Тъй като режисьорката съзнателно избира позицията на неутрален наблюдател и филмът не съдържа директна критика, филмът бива приет позитивно от самите участници – крайнодесни националистически организации.
Аз лично попаднах на него преди около 2 години и бях наистина шокирана, не подозирах колко деца са обект на радикализация, при това случваща се и в училище и толерирана от учители и други възрастни. За мен беше изключително тревожно предупреждение.
Малко преразказ:
Статията е от 2018.
„Филмът показва малко възрастни, повече млади и съвсем млади хора от Стара Загора, Пловдив и София с мечти и блянове за Велика България. Сред тях има и религиозни фанатици, съчетаващи в ритуалите си православие и езичество. Те са убедени, че от най-дълбока древност богът на българите е и бог на цялото човечество, а нашият народ страда много, защото има велика мисия към всички народи, която тъмни сили се опитват да провалят. Деца пеят и маршируват заедно с ентусиазираната си учителка „Де е България“ – и хубаво, че пеят, но защо трябва и да маршируват?
Тийнейджъри споделят несъгласието си с разполагането на бежанци в България, организират нощни факелни шествия и крещят с прекракнали гласове: „На бой, на бой, за народа свой!“. Разнасят гигантски 300-метрови знамена и споделят: „Изобщо не се притеснявам, че ще бъдем наричани фашисти, расисти, неонацисти и какво ли още не“, както твърди на един от заснетите митинги председателката на Сдружението на българските футболни фенове. Те, феновете, напоследък живеят със самочувствието, че разбират историята по-добре от професионалните историци.
По-страшно става, когато 13-годишни деца започнат да говорят в класната стая за 3 март:
„Националният празник на българите не е за чужденците и циганите“;
„Ромите са различен етнос и не би трябвало да празнуват 3 март“;
„Циганският проблем е основният проблем на България. До 10-20 години ще има етническа война в България“;
„На всеки един народ Господ му е определил къде да си стои. На бежанците например Господ им е определил да си стоят в Арабия, а не да идват тука“;
„Скоро ще има етническа или религиозна война между българи, цигани или турци и между християни и мюсюлмани“.
Момчето реди апокалиптичните си геополитически прогнози с още немутирал детски глас, съучениците му кимат одобрително, а учителките смятат, че „той представя своите идеи доста качествено“. Обявявят го за лидер, момче, надраснало връстниците си.
„Може би в идеите му има някои крайности, но той казва, че обича България, а за мен това е най-важното. Гордея се с него“, прави лек опит за критика една учителка, но не успява да скрие възхищението си.
Добре дошли в българското училище! При съвременните будители. Във филма има показани и още по-скандални случаи.
Предполагам, че много хора нямат представа какво се случва в класните стаи с децата им, на десетата година, откакто сме в Европейския съюз, с всичките му красиви идеали – и то пред камера. При такива учители, а и семейства, да не говорим за най-гледаните телевии, сайтове и вестници – цяло чудо е, че премиерът ни не се казва Волен Сидеров или Валери Симеонов. И все още не сме обявили война на някоя съседна държава. Все едно на коя – „всичките са ни врагове“.
И, разбира се, Фейсбук не само е медията, от която се информират все повече и повече хора, без никаква гаранция за достоверност, но има и заблуждаващото свойство да създава комфортен информационен балон, в който националистите попадат само на себеподобни и се радикализират допълнително, а вие може изобщо да не чуете за тях, докато не почукат на вратата ви с добре подкована кубинка. „Да живее България“ е предупреждението, от което имаме голяма нужда.“

), но определено е съвкупност от фактори, в които външни страни имат пръст. 