Разсиновяването-тема табу???

Винаги се е смятало, че осиновителите са по - някакъв начин обременени и изоставащи сравнение с биологичните родители.

Но това е темата, която показва, че не е така:) Има нещо, в което сме напред!!!

Можем да се откажем от децата си ей така... Само да стигнем до съда и да имаме търпение. А да видим кой може да го направи с биологичното си дете, а?

Темата е много хубава. Често съм се замислял каква е основната разлика между биологичен родител и осиновител. Точно тази е. Колко и странно да звучи. Закона ни позволява да се обърнем назад и да тръшнем една врата.

Кризите със загуба на доверие в пубертета трябва наистина да са зловещи. Децата, които се разосиновяват днес ( и все пак какво става с дъщерите? - раздърщеряване? са били осиновявани преди 10, 12, 15 години...

Не вярвам тогава да е имало кой знае колко смелчаци, които да са говорили с децата си по темата и да са се преборили с голяма част от страховете си.  Същите тези деца имат родители възпитавани и израстнали по - онова време, когато това беше тема табу.

Аз лично смятам, че сме късметлии, че осиновяваме днес. Когато все повече хора смятат, че е правилно да се говори за осиновяването.

Смятам, че е наистина жестоко да разосиновиш дете. Но вярвам също така, че едно дете може да бъде много по - жестоко...

Дано повече родители намират сили и подкрепа да се справят с трудната ситуация.

Би ли пояснил малко повече моля.

Мисля, че се сещам за какво говори.

Това са моментите, които наричам "сърдечни шамари". Когато си дал 100 пъти по 100% от себе си и нещата започват да вървят благо, леко, весело, отпускаш се... и изведнъж! Изведнъж малките сладури забождат една от онези невинни и отровни стрели в сърцето ти...защото, макар и наясно, макар и неочакващ нищо...някак подсъзнателно се надяваш на...любов, също като твоята.

Боли страшно, когато не си подготвен, малко по-малко, когато си, но боли, със сигурност боли.

И все пак - обясни Магьоснико.

Децата са много сетивни. Те ни познават понякога по - добре и от самите нас. И най- вече слабите ни страни.

Често говорим за психологически тормоз. Едно дете, един тинейджър знаейки толкова много за слабите и силните ни страни би могло да се справи чудесно.

Когато то е мотивирано, целенасочено би могло да има огромна власт върху нас. Би могло да ни побърка.

Когато съм имал по тежки пререкания с родителите ми в тинейджърска възраст..., че даже и наскоро покрай Боби съм бил безкрайно точен и хладнокръвен, когато съм имал желание да ги нападна с цел защита.

Идеята ми е, че децата, когато решат да нараняват са безкрупулни, остри, рязки, прецизни.

Ако това е системно може да направи живота ти непоносим.

Мисля, че е ясно, че не стАва дума за уроците, кръжоците и пр., а за неистовото желание да ги зарадваш, за това да се стараеш да отгатваш по устните и изражението какво изпитват, да си готов да изпразниш себе си от съдържание с радост и да се запълниш с мечтаното от тях съдържание.

А за дневния режим с уроци, спортове и РИТЪМ  на занятия и отдих - изцяло и искрено съм ЗА.

За нас - изоставените първоначално деца, това е от първостепенна важност - вместо да мислят децата за глупости имат изграждащи и развиващи ги занятия и по-важното - имат ритъм и повтаряемост. Знаят какво конкретно предстои и когато то се случва добиват усет, че нещо зависи и от тях и че е ПРЕДВИДИМО.

А за това, че всяко дете, кето е осиновено,  е желано - да, но понякога е желан абстрактен образ, а конкретно взето реалното дете яма как да го покрие винаги. И оттам неудовлетвореност и какво ли не идва.
И разсиновяващите родеители не са злодеи, нормални хора са си, и на тях им е било мило и приятно да се гушкат с 2-3- годишно
 ангелче.

