аз понякога се чудя пък на това -как невярващи,без съвест която да ги изобличава...или поне не успешно ,вършещи всякакви гадости и нечестия се надяват и очакват всъщност добри и вълнуващи неща за себе си без да искат дори да се променят...непонятно ми е ...примерно имам познати които съвсем ей така са си казвали 4е са мамили за някакъв имот..и после се изумяват и възмущават като тях изпързалят../това само пример,има много такива хора/
но пък от друга страна може би по лицемерни са тези, които претендират 4е са много стойностни християни а всъщност живеят безпринципно
Аз пък се опитвам да ги разбера и да не ги съдя. Те поне имат оправдание пред Господ за греховете си - не Го познават - Него и закона му. Аз, обаче, като вярваща, не мога да се оправдавам с това, защото знам и пак греша. Т.е. считам, че моите грехове са по-големи от техните - тези на невярващите. А пък докато е жив човек, винаги има шанс да повярва и да се спаси, тъй че... С една дума, мили вярващи, с най-добри чувства: пазете се от гордостта - тя е много лош съветник. Има една мисъл на Атанас Далчев - мой любим поет - цитирам я по памет: Много е приятно да бъдеш възмутен - така хем чувстваш другите виновни, хем усещаш собственото си превъзходство.