Разсиновяването-тема табу???

По моему, терминът "разсиновяване" е грешен по начало. След като мине делото за осиновяване(говорим за пълно осиновяване), в акта за раждане се вписват новите родители на детето. Т.Е. вече не са осиновители, а родители.
Всъщност аз знам и за случаи, когато биологични родители се отказват от дете чрез Държавен вестник по същите   причини изброени в по-горните постинги.
Като, че ли обаче, е общоприето да се смята , че хората които някога са осиновили дете имат право да го върнат, ако трудностите са "непоносими".
Аз мога да кажа само: "Бай бабо да не те срещне мечка". Не искам никого да съдя.
 Въпреки това обаче трябва да се знае, че осиновяването е като раждането - за цял живот!!!!!!!

Теа, затова ми стана толкова страшно...
Затова и го описах като шут с войнишка кубинка в лицето.
Според мен в акта на разсиновяването има известна доза демонстрация. Защото както описва Мира, ако те е страх, че някой дето не заслужава ще те наследи - за това си има начини. Родителска грижа пък, се дължи до определена възраст, така че защо им е на осиновителите да предприемат чааак пък такива мерки, когато детето е на 15, 16 да речем.

Аз съм дълбоко потресена от собствената си наивност - до днес сутринта бях дълбоко убедена, че такива работи не се случват - честно

И аз всеки път, когато видя родители, които искат разсиновяване и детето им, съм дълбоко потресена...

А повечето са толкова интелигентни хора, преуспели, с добри професии, с претенции за това и онова... НО...

Затова е по-добре да се мисли в насока какво можем да направим, за да се намалят случаите на разсиновяване. Едно е сигурно - колкото по-реална представа за живота с осиновеното дете и специфичните му потребности, колкото по-малко очаквания за "приказки без край", колкото по-навременно потърсена професионална помощ, толкова по-добре...

Макар и малко, все пак има случаи на разсиновяване, при които след като се започне работа със семейството и детето, пропастта, отчуждението и нетърпимостта се преодоляват.

Колко страшна тема......


Адмирации и прегръдки за бабата на Stillness - насълзиха ми се очите:

Неизвестна, това са едни бисквитки, с които аз се ядосвах преди месец. Отваряш старт -  настройки, контролен панел, опции за интернет. В някое от падащите менюта има бутон изтрий бисквитките. Натискаш го и проблема се решава.
Извинявайте , нямаше как да и пиша на лични.

Напълно си права.
Нямам предвид, че всичкото страдание избледнява, но поне не се налага всеки ден да се повтаря (осиновителите се измъчват и се чувстват несправедливо наказани с такова дете).
Тези осиновители, които взимат малко дете и на 17 го рекламират, не са никак спокойни и щастливи. Животът с тях е оромно напрежение да се харесаш и да бъдеш приет. Докторите, които са на дежурство или на повикване, имат на една нощ напрежение поне ден почивка, а тези деца нямат почивен ден.  да си в постоянна готовност и напрежение е лесно само на думи.

Както лично ти казах, а и за никой запознат това не е тайна, нещастните случаи с малки деца не винаги са нещастни случаи.  Детето робува на мечтата някой да го спаси, за някого то да се окаже безусловно ценно и опитва и по-рискови неща в очакване закрилата да се появи.  Поради ниската възраст то не е в състояние да прецени кое е реална и кое измислена опасност. То също страда като вижда неудовлетворението у родителите си.

А на по-голяма възраст младеж/девойка в лапите на психично неуравновесен/болен  родител, но ползващ се с добро име в обществото,  не е картина за завиждане. Какво става зад затворените врати и бабите и дядовците не винаги научават. Някои се досещат и се стараят въпреки напредналата си възраст да бъдат с децата, но рядко успяват да помогнат докрай.
Ако детето е с родителите то няма никакъв шанс да получи помощ.  Има два пътя - лудницата, болницата, края или затвора (е ТВУ за напълнолетните, как се казват сега, не съм сигурна точно).

Това са доста редки случаи, слава на Бога ! Сигурно на 1000 я има 2, я няма, но ако някоя от вас е този един, за него тази действителност е 100 % от жиовта му.
Но за едно такова дете това е единственият му живот и не отминавайте с пренебрежение думите ми.
Да се помолим и за тези деца и младежи.
И с млади осиновители това се случва и тези дни.
###############################################################

Извън тази тягостна картина :
Теа, а това не идва ли да каже, че това не е безусловна любов? Трябва да си добър или поне поносим в рамките на общоприетото  за да си детето на определена двойка.
А за повечето от нас (поне за мен лично): ако не съм най-добрата или първата в нещо, то може би въобще нямам право да имам място. Знам, че е неверно и глупаво твърдение обективно, но живея с него в душата си.
Ако не съм перфектна, нямам право да съм никаква.
Другите могат да са кавито са - добри, лошо, посредствени, успешни или не, но ние не можем да сме неуспешни, за нас са се постарали и нямаме право да ги разочароваме.

