С какво ви дразнят свекървите? – 177

Да, подобна ситуация виждам при едната ми много близка приятелка. Докато мъжът ѝ ѝ беше гадже – най-идеалният. Като сключиха брак преди няколко години, стана най-черният. Тя вече почти не се вижда с тях.

Велуна, ти може и да не си забелязала нищо, но мъжът ти... За мен свекърва ти е от тия жени, които създават около себе си само колонии от едноклетъчни, които командват с един поглед. Развоя на събитията го показва, защото ако само беше развила някакъв късен синдром на оперна дива мъжът и нямаше да и припява автоматично. Това е тренирано с десетилетия. Тук въпросът е мъжът ти с какъв случай е и за него се върни в Невъзможните. Притеснявам се за теб.

Според мен свекърва ми проявява силно изразени нарцистични черти, а хората, преживели подобни отношения, могат най-добре да разберат колко трудно се разпознават тези механизми отвътре. Смятам, че средата до голяма степен формира представите ти за допустимо и нормално. Когато всички около теб приемат определено поведение без възражения, е лесно и ти да го възприемеш като естествено, без да развиеш необходимата критична дистанция, за да го поставиш под съмнение. Особено когато това поведение идва от собствената ти майка.

Не твърдя, че съпругът ми няма отговорност за предишната си пасивност. Има и сме го обсъждали. Но правя разграничение между отговорността му и степента, в която тогава е осъзнавал случващото се.

Възможно е проблемът да не е възникнал внезапно с появата на детето, а именно тогава да е придобил проявления, които аз вече не съм могла да подмина или оправдая. Това обаче не означава, че той през цялото време е разбирал същността и мащаба му. Моето впечатление е, че първоначално беше в шок — трудно му беше да съвмести представата, която има за майка си, с поведението, на което ставаше свидетел.

Не е задължително. Обикновено разбираш, че си в токсични отношения, когато ставаш външен наблюдател. Например една жена понася НМ, защото смята, че така е нормално, но го напуска, когато той започва да си държи по същият начин с децата.

Така е, манипулатор може да разбереш, че е такъв, когато излезе някой от комфортната си зона и нещо се промени драстично за някоя от страните. Ако родител манипулира дете (независимо от пола), докато в живота на детето не се появи истинска опасност за откъсване от манипулатора, детето си живее в отношения, които са даденост. Изобщо може да не си дава сметка, че е манипулирано. Когато започне да взима наистина самостоятелни решения, то и манипулатора започва по-силно да оказва натиск, защото изпуска контрола.
Примери в темата колкото искаш. Поне половината от оплакващите се нямат проблем със свекърви или мъжете си, преди появата на дете.
Собствената ми майка, благодарение на сестра си, започна да откача като се роди детето. Аз от много малка се отървах от строгия родителски контрол и бях принудила майка ми да вдигне ръце от мен и да престане да ми дава акъли за всичко. Бях около 15 годишна. Много добре си се разбирахме, като отрязах мераците ѝ да ми се бърка и като се роди детето си върна фабричните настройки. Всички в темата знаят, че съм прекратявала достъпа ѝ до детето за дълго време. Успях пак да ѝ вкарам акъл в главата, но когато проблема е със свекърва и това се изисква от мъжа ти и не се отнася за собствения родител, нещата стоят по малко по-различен начин, за различните хора.
Има и друг момент, мъжете особено, дори да осъзнават до някъде родителски контрол или манипулации, дакота не им се наложи, от тях минава, правят се, че не го забелязват, свикнали са или пък направо приели и самите те дават отпор, когато им се наложи. Ако и когато, иначе си я карат както са си свикнали

И аз мисля като Филомена.
Едно е да човек да търпи лошо отношение от майка си към себе си, друго е да допусне същото отношение към децата си.

Децата нямат избор с майка си (важи и за двата пола), но това не значи, че ще позволят тя да третира така и децата им.

Давам елементарен пример с майка ми. На 7 години паднах от кълбото и се прибрах цялата ожулена. Майка ми първо ме наби върху раните (защото не съм внимавала) и после ме превърза. Познахте, преди да й оставя детето, я предупредих, че ако повтори "възпитанието си" не само няма да види внучка си, ами и мен няма да види (за болест и много тежък проблем има мълчаливо изключение). Списъкът включваше и други изисквания. Част от разговора "грешки по време на растежа" беше тежък и за двете ни. Но детето ми беше по-важно.

