуга.“
„Точно от това имахме нужда.“
Казах му: „Искаме да изпеете нещо.“
Той каза: „Добре, какво да ви изпея?“
„Пейте каквото искате.“
И аз започнах:
„Годините, които си отидоха, защото не те споменавах…“
Започнах песента и стигнах до припева.
После казах: „Има и втори куплет.“
И човекът ме накара да изпея цялата песен до края.
После каза:
„Надявам се да сте се забавлявали.“
„Но пееше ужасно. Сигурно костите на човека, който е изпял тази песен, сега го болят.“
Човекът наистина не хареса изпълнението ми.
— Е, поне заболяха ли го костите?
— Много. Онзи ден имах една болка, не питай.
Наистина сте много сладки хора.
— Не ме докосвай, не ми прави жестове с ръце, моля те.
— Какво става? Гъделичка ли те?
— Не, не, не ме гъделичка.
— Какво става, бе? Програмата съвсем заприлича на седянка.
Все едно се познаваме от години.
Кълна се, този човек е като пръчка — толкова слаб.
Казват, че има рамо, на което можеш да плачеш, нали? На неговото рамо направо можеш да ридаеш.
Кълна се, такова рамо има.
Преди малко каза: „Излизаме за 25-и път в програмата.“
Излизаш със същия ентусиазъм, но като се обърнеш към него, ентусиазмът ти изчезва.
После се обръщаш натам и пак изчезва.
Наистина си направил хубав път.
Добре, че направихме това шоу тази вечер.
Да, скъпи зрители, сега има една много интересна оркестра.
Дигитален оркестър, приятели.
Тези приятели са създали оркестър с таблети в едно частно училище.
Свирят песни и правят музика.
Сега те ще свирят, а ние ще пеем.
— Аз съм доста изненадан. „Ааа“ и такива неща.
— Да, не мога да повярвам. Как става това? Свирят песни от таблет.
Първо нека видим какво са направили във видеото, а после ще се върнем тук с вашите аплодисменти.
Учителю, страхотен сте.
— Брат, ако песента беше продължила още малко, щях да закача пари на зурнаджията.
Но понеже е таблет, не можем.
— Учителю, вече можем да ходим по сватби с барабани.
— Да, всичко имате. Мислите ли да ходите по сватби?
— Не знаем, ще видим.
— Наистина е много интересно. Излиза невероятен звук, но представете си 15 души така…
Ако някой гледа телевизия с намален звук, ще си помисли, че всички играят кючек.
— Поне са си придобили професия. Няма да останат гладни.
— Да.
— Със сигурност вече могат да ходят по сватби.
— Учителю, вие сякаш вървите към професията зурнаджия.
Откъде ви дойде тази идея?
Какво е това?
— Брат, това е нещо, за което си мечтая от детството.
— В детството ви не е имало такова нещо. Как?
— Не, просто…
— Тоест сте имали мечта?
— Исках да направя нещо, но нямах идея.
— Аз знам, казвам ви.
— Не се шегувам. Исках да направя нещо такова, но първо трябваше да бъде измислено.
Исках да свиря на инструмент, но без да духам.
Знаете, вместо да ядат хляб — да ядат торта.
От малък музикалната консерватория беше моя мечта.
— Музикалната консерватория винаги е била една мечта, един ентусиазъм.
— Но възможността да се прави музика без истински музикални инструменти вече е възможна така.
Детският ентусиазъм и интересът към технологията…
— В момента има доста зурни.
— Дали в бъдеще може да стане нещо голямо?
Например големи певци като Джъстин Тимбърлейк да излизат на сцената с това?
Цялата харизма ще изчезне.
Ще прави така…
— А има ли проблеми, когато свирите заедно? Кой свири на електрическата китара?
— При електрическата китара има реакция — удряш, правиш движение и получаваш ефект.
А тук просто натискаш…
— Няма ли вътре нещо, което да те кара да счупиш таблета от яд?
Да натиснеш и да кажеш: „Проклет да е!“
— Като се ядосам, става.
— И барабанистите са така. Правят движения с палките…
Все едно пресяват ориз, докато свирят.
— Представете си, докато свириш, някой във Facebook те побутне и излезе на екрана.
— Излиза ли? „Чакай, получих споменаване“ и спираш.
— Учителю, приятелката ми ме напусна…
Това лесно ли е, учителю? Аз виждам нотите тук.
И оркестърът си намери нови членове.
— Това барабан ли е?
— Диванен барабан.
— Я да видя.
На кое да натисна?
— Не, не това.
— Аз сега свиря на китара.
— Виж, учителю, виж колко съм добър ученик.
— Давай, опитай.
— Хоп, хоп, хоп.
Дори с таблет направих шоу.
— Страхотен си.
— Да.
— Влязохме в тези неща.
— На мен ми се падна барабанът.
— Дойде Рамазанът. Добре дошъл, Рамазане.
(пеене)
Добре дошъл.
Не, на плажа, когато пишеш на момичета, това няма да стане, нали?
— Не става с това.
— Моля ви, не използвайте тези неща за такива работи.
— Какви ноти?
— Сърца. Направете сърца.
Чакайте, учителю.
Заповядайте.
— Вижте сега.
— Влез, влез.
— Чакайте. „Средиземноморски вечери“ със зурна.
(пеене)
Момиче, избягах…
3 килограма избягаха…
Приятели…
Ето такава вечер…
Влюбих се…
Не исках…
Вечери…
Влюбих се…
Влюбих се.
Благодарим.
Браво.
Страхотно.
— Приятели, ако оставите дъщеря си без надзор, или ще избяга с барабанист, или със зурнаджия.
— Тук имаме зурнаджия.
— Много приятно било. Препоръчвам го на всички млади хора.
— Добре.
— Ако отсреща има кавал и овчар в планината с овцете…
— Наистина е страхотно, учителю.
— Много успешно приложение. Прекрасно приложение.
Сега да попитам и другите приятели.
Ти какво свириш?
— Шейкър.
— Какво?
— Шейкър.
— Този, който се разтърсва.
Я да чуем.
— Тик-тик-тик-тик.
— Отсега нататък ти си на този инструмент в екипа.
— Той самият инструмент е лесен. Просто го взима и натиска така.
Много хубаво.
А ти какво свириш?
— Бонго.
— Удари малко бонгото.
А ти?
— Клавир.
— Свири.
— Влезе заключване на клавиатурата.
Въведи кода.
Каква ти е паролата? Кажи бързо.
— Отвори бързо.
— Има ли?
— Натиска.
— Много хубаво.
Ти?
— Свиря на…
— Чуват се тези звуци.
— Много хубаво.
— Кеман.
— Стига бе.
— Я посвири малко.
— Само ти си цяла симфония.
— Няма нещо конкретно. Само „фиу-фию-фию“.
— Много добре.
Излез.
Ти си най-опасният — дарбука.
— Ти отговаряш за общия ритъм.
— Ти си жокерът.
Я посвири малко.
— Да видим.
— Хайде, извади го.
— Охо, мога да върша работа дори сам.
Много добре.
Страхотни сте.
Поздравявам ви, братко.
Учителю, страхотен сте.
Намерили сте такава идея.
Повели сте младите.
Събрали сте технологията и музиката.
Невероятна идея.
Знам, че сте положили много усилия с тези приятели.
Подготвили сте тези песни.
Свирихте прекрасно.
Всички сте много сладки.
Бъдещето ви е много светло.
Косата ти е много гъста.
Всички имате хубави коси.
Стоите ви добре.
Браво.
Добре, че дойдохте.
Аплодисменти.
Благодарим.
Много ви благодарим.
Изпяхте заедно с децата.
Много сме ви благодарни.
Хей, хей, хей.
Да, скъпи зрители, свирих на зурна и много се изморих.
Сега с вашите аплодисменти идва Толга Ханс.
Добре дошъл.
Ела малко насам.
— Какво става?
— Уау.
— Застани между двамата, за да добавиш малко цвят, приятелю.
— Да не дава Господ.
— Добре дошъл, приятелю.
— Това също е меме. И това е меме.
Не разбрах.
Ние до него изглеждаме като мандра.
Много добре дошъл, братко.
Добре ли си?
— Супер.
— Честно казано, много високо.
— Ще ви кажа нещо. Не знаех, че си толкова голям.
— Голям, голям.[/b]
Страхотни сте.
Страхотни сте. Наистина всеки ден с все по-големия си ентусиазъм и с тези пъстри плакати… „Трима мъже“…
Това жълтият плакат ли е? Жълтият не се чете. Прочети го. Лилавият изобщо не се чете.
Брат, трябва да са неща, които се четат. Пише ли „Кочабаш“ там? Какво пише?
Не разбрахме.
Никой не разбра. Добре. Много хубаво. Добре дошли, приятели.
Добре, ще ги чета един по един по време на предаването, но… може ли да покажем това малко?
Приятели, кой организира това безумие?
Брат, не го правете толкова шарено. „Търговска борса…“
Пълно е с „Анадолу търговия“.
„Търговия Анадолу“.
— Това е търговия, добре. А това какво е? Влезе като дете от трибуните.
— Да.
— Какво държиш в ръката си? Кажи само твоето.
— Моето е „долу“.
— Ти ли държиш „долус“ на Анадола? Браво. Добре дошли. „Търговия Анадолу“.
Добре дошли на всички.
Да, Хюсеин много обича Едже.
— И какво от това? Защо ми го казваш сега? Какво е това, брат? Какво ни интересува твоята любов? Цялата страна ли трябва да знае това?
— А утре ти няма ли да си Хюсеин? Ти не си ли влюбен в нечия друга любов? Ти нямаш ли любов?
