Аз съм осиновителка, въпреки че съм пълноценна майка на дъщеря си. Аз не съм виновна за това, нито пък тя. Просто стечение на обстоятелствата. Не мисля че и тази, която я е родила е виновна - тя също е жертва на обстоятелствата. Ние сами правим своя избор като възрастни - да обичаме и да мразим, да бягаме от отговорност или да я поемем. Когато сме малки някой решава вместо нас, а ние можем само да се надяваме че той е взел правилния избор.
Вие сте осиновени и нямате никаква вина. Искрено се надявам да сте толкова силно обичани, колкото е моето дете. Питала съм се дали щеше да бъде по щастливо с биологичните си родители? Това никога няма да го знае никой от нас.
В случая решението за нейното бъдеще сме взели двамата с баща и. Когато стане зрял човек решенията ще взема тя и ще има избор - да е щастлива или нещастна. И съм абсолютно убедена, че я чака щастие.
Не се затваряйте в собствените си съмнения - защо съм изоставен, кои са родителите ми, щях ли да съм по-щастлив, страдали ли са за мен.........? Няма значение, защото вие сте в друг етап от живота се и сте господари на себе си и на чувствата си. Вземете най-доброто от живота си и обичайте, защото страховете и съмненията изяждат отвътре.