Семейни трагикомедии и битовизми

Отдавна ви чета и много се смея с вас!
Имахме котка - Кисето. Но, малко странни хранителни навици имаше - любимото й ястие беше сварено яйце - предпочиташе го пред риба и всякакви други меса. Та всяка вечер тя стоеше като на караул върху един шкаф до печката и нищо не можеше да откъсне погледа й от джезвето, в което се вареше така лелееното цял ден яйце.
Този ритуал включваше и специфично за нея монотонно, преминаващо към края, в досадно мяукане, на което всички в къщи бяхме свикнали и не обръщахме внимание.
Един ден, обаче сестра ми решила, че иска тишина и затворила Кисето в една стая, докато й приготвя вечерята.
Баща ми - 2 метров, 140 килограмов мъж горкия, все си ходеше гладен, защото го бяха сложили на диета, заради високо кръвно. Майка ми стриктно следеше и броеше калориите, които поглъща, но той все намираше как скришом да си навакса - не си личеше, ако саламът или кашкавалът в хладилника отсамосебе си променят размерите си. 
Та случайно и ненарочно преминавайки покрай хладилника в този ден, татко съзрял самотно (без котка) сварено яйце върху една капачка от буркан и го излапал на две хапки. После - ни лук ял, ни лук мирисал. Останала само капачката...
Добре, ама Кисето запомнила, че не е вечеряла. В момента, в който достъпът до кухнята й бил освободен - ритуалното мяучене стартирало. Сестра ми подразнена от това, че котката прекалява с исканията си (може би - второ яйце?) решила да й се скара и да я заключи отново в далечната стая. На въпроса на баща ми, който наблюдавал драмата кротко отстрани:"Къде ще носиш Кисето?", сестра ми отвърнала: "Ами, изяла си е яйцето - капачката й е празна, друго яйце няма!", татко плахо си признал: "А, това в капачката на Кисето ли беше? Аз реших, че няма да го яде и да не го хвърляме..."

 
ех, натъжи ме с това яйце - и моята писана луда полудяваше чуеше ли да се чука яйце. Но вече я няма....
Иначе много интересна тема. Чета я с удоволствие. Продължавайте в същия дух!

Моята мила майчица, горда родителка на 5 годишна момиченце и току-що пропълзяло момченце. Всеки дан маа с парцала и метлата, за да не гаврътне наследникът някой бацил. Баба /свекърва и/ идва да ни види, пият кафе, а мама вади буркан сладко да прави сладкиш. И , ооо, в сладкото косъм. Издърпва го от буркана, позамисля се, облизва го и го пуска на земята. Баба  и пита "Ама защо, мъ майка?!", отговор "За да не залепне по пода" .

Това ми напомни как в почти същата ситуация с наследниците аз цяла сутрин мих пода. И така разказвам.
Изпратила съм вече любимия на работа и каката на училище и бързам да ошетам, че да си седна кротко с книжка и кафенце. Прибирам хола, а малката виелица (на 1.5 години) ужасно иска да помага. Грабва един пепелник от масата и го понася към кухнята, спъва се на прага и пепелникът на хиляди парченца в коридора. Грабвам детето пренасям го до кухнята, помитам и започвам да мия данеби някое микроскопично стъкълце да е останало. Както си стоя на четири крака и оглеждам току що измития под (първи път), виждам как под вратата на кухнята излиза пяна. Скачам, влетявам вътре и виждам как на мама съкровището държи маркуча на пералната и възторжено наблюдава бликащата вода. Връщам маркуча на мястото, занасям го в детската стая, преобличам го и се заемам да обера водата. Къщата свети измита с качествен прах за пране (втори път). Правя си кафе и пускам виелицата от детската стая, но той прави една крачка и пада. Подът е доста хлъзгав от праха и аз отново се заемам с миене, този път само с чиста вода (трети път). Приключвам и с това, претоплям си кафето и с наслаждение си мисля как ще си го изпия на спокойствие защото шеметът явно се е заиграл. Сядам, запалвам цигара и преди да отпия дори глътка кафе се появява малкото чудовище със събути гащи, влачеща се зад него пелена (тогава имаше едни от лигнин за еднократна употреба), а зад него по целия коридор се вие артистична ивичка в бледо кафяво. Вземам го, измивам го, преобувам го и този път го затварям в детската стая, като използвам дъската за гладене с която по моя сложна схема препречвах бравата така че да не може да се отваря. Казвам майната му на акито, сядам да си изпия кафето и чак след това се заемам да измия отново (четвърти път). Тъкмо довършвам с миенето и любимия води каката от училище. Аз омаломощена споделям, че направо съм капнала тази сутрин, а той загрижено казва "Абе не е зле да отидеш на лекар. Не е възможно от едно измиване на коридора да имаш такъв смазан вид"

