Семейни трагикомедии и битовизми

  bebolinaaaa, още, ощееее.... какво стана с автобиографията, кога ще я пишеш?

Хайде, хайде и вие. Страхотни разказвачки сте, аз ще ви досадя, пък и май вече се поизчерпах. Не съм по измислянето. Мога да украся, преувелича, оцветя една история, но не и да я измисля. Сестра ми беше по тази част. Любимата ми игра на времето беше на "разказване". Разказваше ми истории, в които главните действащи лица бяхме аз и тя и актуални певци или артисти...Много я преследвах да ми "разказва". Веднъж даже я поступах затова, ама тогава разказът не ми хареса, беше един такъв измъчен...

Ще започна с една история, като уточнявам - нищо лично към свекървите! Аз си я одобрявам и не придирям, макар да е шемет невероятен.
Малко предистория - настаняваме се в новопостроена кооперация, която първоначално се води на един адрес, но впоследствие в общината се сещат, че по план там имало улица и създават нова такава с единствен номер - нашия / 1/... На партерния етаж има магазинче. Ние и свекърва ми сме два съседни апартамента. Годината е 98-ма и ГСМ-то е лукс.
Та, пазарува си свеки в магазина и продавачко-собственичката я моли да и повика такси, щото ще затваря...Качва се тя у нас и ще поръчва такси...
Звъни...
-Ало, добър вечер! Обаждам се от една малка уличка, която вие не я знаете къде е!
Отсреща явно и казват да каже името, но тя - упорита!
-Не я знаете казвам ви!
Отсреща настояват, обаче...
-Добре! Улицата преди се казваше ...., обаче сега е ..... Знаете ли я?
Явно отговарят, че ще я намерят...
-Ама, тя има само един номер - нашия!
Май питат кой номер...
-Еми, 1, как кой!?
Искат телефон.
-Кой моят ли телефон? Ами ще ви го кажа.... / диктува/, ама да знаете, че не се обаждам от него! Това е номера на синът ми, който се казва ..... и телефона му е .....
Очевидно и казват след колко време ще дойде таксито, а тя отсича-
Магазинерката ще го чака до кофите!
След въвеждането на новия персонаж и затвориха телефона и тя дълго чака да потвърдят поръчката...

 

 

много ме развеселихте

Айде и аз:)
Чудно лято. Преди има няма 17 - 18 годинки. Моето, заедно със семейството на съседите / общо 6 жени:)/ - на курорт в планината.
Седим си на една полянка посред обедно време и нещеш ли иззад горичката търчи малката принцеса на съседката. Пристига с радостната вест, че черпи с бонбони......... , от които естествено е похапнала подобаващо...
Мда, вярно - малки, черни ...топченца.
/това по разказ на майка ми разбира се/

Браво на Беболина.

........

Страхотна тема,смях се от сърце!

Ох, търкулнаха се спомени...
Как покорих сърцето на мъжа ми или не правете това в къщи!
Преди ...найсе години, се ухажваме с моя бъдещ съпруг... Идва денят в който той ме кани на вечеря /интимна/ у тях. Закупил баснословно скъпия по онова време ориз Ънкъл Бенс и съответния сос... Всичко минава ОК и аз решавам да блесна в очите му с вечеря приготвена от мен, съответно у дома. Да кажете, че можех да готвя - не, ама той беше и е,  запален фен на домашно приготвената храна. Мама / Бог да я прости/, също не можеше да готви и с нея си експериментирахме в кухнята, пък ядяхме само което горе долу наподобява храна. Та, по онова време нямаше теста по магазините - ако искаш пица /голяма екстра тогава/, месиш си го сам! Ние си правехме содена питка /понеже никога не ставаше, в смисъл- не се надигаше/. И така ... Каня го аз на пица... Ще го шашкам, видите ли с майсторлък! Приготвям тестото, старая се много - прибавям от всичко по повечко - да е по хубаво, слагам отгоре прилична плънчица и в печката. Идва той, носи вино... Хихи- михи... Ама, много хубаво мирише! Какво е? - пита той. Ще видиш - тайна! И най сетне идва мигът на моя дебют / засякла съм време/. Горда, все една ще откривам паметник го водя в кухнята, представям си как ще падне възнак от възхищение... С царствен жест отварям вратичката, а в ушите ми фанфари вещаят подвига ми...Гледам го в очите - да не пропусна мига на възторга. А, там едно голямо удивление, но нищо общо с екстаз! Обръщам се - какво да видя! Моята прекрасна содена питка, дето 15 години я правя тънка като листче - бухнала не, ами излязла от тавата, плънката се стекла навън и доволно се пече във фурната - затуй миришело толкоз! Питката останала покрита тук таме с доматен сос... Нали сложих от всичко по повечко - не пропуснах и содата, та си беше ... пита! В този момент чувам - Супер! Питка! А каква е вечерята? .... Хък мък - признах си, че не мога да готвя... Ядохме пица, но в близката пицария.