— С пари ли?
— Добре, 25 февруари 2012 г. Само на този ден ли я обича? Какво е това? Защо е сложил дата?
— Това е датата, на която са се запознали. Имат си годишнина. Такива дати.
— Хюсеин, добре. Кой е Хюсеин? Къде е?
— В Денизли.
— Хюсеин е в Денизли. А Едже къде е?
— И тя е в Денизли.
— Ти кой си?
Кой си ти, момче?
— Близък приятел на Хюсеин.
— Имаш ли приятелка?
— Не.
— Нямаш приятелка? Хвани тогава един плакат. „Хюсеин много обича Едже“.
Зрители, човекът, който държи плаката, няма приятелка.
Ти също ли живееш в Денизли?
— В Денизли.
— В университета ли?
— Памуккале.
— В Памуккале университет ли учиш?
Много хубаво. Нека помогнем и на приятеля от Памуккале. Може би утре или вдругиден той ще държи плакат за собствената си любов.
Много хубаво си го направил. И това, че още не го пускаш, е невероятно. Те така ли те залепиха за него? Все едно морето е дошло.
Страхотно. Представям ви Ибрахим Огузан.
Отслабнал си, брат.
— Отслабнах.
— Какво, момче? Отслабнал си като човек от кафене.
— Същите работи, брат. Денят минава, нещата излизат извън контрол, любов моя. Там пише. „Keep calm and be iboliber“.
— Да. Чете се веднага.
— Пише „Поздрави от акушерките към…“
— Изпращам любовта си към всички акушерки. Благодаря много.
— „Любов от акушерките към…“ много добро било.
— Като казахте акушерка, знаете ли, че моята акушерка беше една и съща за двете ми сестри?
— Между вас има 9 години разлика, но е същата. Дори е помогнала да се роди и племенникът ми. Първата ми акушерка. Много акушерка.
Аз казвах „иболибери“. Вижте, така се прави.
Тази любов… сърцето просто не стои добре при мъжете. Изглежда отвратително. Пръстите се извиват, докато правиш сърце.
Виж, той го прави така.
— На мен ми го направи така. Не прилича на сърце, прилича малко на далак. Нещо такова става. Просто не се получава при мен, брат.
Да, скъпи зрители, намираме се на нощта на 21 декември — най-дългата нощ в света.
— Не в света, а най-дългата нощ за годината в нашата страна.
— Географията ти наистина е много лоша.
— За мен мястото, където живея, е целият свят.
— Добре, кой е най-дългият ден в годината?
— 21 юни.
— Браво.
— Денят, в който нощта и денят са равни.
— 21 март и 23 септември, нали?
— Да, правилно.
— Пише пролет, лято, есен, зима. В училище имаше една такава таблица на стената.
— Да, точно. Имаше такава таблица.
— Защо аз помня всичко като луд?
— А ти колко изкара по обществознание?
— Втория път… 72.
— Помни всичко.
— Той помни всичко.
Как мина седмицата ви, братче? Как беше тази седмица?
— Ще кажа нещо. Отвътре веднъж ми казаха да си закрия яката.
— Пак изглеждам като печка, която е останала без гориво. Не я вдигам толкова.
— Не, затваря ли се яката? Питай първо човека.
— Вратът ти, машала, е като врат на вълк. Колко още ще разтваряш тези яки?
— Виж, направи така. Може би си намерих стила.
— Това не е ли стилът на Ману Алкан?
— Нещо такова, леко. Това е стил, брат.
— Няма да влизам в това.
— Не влизай.
— Тениската ти в момента е много натоварена, брат. Коремът ми ще излезе през устата от смях.
— Извинявайте.
— Защо на твоя пише „мъл“?
— Пише „smile“, но понеже не мога да го направя както трябва… Всъщност е много грозно.
— Ще ти кажа нещо. Тази тениска не заслужава да стои така. Какво си направил? Никой ли не те предупреди?
— Никой не ме предупреди. В последния момент можех само това да облека.
— Последно ме попита отзад: „Как е?“ Казах му: „Перфектно“.
— Ето така са ми приятелите вътре. Попитах ги: „Не е ли тясно?“ Казаха: „Не“. А мястото, където S и Е се срещат, било страхотно.
— Станало е точно там.
— S и Е са буквите, които се издигат нагоре.
— Наистина…
— Никой не предупреждава човека за яката му.
— Но яката се затваря.
Какво прави през седмицата?
— Аз ли? Една жена ми се обади по телефона. Кълна се, за първи път някой ми се лепна така.
— Не, телефонен маниак не е това.
Като бях малък, си представях телефонен маниак по друг начин. Мислех, че е човек, който е маниак на самия телефон — гали бутоните му, натиска ги…
„О, обичам 3-ката“ и така.
— Да, да. После малко ще натисна звездичката.
Сега телефоните всъщност са малко такива. Нали всички ги правят така?
— Да, всички си галят телефоните. Смартфоните.
— Да, всъщност определението за телефонен маниак вече се промени. Сега отиваш в кафене, двама души седят един до друг и без да говорят, само гледат телефона си. Според мен това е новият телефонен маниак — да си маниак на собствения си телефон.
— Дадох социално послание тук.
— Браво.
Ако видите такива хора, моля, подайте сигнал на 3577. Така продължава.
— Не се прави, че си много различен, Ибо. Какво правиш?
— Refresh, refresh, refresh, refresh.
— Нищо не правя.
Това си точно ти. Вкъщи лежиш така и се свличаш на дивана като панда.
— „Панда“ много ти отива. Сладко е.
— Както и да е, обадиха ми се. Аз също като малък правех такива телефонни номера. Например: „Телефонът ви счупен ли е? Искате ли да духна в него?“
— Правил съм такива гадости. Като дете съм се държал много тъпо.
Но този път беше различно. Сега мен ме потърсиха. Телефонът звънна, вдигнах и казаха:
„Обаждаме се от еди-кое си полицейско управление.“
„Установено е, че сте били свързан с някаква организация…“
Знаете ли, напоследък има такива измамници. Идват съобщения от типа: „Обаждаме се от полицията“, „спечелили сте награда“ — не им вярвайте.
Аз веднага разбрах. Още в началото той започна да обяснява и аз му казах:
„Господине, не ви ли е срам да мамите хората така?“
Настъпи тишина. Човекът разбра накъде отива разговорът.
Каза: „Не, наистина не.“
Казах му:
„И какво печелите, като правите това?“
Той каза:
„Пари.“
Разбира се, ядосах се, като чух това.
Казах му: „Аллах да те накаже.“
А той ми каза: „Аллах да накаже теб.“
Казах му: „Затвори телефона, бе!“
Той каза: „Първо ти затвори.“
„Не, ти затвори първи.“
Направо започнахте да флиртувате по телефона.
„Ти затвори първи.“
Ядосах се и затворих.
Оттук се обръщам към онзи измамник:
„Виж, измамнико. Аз затворих пръв, но това не означава, че ме е страх от теб.“
— Да, уплаших се. Или не знам… Изплаших се малко, няма да лъжа.
— Виждаш ли?
— Такъв човек е той. Всички странни неща се случват все на теб.
И ние веднъж направихме такава глупава телефонна шега.
— Само веднъж сме го правили, но не беше нещо като „духнете ли в телефона“.
Играехме една игра. Футболна игра, чието име няма да казвам.
Губещият трябваше да се обади на произволен номер и да изпее песен.
Аз загубих, обадих се и казах:
„Обаждам се от еди-коя си банка. За да зарадваме клиентите си, им звъним и им пеем песни. Това е нова наша услуга.“
Нещо такова измислих.
Човекът отсреща каза:
„Да, това е много хубава услуга.“
„Точно от това имахме нужда.“
Казах му: „Искаме да изпеете нещо.“
Той каза: „Добре, какво да ви изпея?“
„Пейте каквото искате.“
И аз започнах:
„Годините, които си отидоха, защото не те споменавах…“
Започнах песента и стигнах до припева.
После казах: „Има и втори куплет.“
И човекът ме накара да изпея цялата песен до края.
После каза:
„Надявам се да сте се забавлявали.“
„Но пееше ужасно. Сигурно костите на човека, който е изпял тази песен, сега го болят.“
Човекът наистина не хареса изпълнението ми.
— Е, поне заболяха ли го костите?
— Много. Онзи ден имах една болка, не питай.
Наистина сте много сладки хора.
— Не ме докосвай, не ми прави жестове с ръце, моля те.
— Какво става? Гъделичка ли те?
— Не, не, не ме гъделичка.
— Какво става, бе? Програмата съвсем заприлича на седянка.
Все едно се познаваме от години.
Кълна се, този човек е като пръчка — толкова слаб.
Казват, че има рамо, на което можеш да плачеш, нали? На неговото рамо направо можеш да ридаеш.
Кълна се, такова рамо има.
Преди малко каза: „Излизаме за 25-и път в програмата.“
Излизаш със същия ентусиазъм, но като се обърнеш към него, ентусиазмът ти изчезва.
После се обръщаш натам и пак изчезва.
Наистина си направил хубав път.
Добре, че направихме това шоу тази вечер.
Да, скъпи зрители, сега има една много интересна оркестра.
Дигитален оркестър, приятели.
Тези приятели са създали оркестър с таблети в едно частно училище.
Свирят песни и правят музика.
Сега те ще свирят, а ние ще пеем.
— Аз съм доста изненадан. „Ааа“ и такива неща.
— Да, не мога да повярвам. Как става това? Свирят песни от таблет.
Първо нека видим какво са направили във видеото, а после ще се върнем тук с вашите аплодисменти.
Учителю, страхотен сте.