Хааа - ха-хаааа! Имелда, уби ме!
Аз да ви доразкажа за Ромео.
Та, Ромео беше развил необяснима страст към доматите. Те нямаха отношение към него, но той компенсираше с ентусиазъм! Трябва ли ти Ромео, просто режеш един домат и на мига се озоваваш с домат и куче под ръка. Проблема идваше от факта, че и ние искахме да ядем домати... чат-пат. Обаче не! Замирише ли- Ромео се строява и започва да скача като луд! Наложи се един да стои да пази салатата, докато останалите приготвят масата за вечеря примерно. Салатата не можеше да се остави никъде, щото наш Ромео се беше научил да скача бая високо. Нали сте гледали по филмите аеробика в парка? Скачаш разтваряйки крака и ръце, на следващия скок ги събираш... Та и пазача на салата изпълняваше този номер, обаче много по бързо! Нещо като ускорен курс по аеробика!
Друг любим на Ромео, не и на нас - неговите притежатели, номер беше - когато цял ден не е имало никой в къщи и на Ромео му е доскучало да сваля тапети в коридора... Ромео ни целуваше! То повече приличаше на яко фрасване в зъбите, ама нейсе! Обикновенно го отнасяше първия влязъл... Отключваш си тихичко / с напразна надежда, че песа е внезапно умрял/, от коридора ни звук ни стон! Благодарствено обръщаш очи в безмълвна молитва и точно в тоя миг торпедото изскача от някъде си като ракета! Беше много трениран - целеше се направо в устата / нали споменах, че скачаше доста високо/, усещането е точно като юмручен удар, само че гарниран със зъби юмрук. Не само удря устните, ами и зъбите му непременно се тряскат в твоите... И всичко това с най искрена радост в очите, сякаш си му отдавна загубен роднина...

Колегата ме гледа вече твърдо убеден, че психически не съм "у ред". Седя пред компа от сутринта и цвиля с глас.
Браво за темичката! Та да се запиша и аз.
Семейна идилия - дъщеря на около три, тати и мама правят неделно  почистване на хола през лятото. Прозорците широко отворени. Седи детето и се чуди как да се включи в кампанията и накрая пита: "Мамо, да хвърля ли пепелника?" Съответно мама и тати се просълзяват при гледката на малката помагачка и дават благословия за горепосоченото действие. При което дъщеря ми взема пепелника, отива до прозореца....и го засилва със всичка сила навън. Говорим за любимият кристален пепелник на съпруга ми....следват около две минути изумена тишина, осъзнаване на случилото се, след това отивам на бегом да погледна дали няма жертви, на пепелника майната му. Ми, чуло детето, че казвам на баща му "Изхвърли си пепелника", та възприело нещата буквално.
П.С. А пепелникът оцеля - падна на перваза, който е оставен на около метър под прозореца, за да служи за цветарник. Е, леко е нащърбен, но това му придава уникален вид. 

Тая тема вече си е жив фитнес. Изчиташ я отначало докрай и поне три плочки на корема ти са стегнати и оформени...
В младежките ми години отиваме на един осми декември на Боровец. Много хора, че да можем да си го позволим. Аз съм с две приятелки-едната като самовила руса, зеленоока. Другата също Касандра от едноименния сериал, направо красавица. И пусто всичките три си харесваме едно момче. Той нищо особено, но за математик направо прекрасен. На масата на вечеря всяка му се докарва, пък не бяхме и само трите мераклийки, той само на мен обръща внимание. Не мога да повярвам, аз една такава невзрачна, при всеки опит да кажа някоя смешка, забравям някой важен детайл, всички ме гледат недоумяващо тъпо, той се скъсва да се хили. Поощрява ме човека. После всички ще ходим на дискотека, той ме хваща по пътя за ръчичка, отпочваме по-сериозни работи, напипал тънката ми струна, че се възбуждам от умни мъже и умни приказки и ми обяснява висшата математика. А аз си мисля, ей ся ако отпочне неохегелианството му разкъсвам ризата. Със зъби. Стигаме в дискотеката, почва балада. Галантният математик ме кани на танц, стигаме до дансинга и в този момент самовилата го дърпа за ръката и му прошепва нещо на ухото. Нашият си завръща задника и ме оставя унизена и недоумяваща сама там. Много ме беше срам, върнах се с подвита опашка на масата. Питам приятелката, какво толкова му каза, че после да не иска и да ме погледне, а тя се усмихва самодоволно и казва, че не помни. Сега, 15 години по-късно все още се чудя, как успя с едно изречение да го отврати от мене за навеки веков. Идеите в главата ми варират от "Тази има сифилис" до "А така като я каниш на танц, смяташ ли да се ожениш за нея?". И наистина, помислете, колко досадници сме разкарвали през живота си, а точната фраза все ни е убягвала...