За това съм чувала - да се откажеш от детето си чрез държавен вестник. За първи път чувам за разсиновяване , навярно е сам да се откажеш от родителските си права. Защо едни родители биха се отказали от детето си? Не може ли да е за да отхвърлят идеята за провал като родители от самите себе си. Да се скриеш зад удобното "гените му са такива". Твърде материалистичен ми се вижда този подход, но ако това е да намалиш собственото си усещане за провал и вина, може и да свърши работа.
От баба си съм чувала думите, че "майката всичко ражда и лошо и добро". Понякога съм се питала кои точно е заложения смисъл в този израз - дали провокирането на "лошото" не се отключва точно от майката и бащата. И идеята за "събиране" с лоши приятели е нож с две остриета. Когато има пукнатини в чувствата и отношенията, когато има страх и недоверие тези пукнатини растат и се задълбочават. Пиша и си мисля, "да не дава Бог".

 Брей .... - това за коя държава и за кой век говорим ????

  Или смесваш желаното от теб с реалността ???

Изразът "Отказвам се чрез Държавен вестник" е възникнал при определени обстоятелства и е добил гражданственост, но такава възможност за отказване от дете не е налична и не се е случва. 

Ама ние тука всичко понасяме - всякакво инфо... и на заблуждаващи неща носим, така де ... 

Да... Страшна тема... Една от най-страшните, свързани с осиновяването. Но уж като си говорим за страховете и страшните неща, ставали по-малко страшни...

Мира, ако всичките случаи на разсиновяване бяха толкова крайни, колкото тези, които визираш, щях да съм за разсиновяването. Но за съжаление не е така... Ти сама казваш - 2 на 1000, и Слава Богу! Тези, които и Съдът допуска. А останалите?

А преживяванията на детето в Съда? Където обикновено родителите са си наели някой известен адвокат, който да ги защитава ( от детето им!!!), а детето - с назначен служебен такъв... Тези съдебни заседания са потресаващи и определено нанасят травми, които не знам дали са лечими... По време на заседанието адвокатът и родителите нападат детето, детето прави опити да се защити, а след заседанието, след разменените тежки думи и обиди, родителите в повечето случаи бързат да изчезнат колкото се може по-бързо, а детето е в такова състояние, че... По-добре да спра до тук.

Така е, за жалост.

Хората да видят колко родителите са се измъчили. Май така съвестта си по-лесно приспиват. К.Димитрова най-добре го е казала.

Ама след трагичен случай си вика човек, че по-добре разсиновяване ....и поне живо дете в дом.
 

Понякога се питам дали и биологичните майки обичат безусловно децата си? След като възпитавайки ги, толкова често им поставяме какви ли не условия?

Иначе за чувството, което описваш, нали помниш какво казва Верие
Наистина е много често. Би могло да се свърже и с усещането, че си "избран" или "специален", особено ако е било намеквано или директно казвано през годините.

Казването на детето, че е било “избрано” имплицитно загатва, че преди “избирането” е имало отказ и изоставяне от биологичните родители. Това от своя страна води до чувство на недоверие на детето към възрастните, както и убежденията, че не си обичан и желан, които често продължават и в зряла възраст. Някои осиновени споделят: “Сякаш историята с “избраното бебе” имаше обратен ефект – защото компенсираше или се опитваше да компенсира липсващото... Тя сякаш работеше в две посоки – че осиновителите ми са ме избрали заради определени мои качества, но именно поради същите качества биологичните ми родители са ме изоставили”. “Самата аз не бих искала да съм избрана. Това е ужасяваща отговорност. Ако съм избрана, трябва винаги да съм перфектна, да да не съжаляват родителите ми, че са ме избрали. Но тъй ктао не мога да бъда съвършена, ще разочаровам и родителите си, и себе си. Ако съм избрана, трябва да бъда това, което родителите ми очакват от мен да съм – а това означава никога да не бъда себе си”.

Tea,

Разбира се, че не всички, но опитите да се научи на нещо едно дете не означават липса на безусловна любов.
Ето - ние сме конкретен пример, че не сме били безусловно обичани от БМ - не сме дошли в подходящия за нея момент.
Но био-майките и не претендират за подобно нещо, а мамите -осиновителки доста често претендират и после страдат от нереализираните си мечти.

Лошото е, че колкото повече минава времето, толкова повече се убеждавам в правотата на Верие и за нещата, за които смятах, че е доста крайна в началото.

Сега ми попадна постинга на една осиновителка осиновена, която обяснява, че не искала да влиза, за да не си вгорчавала живота и помрачавала радостта  от психоанализи на осиновени и за осиновени.

Май не е тук мястото за разговори и взаимопомощ за нас. Ние не сме за пред хора, май.  Разваляме картината.
Ако се организра група или разговори в по-тесен кръг би било добре.
На лични сме много по-смислени и полезни един за друг. От другите научих неща за себе си, за които нямах отговор, и съм много щастлива от това.

Извинявам се за спама.