— Брат, ако песента беше продължила още малко, щях да закача пари на зурнаджията.
Но понеже е таблет, не можем.
— Учителю, вече можем да ходим по сватби с барабани.
— Да, всичко имате. Мислите ли да ходите по сватби?
— Не знаем, ще видим.
— Наистина е много интересно. Излиза невероятен звук, но представете си 15 души така…
Ако някой гледа телевизия с намален звук, ще си помисли, че всички играят кючек.
— Поне са си придобили професия. Няма да останат гладни.
— Да.
— Със сигурност вече могат да ходят по сватби.
— Учителю, вие сякаш вървите към професията зурнаджия.
Откъде ви дойде тази идея?
Какво е това?
— Брат, това е нещо, за което си мечтая от детството.
— В детството ви не е имало такова нещо. Как?
— Не, просто…
— Тоест сте имали мечта?
— Исках да направя нещо, но нямах идея.
— Аз знам, казвам ви.
— Не се шегувам. Исках да направя нещо такова, но първо трябваше да бъде измислено.
Исках да свиря на инструмент, но без да духам.
Знаете, вместо да ядат хляб — да ядат торта.
От малък музикалната консерватория беше моя мечта.
— Музикалната консерватория винаги е била една мечта, един ентусиазъм.
— Но възможността да се прави музика без истински музикални инструменти вече е възможна така.
Детският ентусиазъм и интересът към технологията…
— В момента има доста зурни.
— Дали в бъдеще може да стане нещо голямо?
Например големи певци като Джъстин Тимбърлейк да излизат на сцената с това?
Цялата харизма ще изчезне.
Ще прави така…
— А има ли проблеми, когато свирите заедно? Кой свири на електрическата китара?
— При електрическата китара има реакция — удряш, правиш движение и получаваш ефект.
А тук просто натискаш…
— Няма ли вътре нещо, което да те кара да счупиш таблета от яд?
Да натиснеш и да кажеш: „Проклет да е!“
— Като се ядосам, става.
— И барабанистите са така. Правят движения с палките…
Все едно пресяват ориз, докато свирят.
— Представете си, докато свириш, някой във Facebook те побутне и излезе на екрана.
— Излиза ли? „Чакай, получих споменаване“ и спираш.
— Учителю, приятелката ми ме напусна…
Това лесно ли е, учителю? Аз виждам нотите тук.
И оркестърът си намери нови членове.
— Това барабан ли е?
— Диванен барабан.
— Я да видя.
На кое да натисна?
— Не, не това.
— Аз сега свиря на китара.
— Виж, учителю, виж колко съм добър ученик.
— Давай, опитай.
— Хоп, хоп, хоп.
Дори с таблет направих шоу.
— Страхотен си.
— Да.
— Влязохме в тези неща.
— На мен ми се падна барабанът.
— Дойде Рамазанът. Добре дошъл, Рамазане.
(пеене)
Добре дошъл.
Не, на плажа, когато пишеш на момичета, това няма да стане, нали?
— Не става с това.
— Моля ви, не използвайте тези неща за такива работи.
— Какви ноти?
— Сърца. Направете сърца.
Чакайте, учителю.
Заповядайте.
— Вижте сега.
— Влез, влез.
— Чакайте. „Средиземноморски вечери“ със зурна.
(пеене)
Момиче, избягах…
3 килограма избягаха…
Приятели…
Ето такава вечер…
Влюбих се…
Не исках…
Вечери…
Влюбих се…
Влюбих се.
Благодарим.
Браво.
Страхотно.
— Приятели, ако оставите дъщеря си без надзор, или ще избяга с барабанист, или със зурнаджия.
— Тук имаме зурнаджия.
— Много приятно било. Препоръчвам го на всички млади хора.
— Добре.
— Ако отсреща има кавал и овчар в планината с овцете…
— Наистина е страхотно, учителю.
— Много успешно приложение. Прекрасно приложение.
Сега да попитам и другите приятели.
Ти какво свириш?
— Шейкър.
— Какво?
— Шейкър.
— Този, който се разтърсва.
Я да чуем.
— Тик-тик-тик-тик.
— Отсега нататък ти си на този инструмент в екипа.
— Той самият инструмент е лесен. Просто го взима и натиска така.
Много хубаво.
А ти какво свириш?
— Бонго.
— Удари малко бонгото.
А ти?
— Клавир.
— Свири.
— Влезе заключване на клавиатурата.
Въведи кода.
Каква ти е паролата? Кажи бързо.
— Отвори бързо.
— Има ли?
— Натиска.
— Много хубаво.
Ти?
— Свиря на…
— Чуват се тези звуци.
— Много хубаво.
— Кеман.
— Стига бе.
— Я посвири малко.
— Само ти си цяла симфония.
— Няма нещо конкретно. Само „фиу-фию-фию“.
— Много добре.
Излез.
Ти си най-опасният — дарбука.
— Ти отговаряш за общия ритъм.
— Ти си жокерът.
Я посвири малко.
— Да видим.
— Хайде, извади го.
— Охо, мога да върша работа дори сам.
Много добре.
Страхотни сте.
Поздравявам ви, братко.
Учителю, страхотен сте.
Намерили сте такава идея.
Повели сте младите.
Събрали сте технологията и музиката.
Невероятна идея.
Знам, че сте положили много усилия с тези приятели.
Подготвили сте тези песни.
Свирихте прекрасно.
Всички сте много сладки.
Бъдещето ви е много светло.
Косата ти е много гъста.
Всички имате хубави коси.
Стоите ви добре.
Браво.
Добре, че дойдохте.
Аплодисменти.
Благодарим.
Много ви благодарим.
Изпяхте заедно с децата.
Много сме ви благодарни.
Хей, хей, хей.
Да, скъпи зрители, свирих на зурна и много се изморих.
Сега с вашите аплодисменти идва Толга Ханс.
Добре дошъл.
Ела малко насам.
— Какво става?
— Уау.
— Застани между двамата, за да добавиш малко цвят, приятелю.
— Да не дава Господ.
— Добре дошъл, приятелю.
— Това също е меме. И това е меме.
Не разбрах.
Ние до него изглеждаме като мандра.
Много добре дошъл, братко.
Добре ли си?
— Супер.
— Честно казано, много високо.
— Ще ви кажа нещо. Не знаех, че си толкова голям.
— Голям, голям.[/b]
# 612
2 авг. 2026, 00:03 ч.
ЧАСТ 2:
Виж целия пост
Скрит текст:
Не гледаш ли програмата, Толга?
Никога не я е гледал.
Там не го показват.
Виж, брат, отзад има още нещо. Те гледат, без да ги виждат.
Много...
Ей там отзад има нещо, което виси.
Какво е това 41?
4:1 ли е? А, мачът завърши 4:1?
Сега ли свърши? 4:1 ли е? Аз не го гледах. Завършил е 4:1.
4:1.
Поздравления. Поздравяваме ви.
Аз също...
Гледам натам и си викам: „4, 3... човек, 4:1, 3...“ Не можах да го разбера.
И аз същото.
Не, това не е нещо, върху което трябва да се мисли. Наистина ли мислиш, че никой не знае резултата от мача?
Аз например не знаех. Братът ми ми помогна.
Разбирам. Помогнал ти е, но ти пак не си успял да се досетиш. Аз като видях 41, разбрах.
Само на теб го направи. И ти не разбра, приятелю. Не се получи.
След като аз свирих на зурна „Средиземноморски вечери“, с аплодисменти връщаме Толга на мястото му, скъпи зрители.
Къде?
Аз тук, ти там.
Ох...
Сега всичко...
Сега няма.
Каза ли вече за дигиталния оркестър?
Беше страхотно. Зурната беше супер.
Вашето изпълнение беше невероятно, нали?
По-добре да не бяхте свирили, деца.
Не, аз просто...
Показахте, че това е нещо, което може да се направи веднага.
Не, не е нещо, което се прави веднага. Имаше ноти. Това е на високо ниво. Аз...
Но да ти кажа нещо? Аз съм дал години на музиката.
И аз имам албум. Той не е дал години на музиката, бе брат. Просто... ние го видяхме малко, поработихме вътре и проверихме как става, как се прави.
Как така? Само 5 минути погледнахме, за да не се бавим. Не е толкова лесно нещо. Прав си. Защото при децата сега изглеждаше така, нали?
Да, така изглеждаше. А всъщност е трудно нещо.
И аз го видях.
Ето, сега сякаш си поигра с мечтите на децата.
Не съм си играл, казах ти. Казах го, но само погледнахме много кратко. Много кратко. Даже ви изненадахме, докато го правехме.
Толга, как си с музиката?
Добър слушател съм.
Никога ли не си опитвал да пееш или нещо такова?
Не, брат, не съм опитвал.
Я изпей нещо за нас. „Средиземноморски вечери“ например. Нямаш нужда, нали? Ти си човекът, който стои и гледа как другият пее „Средиземноморски вечери“. Много е хубаво.
Това е онзи човек, за когото казваш: „Толга, искам да поговоря с теб за нещо“.
Много хубаво нещо. Аз... много съм се изпотил. Ухото ми... много ли съм се изпотил в момента? В момента изглеждаш точно като зурнаджия.
Много съм се изпотил.
Да не се разбунтуват зурнаджиите и да кажат „приличаме ли си на...“.
Те могат да се разбунтуват. Извинявам се на зурнаджиите. Не приличате на него, извинявайте.
Да приличаш на мен лошо нещо ли е, бе момче? Какво става?
Бог да не дава да приличаме...
Обидих се. Той дори ръкопляска. Невероятно.
Бог да не дава да приличаме на него. Толга, братко...