Не съм съгласна. Особено като става въпрос за родители. Ако децата не разбират какъв е родителя или са като него, или са непоправимо повредени. Поне в общия случай. Иначе е възможно, особено жени, да намерят смелост да се опълчат на родителя като се омъжат,  но с момчетата и майките е съвсем различно. Дано случаят тук да е различен, но за мен мъжът на Велуна е много съмнителен. Писала съм и го и в темата за Невъзможните.
И ако сега е прогледнал адски дълго ще се терзае и съмнява, няма просто да отреже и спокойно да продължи все едно нищо не е било.

Бояна, какво имаш предвид под съмнителен?

Аз още не го разбирам този родителски метод, който беше много широко разпространен, като детето е с някаква кантузия, паднало е или тече кръв по някаква причина, първо да бъде набито. Ние със сестра ми не сме яли бой по тази причина, а сестра ми имаше един период от 3 или 4 години, в който беше с престой в Пирогов, не само да мине през спешното, но на децата с които играехме, редовно им прилагаха този метод. Не нормално това. Ако детето ми е със сериозна контузия, по каква логика и инстинкти трябва първото, което ми мине през ума, да е да го набия? Как точно помага това?

Вече го написах. Ако досега не се е усетил каква е майка му сега ще се раздира от съмнения. Познавам разни видове деца на невъзможни, чела съм и много, учила съм по темата, и не си говоря наизуст. Процеса е много труден и това, че рязко и без особени угризения спира да общува с родителите, е много съмнително за това той какъв е. Само преди няколко месеца се трешкаше и буквално ревеше за това, че не се разбирате с тях, ако помня правилно. С цялото ми съчувствие към децата на Невъзможни, трябва да се има предвид, че една част от тях направо ги надминават. И сама си видяла, че такъв човек може да изглежда не просто нормален, но и обаятелен. такъв може да изглежда и безпомощен, да го спасяваш... Просто имай едно наум.

Родителят винаги си е бил такъв, но партньорът (на сина/дъщерята) може да бъде катализатор на това поведение.

Не знам дали изпитва угризения за решението, което е взел, но със сигурност страда, че изобщо е бил поставен в такава ситуация — че се е стигнало до тези конфликти и че майка му е постъпила така с него. Това не е решение, което вземаш и след това ставаш безразличен към всичко. Той беше близък с родителите си и сегашните им отношения несъмнено му тежат. Да смяташ едно решение за необходимо, не означава, че не изпитваш болка от обстоятелствата, които са го наложили.

Велуна, не те нападам, предупреждавам те да не приемаш всичко за чиста монета. Не пречи човек да има едно наум, вместо да си фантазира, че всичко е каквото му се ще да е. Тия истории винаги са по-сложни, отколкото изглеждат. На нормален човек е трудно да си представи какво е нечия личност да се формира в подобно семейство.

И аз не го разбирам.
Понеже аз дадох този пример. Контузията беше лека (само ожулвания по лицето и крайниците). Беше падане от желязно кълбо в градинката при опит да се науча да вися надолу с главата (всички го правеха).
 И това е било еднократен случай - и аз, и майка ми чудесно го помнехме, (всяка със своите виждания).
В нейното детсво не е имало такива катерушки и го е приела за хипер-опасно. Още на следващия ден пробвах отново и се научих да го правя идеално, дори със залюляване.  А си бях спъната в краката и често ожулвах колената, но не са ме били за всяко падане.  

Аз съм прекалено търпелива. За много малко неща съм предупреждавала, че ще следва пълен игнор. Майка ми го знаеше и приемаше думите ми сериозно.

За разлика от свекърва ми. Чак миналата година й казах край, не искам повече да общувам с теб. Чуди се как да възобнови срещите ни, естествено без да се извини, да признае грешки и най-вече да промени поведението си.
Не искам извинения и т.н. Искам само спокойствие - да не идва вкъщи, когато си реши, да не се срещаме изобщо.

Има хора, които приписват положителните качества на характера си на физическите наказания, налагани от родителите им, и ги възприемат като определящ фактор за изграждането си като личности.