Не мисля, че детето се натоварва само от думи. Нормално е детето, независимо дали биологично или осиновено, да бъде център на вселената за родителите си. Това автоматично прави всяко дете специално, но не всички се опитват да поддържат висок стандарт. При натоварване на детето обаче, няма как да не се случи. Примерно в началото в яслата искаме да е по-умно от останалите и в къщи се занимаваме с подходящите книжки. В детската градина го записваме на танци, независимо дали то желае и започване да го учим на буквите и да брои, пак за да е по-напред от останалите. В първи клас добавяме уроци по пиано и т.н. Това са все неща, с които детето свиква и с времето се стреми да е все пръв във всичко, за да не разочарова мама.
Самото обяснение, че детето е осиновено, не го натоварва толкова, стига да го знае от малко. Като голямо няма как да не е шок, но малкото дете свиква и приема думите. Дори да му се каже, че е избрано, по-скоро се увеличава обичта му към родителите, отколкото стремежа за висок стандарт.

Miraetta, според мен, стемежа на децата да са съвършени е грешка във възпитанието. Обърни внимание и ще видиш, че това са повечето деца, които са психически или физически малтретирани, но това се случва много по-често при биологични родители, отколкото при осиновени, защото при биологичните не всяко дете е желано.

Някъде в този форум бях прочела думите на дете: "Да си осиновен означава, че си пораснал в сърцето на майка си, а не в корема и" или нещо подобно. Детето, което ги е изрекло, също живее с мисълта, че е специално, но се вижда точно отношението му. Тези думи всеки ден ми показват, че решението на всички във форума и пътя, по който вървим са най-верните.

Честно казано, когато прочетох за първи път това за сърцето, се почувствах много странно. От толкова много години, без дори да знам, че е редно на детето да се каже в ранна възраст, без да знам кое и какво ще бъде това дете, си бях казала, че това ще са думите ми - още повече, че усещането е именно такова!
Тези деца, живеят в сърцата от толкова отдавна, колкото една бременност никога не би могла да продължи. Тогава разбрах, защо много майки достигат до тази фраза.

И ако по някакъв начин, една жена е способна да се откаже от това, което е живяло в корема й... то да бъдеш отхвърлен от сърцето на някого е толкова по-жестоко, че не смея да си го помисля.

Може би странното ми детство говори сега. Но като родител се радвам, че познавам и тази страна на живота. Защото, ако дъщеря ми избяга (не просто да закъснее на купон, където й е весело) и не иска да се върне у дома, знам точно защо ще го направи. Тогава ще се вгледам добре в себе си, за да си задам някои важни въпроси.

Тук не става въпрос за осъждане на някого. Говорим за нещо много по-важно и отговорно. Това е бъдещето на едно човешко същество, което зависи от нас.

Няколко неща:
 Важно е според мен от какво е продиктувано желанието за дете може да е:
- инстинкт
- необходимост да дадеш и изпиташ точно тази вид любов
- желание и ти да си като другите
- отмятане на тази задача в житейския ти тефтер
- обществен натиск
това са някои варианти, възможни са и комбинации естествено. Предполагам, че хората рядко дълбаят и се самоанлизират наистина дълбоко преди да пристъпят към осиновяването. Аз лично си зададох въпроса "Защо изобщо искам да имам дете" на третата година борба със стерилитета. И честно казано не можах веднага да си дам отговор  . Тогава даже спряхме да опитваме и да ходим по доктори, защото аз не можех да дам на себе си истинския отговор. Но аз съм си доста склонна към ровене и дълбаене в собствената ми душа, предполагам, че не всички са такива депресанти
Та... според мен в зависимост от това, от какво наистина е породено желанието да имаш дете, зависят и очакванията, които имаш  и сътоветно изискванията ти към него.

Да, вярно е че и биологичните и осиновените могат да бъдат физически и психически малтретирани, работата е там, че за съжаление у нас, поради културни особености, осиновените деца се товарят с много повече очаквания отколкото биологичните. Убедена съм в това, защото го наблюдавам около себе си. Родителите очакват осиновените им деца да скачат най-високо, да са най-умните, да пеят най-добре, да изчисляват наум колко е 987 по 7643 делено на 98, защото те (децата) са възмездието им срещу онези, които никога не са имали проблеми със зачеването. За да обясня по-добре обърканите си мисли:
"А, нали, ето моята Марийка - пълна отличничка и пее в хора, много добро дете, а пък Иванчо на съседката, дето хем  тя го е родила, хайманосва по цял ден - а така, да видят те!!!".

И така от желанието и мотивите зависят очакванията. Но наистина не мога да си представя, а и честно казано не искам да си представям, какво трябва да се случи, за да подложиш едно дете на подобно изпитание. Защото каквото и да се случи - то си остава дете... Възрастният си ти...вероятгно хиляди пъти ще се чувствам безсилна, ще имаме своите борби, конфликти, болки, кой знае какво ни чака, затова не искам за нищо да се заричам и нищо да отхвърлям, просто ми остава дасе моля, господ да ми даде сила