Като дойде, веднага казахме: „Толга, ти си красив, животът ти е лесен“ и такова усещане даваш. Но когато човек е красив, животът не винаги е толкова лесен. Погледнах твоята история и ти доста си се борил. Като малък си продавал вода по улиците. Работил си като стъклар. Бил си бръснар.
Закъсняваш ли пак някъде?
Да. Затова погледнах часовника. Защо гледам часовника?
Защо гледаш часовника? Имаш ли работа тук?
Какво става, бе? Детето изведнъж се притесни.
Мисля, че като започнаха да говорят за мен, се почувствах неловко.
Но ти си гостът. За теб ще говорим.
Кажи.
А, между другото, сетих се нещо. Днес имах годеж на чичо ми. Не отидох на годежа, а дойдох тук. Цялото ми семейство в момента гледа тази програма.
О...
Да, поздрави на всички от мен.
За годежите...
Не, аз ще кажа. На тези, които се сгодяват, се пожелава Бог да ги доведе до сватба, нали?
Бог да ви доведе до сватба. Чичо, чичо...
На колко години е чичо ти?
Май чичо ти се е сгодил.
На 50 години ли е?
Първият му годеж ли е?
Е...
Чакайте, той гледа в момента. Не прави нищо. Чичо, поздравления, честно.
Браво, чичо. Голям човек си.
Еха, чичо.
Чичо, чичо... на тази възраст вече трябва да гушкаш внуци.
Абе направо да се беше оженил, чичо.
Чичо...
Да не си направил само годеж?
Ако говорим още малко, всичко ще приключи изведнъж. Любовта няма възраст. Явно и при чичо ти няма възраст.
Поздрави на Шенол, пожелаваме му много щастие.
Бог да му даде щастие.
А ти кога ще се сгодиш?
Много несвързано влезе, нали?
Да, все едно ти ще се сгодяваш.
Да, кога ще правиш хена вечер и такива неща? Пита те кога ще се жениш.
Не, аз започнах с много хубав въпрос. Но сега темата за чичо влезе между нас. Ти наистина ли продаваше вода като малък?
Да.
Как я продаваше? Как викаше за студената вода?
Бях много малък тогава. С една голяма каса...
Бях малко дете и виках „вода, вода“. Продавах на пазара. Търговците на пазара искаха. „Дай ми една-две чаши, дай ми една чаша.“ Така започна. После видях, че това носи добри пари.
Казах си: „Да направя лимонада.“ Казах на майка ми: „Направи ми тази вода на лимонада.“ Бях много малък, но сега съм на 45 години.
Не можеш дори да кажеш правилно „лимонада“.
Не можех. После видях, че продажбите се удвоиха и реших да разширя бизнеса. Казах си: „Ами ако продавам и лимони отстрани?“ И тогава си изпатих.
На пазара...
Там имало други по-големи деца, които продавали лимони. Направо ме изгониха.
На пазара има такива неща.
Лимоните...
Всички направиха това дете на лимонада.
Направо ги изстискаха.
И после трябваше да се откажеш.
Да.
Като малък си искал да работиш. Там ли те биха?
Сега влизаме в трудностите на Толга, скъпи зрители. А ти като малък работил ли си?
Аз ли?
Да.
Не, не съм работил много като малък, да не лъжа. Ти беше богатото дете, извинявай.
Богато дете... но все пак, като малък лятото имахме вила и плувах.
Ръцете ми боляха много. Цял ден само плувах, плувах. Ужасно беше.
Ето, на теб успехът ти е дошъл без да страдаш.
Не е така. Какво повече да изстрадам? Виж ме само. Остави ме да се наслаждавам малко.
Работил съм веднъж така. Прибирах се късно.
Да.
Баща ми много се ядоса, защото няколко пъти се прибирах късно. За да ми даде урок, ме прати в мебелна фирма в отдела за доставки.
В отдела за доставки, тоест вършехме тежка физическа работа.
В началото бях много учтиво момче. Ръцете ми посиняваха, докато вкарвахме дивани в къщи. Казвах: „Моля, може ли да наклоните това отстрани?“ и такива неща.
След 15 дни вече бях с десет мъже, всеки ден. Казвах: „Наклони го, бе, какво чакаш!“ Хващах хората за ушите и ги дърпах...
Искам да кажа нещо. Какво дърпаш за ухото? — И го хвърляш така с „лак“, нали?
— Ами каквото излиза… някакви такива звуци, „пър“, „ша“ и подобни.
— Когато носех разни неща, пренасях товари и така… Веднъж отидохме в един квартал и видях едно момиче, приятелка от училище. Казваше се…
— Излезе ли нещо?
— Не. Какво искаше да изиграем ние? Аз не разбрах. Ти разбра ли?
— Онова ентусиазираното нещо, дето го правеше. Все едно изваждам нещо от ухото, от носа…
— След зънарджиите (музикантите със зурни) вече и хамалите могат да кажат: „От нашите уши и носове такива неща не излизат.“
— Хората си работят. Не го казвам в този смисъл, а защото аз самият съм го правил. Това е просто наблюдение отстрани. Може и аз да съм бил простак тогава, не знам. Ти каза „лак“…
— Да, ама тогава бях като променен. Видях едно много красиво момиче, съученичка ми беше. Казах ѝ: „Какво правиш?“ И преди още да се обърне, я ударих леко по ухото. Момичето се обърна. Аз ѝ викам: „Какво гледаш, какво гледаш?“ Направих три грешки една след друга. Повече не ме погледна.
— Значи си я свалял тогава?
— Не, не съм я свалял. Ако я свалях, щеше да е с „лак“ директно в лицето.
— Три грешки и една добра не успя да ги поправи. Така приключи.
— А ти работил ли си като малък?
— Аз пеех.
— Ох, стига бе.
— Ама нещо много яко беше. Бях като онези деца звезди, като Малкия Ибо и такива. Аз също бях на тази възраст. Бях малък.
— Само че не съм Ибо.
— Малкият…
— Гласът ми не беше лош. На сватбите на роднини и приятели излизах на сцената. После идваха, закачаха ми пари. Оттам печелех добри пари.
— Но после, като слизах от сцената, певецът ме биеше и ми взимаше всичко.
— Ааа…
— Кълна се.
— Веднъж един човек направо ме пребърса. Каза: „Това са мои пари.“
— Взе парите. Обръщам се към този певец: какво спечели от това?
— Какво спечели? Пак станах известен по някакъв начин.
— На човека му влязоха пари в ръката. Твоите пари прибра.
— И аз веднъж така ядох бой. На една сватба хвърляха пари, слязох долу и един тъпанчия ме удари.
— Тъпанчията… имах един човек, като някакъв Далим, и ме удари така.
— Казва ми: „Направи крачка напред“ и ме удря в лицето.
— Не трябва да се месиш. В пари, хвърлени на земята по време на сватба, не се бърка, брат.
— Те стават много луди и агресивни.
— Значи като си работил като дете, си си навличал неприятности. Тези хора с лимоните… Много…
— Да, без да знаеш, се забъркваш.
— А например в семейството ви в началото… Ибрахим, ние всъщност всички си представяме детството…
— Извинявай, Есер се разсмя и затова така се закача.
— „Ще ме избършете ли с лимонена кърпа?“ Имаше такова нещо. Направо.
— Каза „лимонена кърпа“. Това вече е сериозно.
— Ти, брат, май си работил и като стъклар, нали?
— Да.
— Стъкларство… Значи и сега можеш да сложиш счупено стъкло.
— Разбира се.
— Отиваш, слагаш кит, монтираш го.
— На този човек му идват всички умения.
— Този човек е минал през живота много рано.
— Да.
— А имаше ли някакъв прякор в гимназията или прогимназията? „Толга стъкларя“ например?
— Не, какъв лош прякор. Серджи…
— Това не е прякор бе. Просто са сложили професията и името му едно до друго.
— Нямало как да му измислят прякор.
— Добре, като се върнем към това, което щяхме да кажем… От нашата тройка ти беше богатото дете. Започнал си от богато семейство, после изведнъж нещата тръгват надолу. Преместваш се от богат квартал в по-средна среда. Там започваш да разбираш уличния живот, нали?
— Да, точно така. Аз всъщност не започнах това заради финансови трудности, когато бях малък. Харесваше ми. Когато бяхме в Бююкчекмедже…
— Имахме лятна къща.
— Същото лято…
— Бяхме богати.
— После се преместихме същото лято.
— Пред нас имаше пазар. Харесваше ми. Потопих се в този свят. И съм го превърнал в пари. Виж какъв ум.
— И ти е харесало.
— Да, хареса ми. После с времето започнах да искам да работя. По-късно работих и за да помагам на семейството. Както каза, преминаването от едни квартали в други ми създаде разни неща в детството. За първи път чух псувни. Много се изненадах. После дойдоха боевете и така нататък.
— Ще кажа нещо, извинявай, че прекъсвам разговора с Толга, но току-що ми казаха, че чичо ти ни звъни.
— Шегуваш се! Не го включвайте, моля ви.
— Да го свържем ли?
— Наистина ли?
— Да поговорим ли с чичо?
— Но той има право да отговори.
— Може да каже: „Аз съм на 49“, не „на 50“. Може да каже: „Навършвам 50“.
— Да го свържем ли?
— Свържете го, разбира се.
— Да, чичо… Как се казваше? Шенол ли беше?
— Чичо Шенол.
— Ало.
— Ало.
— Добър вечер.
— Добър вечер.
— Добър вечер.
— Чичо Шенол, добре дошъл.
— Добре заварили.
— Кълна се, тъкмо говорехме за вас. Много хубаво, че се обадихте. Бог да ви даде щастие и да завърши доброто дело.
