"Искам да съм баба!"

Да, така е. Но когато си отгледал чуждо дете е  още по-съсипващо. Така си мисля, може и да не съм права.

Не е лесно с осиновените в зряла възраст, ама човек трябва да го има наум и да няма нереални очаквания...

Какво е то, дето не е лесното?

Може ли само да върна темата към бабите и внуците
В смисъл, да не обсъждаме дали ние бихме осиновили дете или не, а как бихме реагирали ако нашите деца решат да осиновят, и съответно, детето им наше внуче ли е? По закон е ясно, а по възприемане?

Стигмата при  някогашни времена, че щом нямаш собствени деца едва ли не си длъжен да осиновиш е по начало грешно.
Осиновителя се товари с обич, угаждане, повече ако е собствено
Това с двете майки, че има да му се набива от малко, не мога да го смеля.
Ми, то на 4г щом не му изнася вика - лоша мама

Ако има разума като голямо да разграничи, добре. Но може и да стане размамено куче - много майки и много роднини.
За полагалия грижи и възпитание може и накрая да е виновния

Ако детето ми реши да осинови (чисто хипотетично е в моя случай) дете - да, то е внуче.
Но ако детето ми има партньор, който има свое дете от предходен брак - не, не ми е внуче. И няма и да бъде.

Ще приемам за внучета всякак появили се деца. Би било само радост за мен. (Така или иначе няма аз да ги отглеждам, нали.)

Защото са осиновени?!?! Тези хора не е трябвало да имат никакви деца наоколо...

+1

По-сложно е, отколкото се опитвате щастливо и сочейки с пръст да го представите.
Разбира се, че и рождено дете може да се пропие или да стане наркоман, тия пияници и всякакви зависими наоколо не са всичките осиновени. Между другото, не са такива и (само) заради грешки във възпитанието - вярвам в генетичната предопределеност на по-голямата част от характера, като, естествено, не е и толкова просто, колкото ни се иска, не винаги родителите, биологичните, на пияницата са пияници и обратно. Възпитанието също не е съвсем без никакво значение, макар да не вярвам да е така решаващо.
Само че при осиновяване:
1. Със сигурност е по-голям делът на пияници, зависими от наркотици и всякакви пройдохи (икскюз май френч) между оставящите деца за осиновяване. Както българи (и други "бели"), така и цигани, даже между малкото българи, оставящи деца за осиновяване, този дял е още по-голям. Виж по-горе, пияницата и пройдохата не ражда непременно пияници и пройдохи, но вероятността е сериозно завишена. "По-голям дял" на свой ред не е равно на "всички са такива".
2. При по-нестабилни психически хора - а повечето от нас не сме бетонно стабилни, уязвими сме в различна степен - мисълта "аз не съм тяхно дете и затова не ме обичат" е способна да подсили всякакви конфликти, депресии, драми и т.н., и изобщо не е нужно наистина да не го обичат.
Имам пример близо до себе си - за щастие не става дума за някакви тежки драми, осиновителката обаче почина, към края на живота и имаха години наред тежки конфликти (бабата си беше урсуз, но и моята приятелка също има дял), разкри се произход, осъществи се връзка с биологични братовчеди, племенници на също починалата рождена майка, и сега образът на едната е "мама", а другата едва ли не защо е осиновила дете, като няма да му дава любов. А не се знае как щяха да са отношенията и с рождената, ако тя я беше отгледала.
3. От страна на осиновителя също нещата изглеждат по подобен начин. Ако рождено твое дете те, да речем, разочарова, ако не стане свестен човек, няма какво да направиш; ако се случи с осиновено, е лесно да си представиш как е могло да бъде не това, а другото, или никое. Природа и човещина е да чувстваш биологичното родство като "свое". Разбира се, че хората са различни, както и че много други неща могат да станат източник на същите чувства, не е само биологичната връзка, но това за нея Е нормално и съществено, и изобщо не е характерно само за ненапредналите общества, като, нали, нашето, които се тупат в гърдите. Да се опитваш да бориш природата като ненапреднала нравствено, е глупаво.

Всичко това не значи, че осиновяването не е валиден и в повечето случаи успешен начин за създаване на връзка като родител и дете. Значи, че не бива да се изхвърляме в никоя посока като например "тия никакви деца не бива да имат".

И законодателят прави разграничение, има как да прекратиш осиновяване на дете, от родно няма как " да се откажеш с държавен вестник". Всички лозунги са хубави, докато не опреш практически до реалността.
Има си генетична обусловеност и проявни форми, та знак за равенство няма и няма как да има.
Има семейства с едно осиновено и после природено свое, дават приоритет на осиновеното, пак няма равенство.
И обратното.

Осиновените деца често имат родова травма. Изоставянето и първите им месеци са оставили следи. А понякога и не престават да се питат защо са ги оставили. Имам 2 близки примера. Момичето няма проблем с това, но момчето е убеден (заради изпусната и зле изтълкувана реплика), че майка му е била проститутка. Да, сложно е. И понякога осиновителите не са на ниво. Което не пречи това да е нещо толкова мило, топло и човешко.

Остава да разчепкаме и любимата във форума тема за "деленето на децата". Предпочитаха брат ми или сестра ми и т.н. И кой внук е по-любим хахаха това при родни деца, разбира се

И каква е разликата? И в двата случая нямаш кръвна връзка с детето. 😂

За генетичното наследство;