Чувствам се длъжна да обясня колоритния изказ също Касандра. Веднъж стоя на спирката и чакам любимия автобус за любимия си квартал. Около мене се повъртва един манго, ама мазен, черен, мръсен, космите на гърдите му живописно се подават от ризата, заглажда мустак и ме попоглежда романтично. Аз броя пиленцата в небето и се правя, че ме няма. Най-после се престраши човека, приближи се и казва: "Малии, ква си Убавица, също Глория." Аз имам много умна мисъл, за сметка на това много бавна, чак в рейса се чалдисах, какво има предвид и много се смях.То било същинска Глория, също като Глория. С Глория нямаме и бледа братовчедска прилика, но господинът нали раздава комплименти, та затова сигурно ме е сравнил с най-красивата жена според него...Та от господин Манго заимствах израза...

Беболина, наистина ме разхили с глас - и аз съм (бях) същия тип, а е рекъл за неохегелианството...

Да бе, затова си взех мъж, дето не може и да го произнесе, но пък ме разсмива един път...

много ми е любопитно какво ли му е казала?

Охх, пак умрях от смях със вас. ))))
Аз досега мъдрих, мъдрих да се сетя някоя смехотворна случка, но rali_smiles ме подсети. ))))
Сестра ми на въпросната възраст от 3години. ))) Облекли сме се ние и ще излизаме на някъде. Последно обуваме обувки, а тя вече готова. При което майка ми и казва да излезе в коридора и да извика асансьора. ))))
Малката госпожица излиза и точно след секунди чуваме един пронизителен вик: "асансьооооор". )))))
Скъсахме се да се смеем. Детето възприело казаното буквално и отишло да вика асансьора. ))))


Пак случка с нея. Разхождаме се ние из града, тя вече малко по-голяма на около 4ри години. Минаваме покрай магазините и майка ми по едно време вика: Стойте тук за малко аз да отида да хвърля едно око на някакъв магазин!
При което сестра ми прави такава физиономия, аха, аха да ревне.
Майка ми се чуди какво става, а сестра ми с най-жалният гласец - ами мамо, като си хвърлиш окото после как ще го прибереш?

Да и аз се чудя... Ти не си ли я питала?

За Ромео имам още истории, ако ви е интересно - ще ги разказвам...

Не мога да не споделя вчерашния си резил на пързалката.
Отиваме ние - деди, баба и внуче на пързалката близо до нас. Спуска се детето бабино с шейната, дедко припка до него защото още е малък и не може да управлява, а аз стоя в горната част и с умиление си спомням как като дете съм се пързаляла на същото това баирче. И от умиление ли от безакълие ли решавам и аз да се спусна. Намествам се с малко усилие в шейната, бабиното злато сяда пред мен и двамата литваме надолу. Той крещи "пистаа" и умира от кеф, аз внимавам да не нацелим някое дръвче. Стигаме благополучно долу, детенцето става, а аз не мога. Заклещила съм се в шейничката и това е. Казвам на малкия да извика дядо си, но той не тръгва нагоре, а се провиква "Дедииии, ела баба не може да махне шейната!" "Деди" явно не чува добре и се провиква отгоре "Виждам, виждам страхотен си, браво на теб! Хайде идвайте да се спуснеш пак!" Аз се боря като костенурка по гръб - рия с крака, натискам с ръце - нищо не става, край мен майчета и бабчета се суетят, акъл да дават, подръпват ме, шейната натискат, детето взе да се притеснява, че без шейна ще остане, а той си стои горе и си приказва с някакъв татко. Както и да е успяха да ме изправят на крака, аз стоя наведена напред, а шейната си стои заклещена на дупето ми. Как да е измъкнах телефона и му  изсъсках веднага да дойде. Слиза той и като видя каква съм картинка дъх не може да си поеме от смях. Всички наоколо коментират и съвети дават, смях, шеги, а аз превита на две с шейна върху дупето. Повеселиха се за моя сметка с най-различни идеи. Един от татковците предложи да стоя гладна докато шейната сама падне. Като им поотмина веселието един татко хвана от едната страна, дядото сеирджия от другата, поизкривиха малко тръбите и се разделих с шейната.
Вечерта отиваме да заведем детето и той от вратата казва "Повече няма да ходя при бабка с шейната, щото тя се наглася в нея и не иска да стане"

Не знам какво му е казала. 15 години се мъча да разбера, ама нА... дори и за да си го ползвам за друг път с някой досадник.
 И досега твърди, че не помни...
Давай, давай за Ромео, стана всеобщ любимец.