— Амин, амин. Дано и на вас ви се падне.
— Значи този чичо се сгодява. Този чичо се сгодява.
— Много благодаря, чичо. Ако ни се падне добра съдба, и ние ще направим.
— Защо не? Толга, кажи на чичо. Как е при теб?
— Честно казано всичко е много хубаво. Малко сме ядосани, но няма проблем. Да сме живи и здрави. Няма проблем, че сте го направили в програмата.
— Но детето не лъже. В програмата директно говори за вас. В момента цяла Турция знае, че сте се сгодили, чичо.
— Боже, благодаря ви. Както и да е, дано пак се включим на сватбата.
— Значи ще направиш сватбата в събота тогава.
— В събота ще я направя.
— Разбира се, ще направим продукция за сватбата.
— Дано, дано.
— Да направим ли програмата направо на сватбата, чичо?
— Аз също така мисля. Ако ни подкрепите, ще стане.
— Ти вече си чичото на цяла Турция.
— Чичото на Турция…
— Бог да ви благослови. Благодаря ви. Да, така е.
— Чичо, гласът ви е много енергичен. Личи си, че имате много настроение. Има ли нещо, което искате да кажете на Толга?
— Ако има нещо, той знае, че много го обичам.
— И аз много те обичам. Разчувствах се.
— И на вас желаем успех в телевизионния ви живот. Скъпи зрители, това беше чичото на Толга, когото не беше виждал от години…
— Все още не го е видял, само по телефона.
— Все още не го е видял. Най-накрая ги събрахме.
— Почувствах нещо много специално.
— Да, чичо.
— Благодаря ви за всичко. Желая ви хубава вечер.
— Ние направихме нещо. Направихме го, разбира се. Направихме ви известен, чичо. Цялото семейство гледа ли? Всички ли сте вкъщи?
— Дано, дано. Ако ме поканите, ще дойда.
— Еха, чичо. Значи без дори да слушаш…
Никога не я е гледал.
Там не го показват.
Виж, брат, отзад има още нещо. Те гледат, без да ги виждат.
Много...
Ей там отзад има нещо, което виси.
Какво е това 41?
4:1 ли е? А, мачът завърши 4:1?
Сега ли свърши? 4:1 ли е? Аз не го гледах. Завършил е 4:1.
4:1.
Поздравления. Поздравяваме ви.
Аз също...
Гледам натам и си викам: „4, 3... човек, 4:1, 3...“ Не можах да го разбера.
И аз същото.
Не, това не е нещо, върху което трябва да се мисли. Наистина ли мислиш, че никой не знае резултата от мача?
Аз например не знаех. Братът ми ми помогна.
Разбирам. Помогнал ти е, но ти пак не си успял да се досетиш. Аз като видях 41, разбрах.
Само на теб го направи. И ти не разбра, приятелю. Не се получи.
След като аз свирих на зурна „Средиземноморски вечери“, с аплодисменти връщаме Толга на мястото му, скъпи зрители.
Къде?
Аз тук, ти там.
Ох...
Сега всичко...
Сега няма.
Каза ли вече за дигиталния оркестър?
Беше страхотно. Зурната беше супер.
Вашето изпълнение беше невероятно, нали?
По-добре да не бяхте свирили, деца.
Не, аз просто...
Показахте, че това е нещо, което може да се направи веднага.
Не, не е нещо, което се прави веднага. Имаше ноти. Това е на високо ниво. Аз...
Но да ти кажа нещо? Аз съм дал години на музиката.
И аз имам албум. Той не е дал години на музиката, бе брат. Просто... ние го видяхме малко, поработихме вътре и проверихме как става, как се прави.
Как така? Само 5 минути погледнахме, за да не се бавим. Не е толкова лесно нещо. Прав си. Защото при децата сега изглеждаше така, нали?
Да, така изглеждаше. А всъщност е трудно нещо.
И аз го видях.
Ето, сега сякаш си поигра с мечтите на децата.
Не съм си играл, казах ти. Казах го, но само погледнахме много кратко. Много кратко. Даже ви изненадахме, докато го правехме.
Толга, как си с музиката?
Добър слушател съм.
Никога ли не си опитвал да пееш или нещо такова?
Не, брат, не съм опитвал.
Я изпей нещо за нас. „Средиземноморски вечери“ например. Нямаш нужда, нали? Ти си човекът, който стои и гледа как другият пее „Средиземноморски вечери“. Много е хубаво.
Това е онзи човек, за когото казваш: „Толга, искам да поговоря с теб за нещо“.
Много хубаво нещо. Аз... много съм се изпотил. Ухото ми... много ли съм се изпотил в момента? В момента изглеждаш точно като зурнаджия.
Много съм се изпотил.
Да не се разбунтуват зурнаджиите и да кажат „приличаме ли си на...“.
Те могат да се разбунтуват. Извинявам се на зурнаджиите. Не приличате на него, извинявайте.
Да приличаш на мен лошо нещо ли е, бе момче? Какво става?
Бог да не дава да приличаме...
Обидих се. Той дори ръкопляска. Невероятно.
Бог да не дава да приличаме на него. Толга, братко...
Като дойде, веднага казахме: „Толга, ти си красив, животът ти е лесен“ и такова усещане даваш. Но когато човек е красив, животът не винаги е толкова лесен. Погледнах твоята история и ти доста си се борил. Като малък си продавал вода по улиците. Работил си като стъклар. Бил си бръснар.
Закъсняваш ли пак някъде?
Да. Затова погледнах часовника. Защо гледам часовника?
Защо гледаш часовника? Имаш ли работа тук?
Какво става, бе? Детето изведнъж се притесни.
Мисля, че като започнаха да говорят за мен, се почувствах неловко.
Но ти си гостът. За теб ще говорим.
Кажи.
А, между другото, сетих се нещо. Днес имах годеж на чичо ми. Не отидох на годежа, а дойдох тук. Цялото ми семейство в момента гледа тази програма.
О...
Да, поздрави на всички от мен.
За годежите...
Не, аз ще кажа. На тези, които се сгодяват, се пожелава Бог да ги доведе до сватба, нали?
Бог да ви доведе до сватба. Чичо, чичо...
На колко години е чичо ти?
Май чичо ти се е сгодил.
На 50 години ли е?
Първият му годеж ли е?
Е...
Чакайте, той гледа в момента. Не прави нищо. Чичо, поздравления, честно.
Браво, чичо. Голям човек си.
Еха, чичо.
Чичо, чичо... на тази възраст вече трябва да гушкаш внуци.
Абе направо да се беше оженил, чичо.
Чичо...
Да не си направил само годеж?
Ако говорим още малко, всичко ще приключи изведнъж. Любовта няма възраст. Явно и при чичо ти няма възраст.
Поздрави на Шенол, пожелаваме му много щастие.
Бог да му даде щастие.
А ти кога ще се сгодиш?
Много несвързано влезе, нали?
Да, все едно ти ще се сгодяваш.
Да, кога ще правиш хена вечер и такива неща? Пита те кога ще се жениш.
Не, аз започнах с много хубав въпрос. Но сега темата за чичо влезе между нас. Ти наистина ли продаваше вода като малък?
Да.
Как я продаваше? Как викаше за студената вода?
Бях много малък тогава. С една голяма каса...
Бях малко дете и виках „вода, вода“. Продавах на пазара. Търговците на пазара искаха. „Дай ми една-две чаши, дай ми една чаша.“ Така започна. После видях, че това носи добри пари.
Казах си: „Да направя лимонада.“ Казах на майка ми: „Направи ми тази вода на лимонада.“ Бях много малък, но сега съм на 45 години.
Не можеш дори да кажеш правилно „лимонада“.
Не можех. После видях, че продажбите се удвоиха и реших да разширя бизнеса. Казах си: „Ами ако продавам и лимони отстрани?“ И тогава си изпатих.
На пазара...
Там имало други по-големи деца, които продавали лимони. Направо ме изгониха.
На пазара има такива неща.
Лимоните...
Всички направиха това дете на лимонада.
Направо ги изстискаха.
И после трябваше да се откажеш.
Да.
Като малък си искал да работиш. Там ли те биха?
Сега влизаме в трудностите на Толга, скъпи зрители. А ти като малък работил ли си?
Аз ли?
Да.
Не, не съм работил много като малък, да не лъжа. Ти беше богатото дете, извинявай.
Богато дете... но все пак, като малък лятото имахме вила и плувах.
Ръцете ми боляха много. Цял ден само плувах, плувах. Ужасно беше.
Ето, на теб успехът ти е дошъл без да страдаш.
Не е така. Какво повече да изстрадам? Виж ме само. Остави ме да се наслаждавам малко.
Работил съм веднъж така. Прибирах се късно.
Да.
Баща ми много се ядоса, защото няколко пъти се прибирах късно. За да ми даде урок, ме прати в мебелна фирма в отдела за доставки.
В отдела за доставки, тоест вършехме тежка физическа работа.
В началото бях много учтиво момче. Ръцете ми посиняваха, докато вкарвахме дивани в къщи. Казвах: „Моля, може ли да наклоните това отстрани?“ и такива неща.
След 15 дни вече бях с десет мъже, всеки ден. Казвах: „Наклони го, бе, какво чакаш!“ Хващах хората за ушите и ги дърпах...
Искам да кажа нещо. Какво дърпаш за ухото? — И го хвърляш така с „лак“, нали?
— Ами каквото излиза… някакви такива звуци, „пър“, „ша“ и подобни.
— Когато носех разни неща, пренасях товари и така… Веднъж отидохме в един квартал и видях едно момиче, приятелка от училище. Казваше се…
— Излезе ли нещо?