Fussii, точно това е. Независимо какви са мотивите на осиновителите, всички те тръгват с желание за дете. Всички те искат детето, та дори и първоначално да е било заради обществения натиск и стремежа да си като другите.Може да не са подготвени за отглеждането му, но желаят детето. Каквито и да са причините, едва ли някой осиновява, "защото е малко и сладко, а като порасне и не ми харесва ще го върна".

Миналата седмица прочетох това:
"Двумесечно бебе почина в болница от жесток побой, нанесен от майка му, съобщи пресцентърът на МВР.
Кърмачето било настанено в неделя в "Пирогов" с черепно мозъчна травма, но тази сутрин починало.
Социални работници от Комплекса за социални услуги "Майка и бебе", където били настанени майката и малкото, забелязали, че детето е в тежко състояние и веднага се обадили в "Бърза помощ".
След подадения в полицията сигнал, служители на столичното Второ РПУ установили, че травмите по тялото на детето са от жесток побой.
"
Източник: http://netinfo.bg

За пореден път бях потресена, но като се замисля подобно нещо може да се случи само с биологична "майка" и дете, защото всички осиновени деца са желани.

Може да се проваляме като родители, заради хорски очаквания, но това не ни дава право да се откажем от децата си. Ако е биологичното ми дете и виждам, че има проблеми, ще ме боли за него, ще се опитам да намеря път към него и да му помогна, ще му дам цялата си любов, а ако е осиновено... ама нали пак е мое? Естествено, че и с него ще постъпя по същия начин. На кого ще го върна?
Според мен разсиновяването показва, че родителите не са приели детето за свое.

Магьоснико, лично ти би ли си върнал детето, ако се опита да направи живота ти непоносим?
Сигурна съм, че си благодарен на родителите си за това, че са издържали тежките пререкания с теб и не са се отказали да те обичат. 

Този спор - малтретират ли осиновителите децата си или не -  за мен е безмислен. Или си насилник или не. Насилниците също осиновяват, но в случая това няма никакво значение.

Това, което написах за желанията и очакванията беше в съвсем друг смисъл, но явно не съм била достатъчно ясна - това си е мой проблем

Целта ми беше да поразсъждавам над движещата сила на разсиновяването. Над това какво може да те докара до там, че да причиниш, хайде не да причиниш, да предприемеш подобно нещо. Затова тръгнах от очакванията на родителите

Miraetta, аз не съм осиновена, но също бях готова на ОГРОМНИ подвизи за да получа любовта на баща си, който системно ме пребиваше.
Огромните изисквания към едно дете според мен са психически тормоз. Факта, че детто се стреми да е все по-съвършено не показва ли, че усеща някаква липса на любов или някакво колебание в родителите си, спрямо самото себе си и личностните си качества?

Добре, Fussii, кажи лично теб какво би те накарало да разсиновиш детето си. 

Много даже си ясна. За възмездието си невероятно точна.

За малтретирането : за физическото мисля, че никой осиновител не го прави. Потупването по дупето не е никакво малтретиране.

За психическото: има такива случаи, че хорърите по ТВ бледнеят.  Но те са често гарнирани с :" С пръст не сме те пипнали". Е в тия случаи си мисля, че по-добре да се поотупа едно дете - това поне показва близост и лично отношение, а не хладната дистанцираност на страдалец.

 

Fussii, много си права за мотивацията! Хубаво е да си даваме сметка за съзнаваните (а ако можем и за несъзнаваните) мотиви на поведението си, особено в случаите на толкова отговорни решения като осиновяването.

Това е смисълът мотивацията да бъде обсъждана и в кандидат-осиновителното проучване, но много често хората реагират прекалено остро. "Как така какво ме мотивира? Просто искаме да имаме дете. Какво повече има да го обсъждаме?" е най-честата реакция.

Желанието и мотивите действително определят очакванията. А съответно и разочарованията, които когато се понатрупат в повечко, се стига до разсиновяване...

