"Искам да съм баба!"

LordOzzy тука си има потребители дето са си винаги черно-злобни.
Мани не се занимавай.

Ариел хората навремето са раждали много деца, чисто като животните, водени от полов нагон и инстинкт за оцеляване.
Семейното планиране е комунистически прийом, където вече се мисли как държавата на толкова поданици ще мога да подари обещаният от нея "мечтан живот".
А това на кой какво му готви съдбата е съвсем трета, отделна тема.

Тук темата е ясно
Имаме ли право да намиламе за внуци - аз казвам - имаме право.
И друго съм забелязала, деца израснали в щастливи или доволни семейства, нямат търпение да повторят модела - да се бракуват, да имат деца ...обратното - хора израстнали в сянката на студени хора, които цял живот са се държали с тях лошо, като ненужни, досадни спътници в техният живот - не желаят бракове, нито деца.
Та според мен тук е разковничето на проблема.

Аз съм точно в този период, в който със сина ми прекарваме доста време по площадките, и съм потресена от поведението на някои родители. Нямат никакво желание да се занимават с децата си, говорят им ужасно и ги унижават пред всички. Не искам да си представям какво се случва вкъщи, щом на публично място си позволяват подобно отношение.
Някои от тези хора имат по няколко деца. Жената, за която говоря, има три. При едно бих могла да предположа, че човек не е осъзнавал какво означава родителството и се е оказал неподготвен — макар че това по никакъв начин не оправдава поведението му. Но когато вече познаваш тази отговорност и въпреки това имаш второ и трето дете, а се държиш с тях така, сякаш са ти виновни, че съществуват… това не го разбирам.
А в същото време имам много близки хора, които вече десет години се опитват да имат дете. И когато виждам едни да копнеят толкова силно за нещо, което други посрещат с досада и унижение, ми е трудно да не усещам огромна несправедливост.
А доколко имаме право да се намесваме в живота на децата и внуците си? Според мен родствената близост не ни дава правомощието да предопределяме чуждите житейски решения. Докато отглеждаме едно дете, разполагаме с години, през които да участваме във формирането на неговата ценностна система, да насърчаваме самостоятелната му преценка и да му даваме нравствен ориентир чрез собственото си поведение.
След това обаче настъпва момент, в който е необходимо да приемем неговата автономност — правото му да избира посоката на живота си, да поема отговорност за решенията си и дори да допуска грешки. Включително когато изборите му се разминават с нашите представи и очаквания.