— Не. Какво искаше да изиграем ние? Аз не разбрах. Ти разбра ли?
— Онова ентусиазираното нещо, дето го правеше. Все едно изваждам нещо от ухото, от носа…
— След зънарджиите (музикантите със зурни) вече и хамалите могат да кажат: „От нашите уши и носове такива неща не излизат.“
— Хората си работят. Не го казвам в този смисъл, а защото аз самият съм го правил. Това е просто наблюдение отстрани. Може и аз да съм бил простак тогава, не знам. Ти каза „лак“…
— Да, ама тогава бях като променен. Видях едно много красиво момиче, съученичка ми беше. Казах ѝ: „Какво правиш?“ И преди още да се обърне, я ударих леко по ухото. Момичето се обърна. Аз ѝ викам: „Какво гледаш, какво гледаш?“ Направих три грешки една след друга. Повече не ме погледна.
— Значи си я свалял тогава?
— Не, не съм я свалял. Ако я свалях, щеше да е с „лак“ директно в лицето.
— Три грешки и една добра не успя да ги поправи. Така приключи.
— А ти работил ли си като малък?
— Аз пеех.
— Ох, стига бе.
— Ама нещо много яко беше. Бях като онези деца звезди, като Малкия Ибо и такива. Аз също бях на тази възраст. Бях малък.
— Само че не съм Ибо.
— Малкият…
— Гласът ми не беше лош. На сватбите на роднини и приятели излизах на сцената. После идваха, закачаха ми пари. Оттам печелех добри пари.
— Но после, като слизах от сцената, певецът ме биеше и ми взимаше всичко.
— Ааа…
— Кълна се.
— Веднъж един човек направо ме пребърса. Каза: „Това са мои пари.“
— Взе парите. Обръщам се към този певец: какво спечели от това?
— Какво спечели? Пак станах известен по някакъв начин.
— На човека му влязоха пари в ръката. Твоите пари прибра.
— И аз веднъж така ядох бой. На една сватба хвърляха пари, слязох долу и един тъпанчия ме удари.
— Тъпанчията… имах един човек, като някакъв Далим, и ме удари така.
— Казва ми: „Направи крачка напред“ и ме удря в лицето.
— Не трябва да се месиш. В пари, хвърлени на земята по време на сватба, не се бърка, брат.
— Те стават много луди и агресивни.
— Значи като си работил като дете, си си навличал неприятности. Тези хора с лимоните… Много…
— Да, без да знаеш, се забъркваш.
— А например в семейството ви в началото… Ибрахим, ние всъщност всички си представяме детството…
— Извинявай, Есер се разсмя и затова така се закача.
— „Ще ме избършете ли с лимонена кърпа?“ Имаше такова нещо. Направо.
— Каза „лимонена кърпа“. Това вече е сериозно.
— Ти, брат, май си работил и като стъклар, нали?
— Да.
— Стъкларство… Значи и сега можеш да сложиш счупено стъкло.
— Разбира се.
— Отиваш, слагаш кит, монтираш го.
— На този човек му идват всички умения.
— Този човек е минал през живота много рано.
— Да.
— А имаше ли някакъв прякор в гимназията или прогимназията? „Толга стъкларя“ например?
— Не, какъв лош прякор. Серджи…
— Това не е прякор бе. Просто са сложили професията и името му едно до друго.
— Нямало как да му измислят прякор.
— Добре, като се върнем към това, което щяхме да кажем… От нашата тройка ти беше богатото дете. Започнал си от богато семейство, после изведнъж нещата тръгват надолу. Преместваш се от богат квартал в по-средна среда. Там започваш да разбираш уличния живот, нали?
— Да, точно така. Аз всъщност не започнах това заради финансови трудности, когато бях малък. Харесваше ми. Когато бяхме в Бююкчекмедже…
— Имахме лятна къща.
— Същото лято…
— Бяхме богати.
— После се преместихме същото лято.
— Пред нас имаше пазар. Харесваше ми. Потопих се в този свят. И съм го превърнал в пари. Виж какъв ум.
— И ти е харесало.
— Да, хареса ми. После с времето започнах да искам да работя. По-късно работих и за да помагам на семейството. Както каза, преминаването от едни квартали в други ми създаде разни неща в детството. За първи път чух псувни. Много се изненадах. После дойдоха боевете и така нататък.
— Ще кажа нещо, извинявай, че прекъсвам разговора с Толга, но току-що ми казаха, че чичо ти ни звъни.
— Шегуваш се! Не го включвайте, моля ви.
— Да го свържем ли?
— Наистина ли?
— Да поговорим ли с чичо?
— Но той има право да отговори.
— Може да каже: „Аз съм на 49“, не „на 50“. Може да каже: „Навършвам 50“.
— Да го свържем ли?
— Свържете го, разбира се.
— Да, чичо… Как се казваше? Шенол ли беше?
— Чичо Шенол.
— Ало.
— Ало.
— Добър вечер.
— Добър вечер.
— Добър вечер.
— Чичо Шенол, добре дошъл.
— Добре заварили.
— Кълна се, тъкмо говорехме за вас. Много хубаво, че се обадихте. Бог да ви даде щастие и да завърши доброто дело.
— Амин, амин. Дано и на вас ви се падне.
— Значи този чичо се сгодява. Този чичо се сгодява.
— Много благодаря, чичо. Ако ни се падне добра съдба, и ние ще направим.
— Защо не? Толга, кажи на чичо. Как е при теб?
— Честно казано всичко е много хубаво. Малко сме ядосани, но няма проблем. Да сме живи и здрави. Няма проблем, че сте го направили в програмата.
— Но детето не лъже. В програмата директно говори за вас. В момента цяла Турция знае, че сте се сгодили, чичо.
— Боже, благодаря ви. Както и да е, дано пак се включим на сватбата.
— Значи ще направиш сватбата в събота тогава.
— В събота ще я направя.
— Разбира се, ще направим продукция за сватбата.
— Дано, дано.
— Да направим ли програмата направо на сватбата, чичо?
— Аз също така мисля. Ако ни подкрепите, ще стане.
— Ти вече си чичото на цяла Турция.
— Чичото на Турция…
— Бог да ви благослови. Благодаря ви. Да, така е.
— Чичо, гласът ви е много енергичен. Личи си, че имате много настроение. Има ли нещо, което искате да кажете на Толга?
— Ако има нещо, той знае, че много го обичам.
— И аз много те обичам. Разчувствах се.
— И на вас желаем успех в телевизионния ви живот. Скъпи зрители, това беше чичото на Толга, когото не беше виждал от години…
— Все още не го е видял, само по телефона.
— Все още не го е видял. Най-накрая ги събрахме.
— Почувствах нещо много специално.
— Да, чичо.
— Благодаря ви за всичко. Желая ви хубава вечер.
— Ние направихме нещо. Направихме го, разбира се. Направихме ви известен, чичо. Цялото семейство гледа ли? Всички ли сте вкъщи?
— Дано, дано. Ако ме поканите, ще дойда.
— Еха, чичо. Значи без дори да слушаш…
# 613
2 авг. 2026, 00:06 ч.
Диди, 
златна си!
Веднага те редуваме с Феми и чакаме продължение.
Виж целия пост
златна си! Веднага те редуваме с Феми и чакаме продължение.
# 614
2 авг. 2026, 00:21 ч.
Виж целия пост
ЧАСТ 3
Скрит текст:
Разказвам аз. Ти...
Чичо, страхотен, страхотен.
Целуваме те. Поздрави и на бъдещата булка, целувки по бузите. Има ли нещо последно, което искате да кажете? Много ви благодаря. Лека вечер.
– Хайде, поздрави на цялото семейство.
– Поздрави.
– Бог да ви даде щастие.
– Бог да ви даде щастие. Ах, колко хубаво.
– Чичото беше много щастлив, направо сияеше.
– Това си е твоят човек.
– Много хубав човек бил, чичо ти.
– Колко е весел и енергичен човек, направо.
– Да му е живо и здраво. Уникален е.
– Вашето семейство такова ли е – толкова енергично?
– Да. И от двете страни – и по майчина, и по бащина линия – са много темпераментни.
– Гледай само гласа, тона, енергията на чичо ти. Взе програмата и я поведе.
– Все едно има сватба.
– На вашите глави.
– Като Дядо Коледа го описа. Много хубаво.
– А и е от агитката на Галатасарай. Оттам ли идва този глас? Има си мощ.
– А какви са предимствата и недостатъците да израснеш в толкова енергично семейство? Май сте живели в голямо, многолюдно семейство. Когато хората в него обичат веселието и емоциите, сигурно е много приятно.
– Да, празниците при нас например минават много многолюдно. Много е хубаво. Аз съм израснал щастливо заради това.
– И във вашето семейство има такава силна енергия, нали?
– При нас е направо страшно.
– Аз бях съседът отсреща. Чувах какви ги върши Ибрахим вкъщи.
– Да, да.
– Нашето семейство беше ужасно шумно. Толкова шумно, че за да съществуваш, трябваше да викаш. Имам двама братя например – не ги познаваме, ако не викат. Те само си стоят тихо вкъщи.
– Чувахме ви как спорите. Наистина беше много силно.
– В блока отсреща имаше хора, които казваха: „Не прави така на майка ти, детето!“ Толкова беше енергично.
– Ти в какво семейство си израснал?
– Аз не искам да ставам известен с личния си живот.
– Ти какво?
– Ние бяхме нормално семейство. Спокойно. Понякога шумно. Бяхме от онези семейства, които в неделя сутрин се напъват специално, за да могат всички да седнат заедно на масата за закуска. „Хайде, нека днес закусим заедно.“ После някой идваше...
