Пиша тези редове, за да опиша дълбоко разстърсващите ме емоционални състояния от последните месеци – ехо от едно важно, отдавна планирано, но неизбежно събитие: нашият развод.
Преди да споделя личната си болка и мислите, които ме съпровождат по този път, искам да хвърля малко светлина върху нашия съвместен живот. Приятели сме от далечната 2000 година, а през 2004-та сключихме брак. Имаме дете, което е почти на 17.
Още в самото начало любовта ни премина през тежко изпитание – родителите ми поставиха ултиматум заради нея. Тогава прекратих всякакви отношения с тях до раждането на детето ни. За млади студенти това бе сериозен удар, особено при положение, че тя разчиташе само на своята майка, която самата имаше нужда от помощ. Преминахме през тези години ръка за ръка. Следваха и други предизвикателства – с работата, с отглеждането на детето. Преодолявахме всичко заедно, без скандали, без трупане на горчивина.
Разбира се, като във всяко семейство сме имали моменти на несъгласие, на сблъсък на позиции, на заядливи реплики, когато някой пресече границите на личното пространство. Но винаги намирахме начин това да не руши нашето приятелство и взаимно уважение. Обективността обаче изисква да призная: макар никога да не съм преставал да се грижа за семейството, имах периоди на обсебване от собствените си хобита и занимания – както във времеви, така и във финансов аспект.
Финансово винаги сме били едно цяло. Разходите, инвестициите, личните и общите нужди се третираха като общи, без тефтери и следене на стотинките; важното бе паричните наличности да са балансирани. Изневери или скрити емоционални връзки никога не са съществували – нито тогава, нито сега. Обичахме да прекарваме време заедно, споделяхме общи интереси, но същевременно пазехме своето лично и социално пространство.
В последните години обаче преминахме през тихо отдалечаване – естествена, дълбока трансформация, която ни превърна в добри приятели, живеещи под един покрив, но всеки в собствения си свят. Това логично ни доведе до разговора за физическа и юридическа раздяла: желанието да дадем на другия пространство да бъде своето пълноценно Аз.
Преди седем години взехме решението. Но реализацията му изискваше време – на пазара в София покупката на второ жилище, за да има всеки от нас собствен дом след края, изискваше солидни средства. Години на спестяване и чакане след покупка на зелено. Към днешна дата новото жилище е факт – на нейно име е, нейното сигурно място (макар детето ни да има свое кътче и в двата домa).
Документите са подадени, договорът е заверен при нотариус, споразумението и всичко останало е подадено и чакаме дата в съда. На хартия всичко е наред – грижите за детето, имуществото, средствата са изчистени с абсолютна грижа и уважение.
И въпреки че аз бях инициаторът, през последните месеци усещам как подсъзнателно саботирам процеса. От забавянето на довършителните работи в новия ѝ апартамент, за който отговарям, до протакането с подаването на документите за развод точно преди лятната съдебна ваканция.
Емоционалният връх дойде след като документите вече бяха внесени. Заля ме чувство на дълбока, автентична тъга – болка, която бях изпитвал само при загубата на близки роднини. Тук няма смърт, но има кражба на бъдещето, което си мислех че познавам.
Аз по принцип съм по-открито емоционалният в семейството – човек, който лесно се вълнува и просълзява при важни моменти, като раждането на племенниците например. Но въпреки самостоятелния ни живот досега (различни стаи, отделни почивки – те на екзотични дестинации с детето, аз в планината с въжетата и раницата), празнотата боли страшно.
Дори сега, усещайки моите терзания, тя ми предложи да стопираме всичко или да отложим преместването. Но дългосрочно това не е решение. Аз знам, че трябва да продължим, но мисълта ме прави безкрайно тъжен и самотен вече месеци наред.
Животът ни се променя завинаги, а аз все още се уча да пускам ръката на онова, което обичах толкова дълго.
Виж целия пост
Преди да споделя личната си болка и мислите, които ме съпровождат по този път, искам да хвърля малко светлина върху нашия съвместен живот. Приятели сме от далечната 2000 година, а през 2004-та сключихме брак. Имаме дете, което е почти на 17.
Още в самото начало любовта ни премина през тежко изпитание – родителите ми поставиха ултиматум заради нея. Тогава прекратих всякакви отношения с тях до раждането на детето ни. За млади студенти това бе сериозен удар, особено при положение, че тя разчиташе само на своята майка, която самата имаше нужда от помощ. Преминахме през тези години ръка за ръка. Следваха и други предизвикателства – с работата, с отглеждането на детето. Преодолявахме всичко заедно, без скандали, без трупане на горчивина.
Разбира се, като във всяко семейство сме имали моменти на несъгласие, на сблъсък на позиции, на заядливи реплики, когато някой пресече границите на личното пространство. Но винаги намирахме начин това да не руши нашето приятелство и взаимно уважение. Обективността обаче изисква да призная: макар никога да не съм преставал да се грижа за семейството, имах периоди на обсебване от собствените си хобита и занимания – както във времеви, така и във финансов аспект.
Финансово винаги сме били едно цяло. Разходите, инвестициите, личните и общите нужди се третираха като общи, без тефтери и следене на стотинките; важното бе паричните наличности да са балансирани. Изневери или скрити емоционални връзки никога не са съществували – нито тогава, нито сега. Обичахме да прекарваме време заедно, споделяхме общи интереси, но същевременно пазехме своето лично и социално пространство.
В последните години обаче преминахме през тихо отдалечаване – естествена, дълбока трансформация, която ни превърна в добри приятели, живеещи под един покрив, но всеки в собствения си свят. Това логично ни доведе до разговора за физическа и юридическа раздяла: желанието да дадем на другия пространство да бъде своето пълноценно Аз.
Преди седем години взехме решението. Но реализацията му изискваше време – на пазара в София покупката на второ жилище, за да има всеки от нас собствен дом след края, изискваше солидни средства. Години на спестяване и чакане след покупка на зелено. Към днешна дата новото жилище е факт – на нейно име е, нейното сигурно място (макар детето ни да има свое кътче и в двата домa).
Документите са подадени, договорът е заверен при нотариус, споразумението и всичко останало е подадено и чакаме дата в съда. На хартия всичко е наред – грижите за детето, имуществото, средствата са изчистени с абсолютна грижа и уважение.
И въпреки че аз бях инициаторът, през последните месеци усещам как подсъзнателно саботирам процеса. От забавянето на довършителните работи в новия ѝ апартамент, за който отговарям, до протакането с подаването на документите за развод точно преди лятната съдебна ваканция.
Емоционалният връх дойде след като документите вече бяха внесени. Заля ме чувство на дълбока, автентична тъга – болка, която бях изпитвал само при загубата на близки роднини. Тук няма смърт, но има кражба на бъдещето, което си мислех че познавам.
Аз по принцип съм по-открито емоционалният в семейството – човек, който лесно се вълнува и просълзява при важни моменти, като раждането на племенниците например. Но въпреки самостоятелния ни живот досега (различни стаи, отделни почивки – те на екзотични дестинации с детето, аз в планината с въжетата и раницата), празнотата боли страшно.
Дори сега, усещайки моите терзания, тя ми предложи да стопираме всичко или да отложим преместването. Но дългосрочно това не е решение. Аз знам, че трябва да продължим, но мисълта ме прави безкрайно тъжен и самотен вече месеци наред.
Животът ни се променя завинаги, а аз все още се уча да пускам ръката на онова, което обичах толкова дълго.
Смело напред и това е. 