  Ей, страшни сте!

Не ме бива много по разказите, но хайде и аз да се включа.
Преди няколко години свекърва ми ще прави баница, защото е известна в цялата рода, че прави много хубави баници и сега дошли едни братовчеди от Бургас, та тя ще им приготви това, което умее най-добре. Отиваме с мъжа ми ( тогава още бяхме гаджета) , купуваме всички необходими продукти и жената се захваща за работа. И за да не се изложи пред гостите не пести продукти, слага по много от всичко ( включително и от мазнината). Сядаме вечерта да ядем баницата - а тя иначе вкусна, но на мен ми се видя малко мазничка, ама я преглътнах. Всички доволно си хапнахме. И след около 30 минути започна на всички да ни става лошо, братовчедката дори повръща няколко пъти в банята. Оттогава свекърва ми като прави баница , мъжа ми все я бъзика да не се престарава с мазнината.

Понеже запецнах с историите, си спомних, кога мозъкът ми беше тотално блокирал. Връщаме се веднъж от гореспоменатия манастир. Автобусът-на градски междуселски транспорт, пълен до откат с хора, предимно възрастни, окупирали седалките, натоварени с бохчи и домашни любимци (разбирай кокошки и друга подобна сган). Шофьорът изглежда доста закъснял с разписанието, опитва да навакса със скорост. Да, но пътят много живописен, гледката застрашително прекрасна-от едната страна дълбока пропаст, от другата- висока скалА. От скалата на всеки стотина метра те погледнюва по една възспоминателна плоча. Минава се през тунелчета, няколко на брой, а самият път е толкова тесен, че две коли не могат да се разминат. Завоите също са в излишък. Та лашка се автобуса наляво, надясно, на всеки завой правостоящите отпочиват за миг на скута на някого от седящите, после полягват интимно на някой правостоящ. Преди всеки тунел, шофьорът надува клаксона и не спира докато мине тунела. С това си осигурява предимство и профучава нататък. Аз съм смел човек, и аз харесвам онова усещане да ти дойде сърцето в гърлото по нанадолнище. Но  гледката от полусчупен икарус, накланящ се почти хоризонтално над пропаст прави човек не толкова храбър и малко повече религиозен. Твърдо реших, че това е, каквото било-било, това е краят на земния ми път. Следващата възспоминателна плоча ще е моята. Но не бива да се представям неподготвена пред Господ. Та значи, ще се помоля. И започвам-отче наш. Цък. От уДжаса, мозъкът ми толкова блокирал, че няма продължение. Само Отче наш, цък. Та молитвата ми излезе така: "Отче наш, Отче наш, Отче наш...". Бог сигурно бая се е посмял, та ме съжали, та оцеляхме...Как ли се въздържа да не каже-"Какво бе чадо, какво ме отчосваш само..."

  Много ме развеселихте!
bebolina1 , не спирай да ни разказваш - още и още !

Е на това вече НЕ издържах. bebolina1 фен съм ти до гроб, моля те не спирай да разказваш. Дано музата ти се върне