– Не става. И при нас беше така. Аз съм виждал финала на много мои сънища на масата за закуска. Например не мога да целуна онова момиче, не мога… ям маслини и всичко приключва.
– Между другото, днес темата ни е малко Мюге Боз, знаете.
– А, откъде се появи това?
– Ако е готова, да поканим Мюге Боз.
– Не знам дали е готова в момента.
– Да я вземем ли?
– Разбира се, моля.
– Готови ли сме?
– Готови сме.
– Защото е много хубаво. С аплодисменти, госпожица Мюге.
– Добре дошли. Как сте?
– Добре заварили. Добре съм. Вие как сте?
– Добре сме. Какво да правим… говорехме си.
– Да. Гледах ви отвътре.
– Върви ли добре? Чу ли за чичото? Чичото беше много енергичен. Ти дойде, дано още повече да се развеселим. Само че няма стол в момента.
– Да.
– Да донесат ли вече новия стол?
– Да. Аплодисменти.
– Уау, дошла сте.
– О, много е хубаво наистина. Като излизате за първи път с приятелите си… Сега правим предаване и всичко това, но нямаме усещането, че излизаме в нормално шоу. Все едно излизаме с приятели, като на събиране. С теб и без това постоянно сме такива – винаги играем нещо. Игри на конзола и така нататък. Между другото, той играе много добре.
– Да, наистина играе добре.
– Е, много хубаво се получи. Как сте? Какво правите?
– Добре сме. Вие?
– И ние сме добре. Напоследък успяхме да направим нощно шоу.
– Много е забавно. Май не си гледала много.
– Само един епизод гледах в интернет. Признавам си.
– Ех, жалко.
– Да.
– Много се гледа предаването, знаеш ли?
– Защо направи така? Защо?
– Не знам. Не ми попадна.
– Ти в какво семейство си израснала?
– Аз в какво семейство съм израснала?
– Да, темата ни беше това. Затова питам.
– Да. Просто изведнъж като го каза, прозвуча странно.
– В каква среда си израснала – семейство, което не гледа нощни шоута ли?
– При нас не ни учиха да гледаме нощни шоута.
– Както и да е. Толга например е израснал в шумно семейство. Ибрахим – вече в семейство, което сигурно чупи рекорди по децибели. А Огузхан е просто обикновен гражданин.
– Аз май съм на страната на Огузхан.
– Но и при вас сякаш има доста спокойствие. В семейството ви също има такава тишина.
– Да, има спокойствие. Майка ми, баща ми, брат ми и аз… не бяхме много голямо семейство. Нямахме много лели, лелинчовци и така нататък.
– Нямате ли такъв чичо, който да се жени и да прави шум?
– Не.
– Не. Нормално.
– Нормално.
– Тихо и спокойно.
– Нямаше ли псувни вкъщи или нещо такова?
– Какво се опитваш да направиш?
– Не, просто веселбата е хубаво нещо в едно семейство.
– Да каже ли какви псувни са използвали вкъщи например? Какво да направи?
– При нас всъщност имаше доста такива.
– Аз…
– Говори, говори.
– Не, според мен се повлия.
– Не, не, аз говоря по принцип.
– Всеки път, когато дойде жена гост, при Есер става нещо такова. Почва да си държи ръцете така… А сега нищо не прави.
– Не, когато влезе в такава ситуация, нещо се случва. Или пишеш на момичето, или си притиснат. Не знаем кое от двете е.
– Не, тук водим напълно приличен разговор. Говорим за семействата си, за нашите близки. Няма нищо неприлично. Не съм направил нищо неприлично. Натискате ме прекалено много и тогава се напрягам.
Знаете ли? Това не сме го говорили с вас.
След предаването щях да го обсъдя. Еее, много ме притискате.
– Кога да го говорим това? Днес или утре да го обсъдим.
– Не, да го говорим сега. Умно момче. Не… Въпросът ми е следният: учил си кино и телевизия, но също така си се занимавал с реклама, стайлинг…
– Да, фотография, реклама… всичко зад камерата си правил.
– Да. Малко така се получи.
– Защо направи така? Тоест защо искаше да научиш всичко, свързано с камерата?
– Аз знаех, че ще работя в медийната сфера, но не можех да реша точно в коя област. Затова започнах с кино и телевизия, после като втора специалност учих връзки с обществеността. След това учих реклама, фотография. После, докато се занимавах с фотография, се насочих към стайлинга.
– Разбираш ли от стайлинг? Например можеш ли да прецениш кой как се облича? Например на тази маса кой според теб е най-добре облечен?
– Имам чувството, че искаш да кажа Огузхан. Ако искаш, кажи го.
– Все гледаш към Огузхан.
– Кой например е най-добре облечен тук?
– Аз също погледнах.
– Аз харесах жилетката и тениската си.
– Ако я виждаш отблизо, още повече ще я харесаш.
– А сега например…
– Развиваш си географските познания.
– На тениската има една дума, нали? Като сложиш жилетката, както каза…
– Става „мил“ в момента.
– „Smile“ вече не се вижда.
– Но създава усещането „какво ли пише там, да видим ли?“
– Нарочно ли го направи?
– Как нарочно? Тук има две захарни мишки.
– Какво ще отварям аз?
– Ти тях за захарни мишки ли ги мислиш?
– Това е най-невинното.
– Дал им е много мило име.
– Те изглеждат доста гадно.
– Много са цветни.
– Да. Кой още?
– Харесах и ризата.
– Твоята…
– Харесвам напоследък яката на ризата да е затворена.
– Аз пък много харесах твоето сако.
– Благодаря.
– Какво става? Ако искате чай, кажете.
– Аз наистина исках чай. Значи ние взимаме червения ъгъл.
– Добре, ще кажа нещо. Толга, братко, сега като говорим за стил и такива неща… Говорехме и за семейството ти. Изведнъж тръгваш по пътя на моделството. Кога се случи това? Защо стана модел?
– Всъщност беше така: аз бях в университета.
– Братле, погледни го само. Защо да не стане? Първото нещо, което ти идва наум, е да се погледнеш в огледалото и да кажеш: „Абе, дали да не стана модел?“ Нали така? Не беше ли така?
– Не, не беше.
– Например защо на теб не ти е дошла тази идея?
– Защо, братле? Аз дори не се гледам в огледалото. Минавам покрай него и не обръщам внимание. Все едно пълзя по земята.
– Как стана първоначално? Как реши: „А, ще вляза в тази работа“?
– Всъщност исках да се занимавам с актьорство. Докато бях в университета, бях кандидатствал в една-две кастинг агенции. После в живота ми влезе статистиката. Дълго време… тоест една-две години работих като статист.
– Като статист в сериали ли?
– По онова време нямаше толкова много сериали. Не бяха толкова разпространени. Работих в клипове и реклами.
– В кой клип?
– Кажи, кажи, веднага ще го пуснем.
– Аз дори не се виждам, бе човек. Само минавам отзад.
– Кажи поне един.
– На чия песен беше? На кого?
– Имаше един Баха.
– В клип на Баха ли?
– Нещо като „Кутупла яз“ ли?
– Не.
– Кой беше? Вече са го намерили. Какво още имаше?
– Има ли клип? Търсихме, не намерихме.
– Какво правиш там? Минаваш ли отзад?
– Разбира се, вървях отзад.
– Обикновено има история – момиче и момче, някаква любовна история. Певецът изобщо не се занимава с тях. Гледа към морето и си пее песента.
– Имам много такива истории. В рекламите например се опитвахме да се покажем малко повече.
– Разбира се, имаше много такива. Най-хубавото е, когато например в някоя реклама отзад идва бюфет с храна. Ооо, това вече е качествена реклама, статистите…
– Не яж бе, брат.
– Понякога изпускаш такива моменти.
– Аз съм бил статист. Един ден стоях като глупак с един сандвич в ръка. Цял ден така.
– Аз точно за сандвича говоря. Това беше хубавото. Другото беше, че се опитваш да се покажеш като статист.
– Приятели, когато за първи път дойдох в Истанбул, в „Ясеминче“ героят Шуаиб се самоубиваше. Аз бях един от 700-те души долу, които крещяха: „Не скачай!“
– Бях петият отдясно.
– Аз бях 336-ият отдясно.
– Имаме подобна история.
– Имаме подобна история.
– Но повярвайте ми, и там се избираше. Спокойно. Забелязваха се хората.
– До тези дни не се стига лесно. Например там гледаш всички и търсиш кой ще стане. „Този месец се самоубива, долу всички скачат…“
Чичо, страхотен, страхотен.
Целуваме те. Поздрави и на бъдещата булка, целувки по бузите. Има ли нещо последно, което искате да кажете? Много ви благодаря. Лека вечер.
– Хайде, поздрави на цялото семейство.
– Поздрави.
– Бог да ви даде щастие.
– Бог да ви даде щастие. Ах, колко хубаво.
– Чичото беше много щастлив, направо сияеше.
– Това си е твоят човек.
– Много хубав човек бил, чичо ти.
– Колко е весел и енергичен човек, направо.
– Да му е живо и здраво. Уникален е.
– Вашето семейство такова ли е – толкова енергично?
– Да. И от двете страни – и по майчина, и по бащина линия – са много темпераментни.
– Гледай само гласа, тона, енергията на чичо ти. Взе програмата и я поведе.
– Все едно има сватба.
– На вашите глави.
– Като Дядо Коледа го описа. Много хубаво.
– А и е от агитката на Галатасарай. Оттам ли идва този глас? Има си мощ.
– А какви са предимствата и недостатъците да израснеш в толкова енергично семейство? Май сте живели в голямо, многолюдно семейство. Когато хората в него обичат веселието и емоциите, сигурно е много приятно.