Ама аз нали за това пиша ... разсъждавам по темата и се опитвам да не съдя предварително, а да мисля. И ужасно се страхувам да кажа "Аз никога няма да ....."
Сигурно ще има някакъв момент, в който ще ми падне пердето и ще искам да му прегриза гръцмуля 

Но на този етап, не си представям как се отказваш от детето си. И не е прав магьосника - това не екато да затръшнеш врата. Тръшкането на врати аз много го умея, питайте мъжа ми  . Тръшкането е еднократен акт, извършен в момент на афект. Разсиновяването предполага серия от действия - бавни и методични. Някой тук беше писал, че изоставянето на детето от БМ е равносилно на опит за убийство, е на мен разсиновяването също ми прилича на такова нещо

Трудно е да си се представим в тази роля ние - тези, които сме се борили да имаме слънчице в къщи.
Чувала съм, че има такива случаи. Не съм наясно какво може да накара осиновителите да го правят в началния етап на осиновяването. Явно не достатъчно добра самопреценка за личните възможности и очаквания, доза егоизъм може би ... Много ми се иска да няма такива хора и тези, които срещат трудности и разочарования в процеса на отглеждане на осиновени (и биологични)деца, да намират начини и пътища за преодоляване на емоционални състояния и други лични проблеми ... да търсят чужда (професионална помощ) помощ, ако не могат  да се справят сами.

На този етап си мисля, че това е въпрос за несправяне със себе си. Знам, че и във форума има хора на които им е трудно да се справят, защото идва момент (казвам го като преподавател на деца от 13 до 19 години), когато много малко неща зависят от нас. Когато средата е определяща и често подвеждаща и понякога сме безсилни да се справим, но това не са проблеми само на осиновителите, а на всички отглеждащи деца ... а биологичните си деца не "разсиновяваме" и не обвиняваме някой друг за проблемите си, а трябва да намерим начин да се справим сами.

Заобиколена съм от хора, приятели от детски години, чийто живот познавам и до ден днешен се стряскам от способността на родителите да бележат живота, качествата и самочувствието на децата си.
Говоря за хора, израсли в биологичните си семейства.

Имам приятелка, която и на почти 40 години още не се отърсила от болезнената нужда да получи одобрението на тате, който никога няма да й го даде, не защото не я обича по своему, просто е е такъв - дребнав, мърморещ и вечно недоволен човек. Тази жена е майка и не може да намери сили, дори в редките случаи, когато той и новата му жена, направят жеста да й гледат детето за два часа, го върнат подстригано по тяхно усмотрение, с орязани ръкави на новата жилетка (били грозни тези маншети), пълно с нова информация - как майка му не струва нищо и не умее да се грижи за нищо...дори тогава, единственото, което може да направи е да преглътне, да ми звънне и да поплаче... До следващия път, когато започне да се престарава, за да ги задоволи...

Аз самата живях в сянката на моята наистина много талантлива, но и безкрайно сурова и властна майка, почти цял живот, независимо, че излязох завинаги от родния дом на 19 години.
Трябваше да прехвърля 30-те за да разбера, че пази щателно мои юношески рисунки и мисли, че имам талант, надхвърлящ нейния...

Относно физическото малтретиране, дори няма да отварям приказка. Толкова е често, че у нас дори не се отбелязва като сериозен проблем.

Това, което не разбирам - създаването на едно дете по обичайният начин, често не е планирано събитие. За много хора това е радостна изненада, за други товар и пречка. За нас може и да звучи парадоксално, но това е факт и то съвсем прост.

Често виждам в мненията - "тя е имала време да мисли 9 месеца..."... Колко време имаме да мислим ние? Този срок при нас е доста по-дълъг, имаме свободата да решаваме, кога, защо...
И, ако дори и при едно съзнателно, обмислено, претеглено събитие като осиновяването, може да се стигне до ситуации, в които една от двете страни да се предаде, тогава наистина се убеждавам, че трябва да се направи много повече в предосиновителния период. Явно имаме нужда от много по-сериозна подготовка и проучване на мотивацията.