– Да, празниците при нас например минават много многолюдно. Много е хубаво. Аз съм израснал щастливо заради това.
– И във вашето семейство има такава силна енергия, нали?
– При нас е направо страшно.
– Аз бях съседът отсреща. Чувах какви ги върши Ибрахим вкъщи.
– Да, да.
– Нашето семейство беше ужасно шумно. Толкова шумно, че за да съществуваш, трябваше да викаш. Имам двама братя например – не ги познаваме, ако не викат. Те само си стоят тихо вкъщи.
– Чувахме ви как спорите. Наистина беше много силно.
– В блока отсреща имаше хора, които казваха: „Не прави така на майка ти, детето!“ Толкова беше енергично.
– Ти в какво семейство си израснал?
– Аз не искам да ставам известен с личния си живот.
– Ти какво?
– Ние бяхме нормално семейство. Спокойно. Понякога шумно. Бяхме от онези семейства, които в неделя сутрин се напъват специално, за да могат всички да седнат заедно на масата за закуска. „Хайде, нека днес закусим заедно.“ После някой идваше...
– Не става. И при нас беше така. Аз съм виждал финала на много мои сънища на масата за закуска. Например не мога да целуна онова момиче, не мога… ям маслини и всичко приключва.
– Между другото, днес темата ни е малко Мюге Боз, знаете.
– А, откъде се появи това?
– Ако е готова, да поканим Мюге Боз.
– Не знам дали е готова в момента.
– Да я вземем ли?
– Разбира се, моля.
– Готови ли сме?
– Готови сме.
– Защото е много хубаво. С аплодисменти, госпожица Мюге.
– Добре дошли. Как сте?
– Добре заварили. Добре съм. Вие как сте?
– Добре сме. Какво да правим… говорехме си.
– Да. Гледах ви отвътре.
– Върви ли добре? Чу ли за чичото? Чичото беше много енергичен. Ти дойде, дано още повече да се развеселим. Само че няма стол в момента.
– Да.
– Да донесат ли вече новия стол?
– Да. Аплодисменти.
– Уау, дошла сте.
– О, много е хубаво наистина. Като излизате за първи път с приятелите си… Сега правим предаване и всичко това, но нямаме усещането, че излизаме в нормално шоу. Все едно излизаме с приятели, като на събиране. С теб и без това постоянно сме такива – винаги играем нещо. Игри на конзола и така нататък. Между другото, той играе много добре.
– Да, наистина играе добре.
– Е, много хубаво се получи. Как сте? Какво правите?
– Добре сме. Вие?
– И ние сме добре. Напоследък успяхме да направим нощно шоу.
– Много е забавно. Май не си гледала много.
– Само един епизод гледах в интернет. Признавам си.
– Ех, жалко.
– Да.
– Много се гледа предаването, знаеш ли?
– Защо направи така? Защо?
– Не знам. Не ми попадна.
– Ти в какво семейство си израснала?
– Аз в какво семейство съм израснала?
– Да, темата ни беше това. Затова питам.
– Да. Просто изведнъж като го каза, прозвуча странно.
– В каква среда си израснала – семейство, което не гледа нощни шоута ли?
– При нас не ни учиха да гледаме нощни шоута.
– Както и да е. Толга например е израснал в шумно семейство. Ибрахим – вече в семейство, което сигурно чупи рекорди по децибели. А Огузхан е просто обикновен гражданин.
– Аз май съм на страната на Огузхан.
– Но и при вас сякаш има доста спокойствие. В семейството ви също има такава тишина.
– Да, има спокойствие. Майка ми, баща ми, брат ми и аз… не бяхме много голямо семейство. Нямахме много лели, лелинчовци и така нататък.
– Нямате ли такъв чичо, който да се жени и да прави шум?
– Не.
– Не. Нормално.
– Нормално.
– Тихо и спокойно.
– Нямаше ли псувни вкъщи или нещо такова?
– Какво се опитваш да направиш?
– Не, просто веселбата е хубаво нещо в едно семейство.
– Да каже ли какви псувни са използвали вкъщи например? Какво да направи?
– При нас всъщност имаше доста такива.
– Аз…
– Говори, говори.
– Не, според мен се повлия.
– Не, не, аз говоря по принцип.
– Всеки път, когато дойде жена гост, при Есер става нещо такова. Почва да си държи ръцете така… А сега нищо не прави.
– Не, когато влезе в такава ситуация, нещо се случва. Или пишеш на момичето, или си притиснат. Не знаем кое от двете е.
– Не, тук водим напълно приличен разговор. Говорим за семействата си, за нашите близки. Няма нищо неприлично. Не съм направил нищо неприлично. Натискате ме прекалено много и тогава се напрягам.
Знаете ли? Това не сме го говорили с вас.
След предаването щях да го обсъдя. Еее, много ме притискате.
– Кога да го говорим това? Днес или утре да го обсъдим.
– Не, да го говорим сега. Умно момче. Не… Въпросът ми е следният: учил си кино и телевизия, но също така си се занимавал с реклама, стайлинг…
– Да, фотография, реклама… всичко зад камерата си правил.
– Да. Малко така се получи.
– Защо направи така? Тоест защо искаше да научиш всичко, свързано с камерата?
– Аз знаех, че ще работя в медийната сфера, но не можех да реша точно в коя област. Затова започнах с кино и телевизия, после като втора специалност учих връзки с обществеността. След това учих реклама, фотография. После, докато се занимавах с фотография, се насочих към стайлинга.
– Разбираш ли от стайлинг? Например можеш ли да прецениш кой как се облича? Например на тази маса кой според теб е най-добре облечен?
– Имам чувството, че искаш да кажа Огузхан. Ако искаш, кажи го.
– Все гледаш към Огузхан.
– Кой например е най-добре облечен тук?
– Аз също погледнах.
– Аз харесах жилетката и тениската си.
– Ако я виждаш отблизо, още повече ще я харесаш.
– А сега например…
– Развиваш си географските познания.
– На тениската има една дума, нали? Като сложиш жилетката, както каза…
– Става „мил“ в момента.
– „Smile“ вече не се вижда.
– Но създава усещането „какво ли пише там, да видим ли?“
– Нарочно ли го направи?
– Как нарочно? Тук има две захарни мишки.
– Какво ще отварям аз?
– Ти тях за захарни мишки ли ги мислиш?
– Това е най-невинното.
– Дал им е много мило име.
– Те изглеждат доста гадно.
– Много са цветни.
– Да. Кой още?
– Харесах и ризата.
– Твоята…
– Харесвам напоследък яката на ризата да е затворена.
– Аз пък много харесах твоето сако.
– Благодаря.
– Какво става? Ако искате чай, кажете.
– Аз наистина исках чай. Значи ние взимаме червения ъгъл.
– Добре, ще кажа нещо. Толга, братко, сега като говорим за стил и такива неща… Говорехме и за семейството ти. Изведнъж тръгваш по пътя на моделството. Кога се случи това? Защо стана модел?
– Всъщност беше така: аз бях в университета.
– Братле, погледни го само. Защо да не стане? Първото нещо, което ти идва наум, е да се погледнеш в огледалото и да кажеш: „Абе, дали да не стана модел?“ Нали така? Не беше ли така?
– Не, не беше.
– Например защо на теб не ти е дошла тази идея?
– Защо, братле? Аз дори не се гледам в огледалото. Минавам покрай него и не обръщам внимание. Все едно пълзя по земята.
– Как стана първоначално? Как реши: „А, ще вляза в тази работа“?
– Всъщност исках да се занимавам с актьорство. Докато бях в университета, бях кандидатствал в една-две кастинг агенции. После в живота ми влезе статистиката. Дълго време… тоест една-две години работих като статист.
– Като статист в сериали ли?
– По онова време нямаше толкова много сериали. Не бяха толкова разпространени. Работих в клипове и реклами.
– В кой клип?
– Кажи, кажи, веднага ще го пуснем.
– Аз дори не се виждам, бе човек. Само минавам отзад.
– Кажи поне един.
– На чия песен беше? На кого?
– Имаше един Баха.
– В клип на Баха ли?
– Нещо като „Кутупла яз“ ли?
– Не.
– Кой беше? Вече са го намерили. Какво още имаше?
– Има ли клип? Търсихме, не намерихме.
– Какво правиш там? Минаваш ли отзад?
– Разбира се, вървях отзад.
– Обикновено има история – момиче и момче, някаква любовна история. Певецът изобщо не се занимава с тях. Гледа към морето и си пее песента.
– Имам много такива истории. В рекламите например се опитвахме да се покажем малко повече.
– Разбира се, имаше много такива. Най-хубавото е, когато например в някоя реклама отзад идва бюфет с храна. Ооо, това вече е качествена реклама, статистите…
– Не яж бе, брат.
– Понякога изпускаш такива моменти.
– Аз съм бил статист. Един ден стоях като глупак с един сандвич в ръка. Цял ден така.
– Аз точно за сандвича говоря. Това беше хубавото. Другото беше, че се опитваш да се покажеш като статист.
– Приятели, когато за първи път дойдох в Истанбул, в „Ясеминче“ героят Шуаиб се самоубиваше. Аз бях един от 700-те души долу, които крещяха: „Не скачай!“
– Бях петият отдясно.
– Аз бях 336-ият отдясно.
– Имаме подобна история.
– Имаме подобна история.
– Но повярвайте ми, и там се избираше. Спокойно. Забелязваха се хората.
– До тези дни не се стига лесно. Например там гледаш всички и търсиш кой ще стане. „Този месец се самоубива, долу всички скачат…“
Препоръчани теми