Семейни трагикомедии и битовизми

Ох , стомаха ме заболя от смях. Моите истории са повече трагични и по-малко комични, та не са за тук.

Пешеходке,
давай историите за Ромео, невероятни са!

Искам Ромео!!!

  Хайде Дами,
и за Ромео искаме още и за други заклещени и подобни баби     
Добре, че няма пак никой в офиса, че незнам, ще викат тия от психото.

Ами - хубаво! Ако досадя - казвайте!
Ромео и разходките.
Ромео никога не свикна с каишката... Още от най ранно детство, въобще, ама изобщо не позволяваше подобни своеволия с личността си. Разходките обаче му бяха страст! Седи той и тъжно вие пред вратата ( тя в долната си част беше станала почти прозрачна от дране- демек иска на вън). Теглехме чоп - чий ред е да полудява днес и на който се паднеше честа със скръбен взор нарамваше каишката. Ромео стои щастливо усмихнат ( поне предполагахме, де - такъв поглед имат само щастливите хора и идиотите), върти опашка и радостно (или лукаво - аз залагах на второто, прилайва). Мирен като статуя! Слагаш оглавничето и с трепет го закопчаваш (моля ти се господи, дано този път не...)...и в този миг се отприщват портите адови! Ромео хапе, гърчи се, дере, извива, блещи очи и прихърква, мята се като обезумял увиснал на края на каишката...Въобще - дава всичко от себе си да сложи край на окаяния си живот! Действието се развива за части от секундата, през което време той е успял да омотае каишката около себе си, около краката ти и ако има и някаква мебел наоколо - бързо я включва в блъсканицата. С налети с кръв очи, едва поемащ въздух, с пулс който най вероятно намалява прогресивно ( за разлика от собствения ти) - решаваш, че и днес не е ден за възпитание... Откопчаваш с треперещи пръсти ужасното въже и ... О, чудо! Добитъка рипва читав и не по малко щастлив и подигравателно-доволно върти гадната опашка! Екзалтирано танцува без свързващата нишка между стопанина и звяра! Примирен със съдбата покорно тръгваш след него към асансьора, понеже изпитанието  тепърва започва!
Тук се извинявам и спирам за малко, щото бебето се събуди и търси своя дял внимание, но по късно ще продължа...

Запис в темата,тя просто не е за изпускане

запис и аз , беболина е номер 1

Не съм номер едно  . Конкуренцията е жестока и безмилостна...още прицвилвам от смях...
Съседната тема за капризните гости ме инспирира да разкажа за едни такива. Важни особи, мъжът един шмугльо, ама работи в музикална фирма и с всички фолкпевачки бил на "ти". Аз не се интересувам, та не мога да го оценя по достойнство, но ще ги дочаквам като кралски особи. Отпочвам готвенето от сутринта. С четиригодишна помагачка и двегодишен вредител. Изръшквам рецептите на Лео и се спирам на супичката с топено сирене, основно-пиле със сметана и гъби, че е най-лесно и да не объркам нещо, за десерт-от перфектната вечеря чак черпя материал-лимонов мус. Абе едно лесно кремче, та да не ми се опъва много. Салата-яйчено майонезена, царевична, че ми е специалитетът. Дечурлята покрай мен. На малката съм дала една купа с нещо си и тя усилено бърка, малкия съм го изтопорчила пред мене на кухненския плот да ми е пред очите и под ръка ако се наложи. Готвя, приготвям, всичко успешно, не мога да си се нарадвам...Почвам чистене и разтребване, къщата за изложба станА. Обаче гостите окъсняват, милото ще ги докарва, че такивИ важни особи пеша не ходят, а кола си нямат...Обаждам се вече притеснена и казвам: "Мъжо, всичко наготвено, приготвено. Точка. Децата-неудържими. Точка. Ако до десет минути не дойдете-къщата ще е като след бомбардировка. Три точки." Пристигат след половин час, момето облечено като за фолкконцерт, с едни блески в косите, с едно бяло, впито в дупето панталонче, бяло сакенце, спъва се от една детска играчка в коридора и цупи устни. Аз пърхам, извинявам се, настанявам ги. Сипвам питиета. Говоря, да ги забавлявам. Малкият като че ли се поуплаши и ревна, само в ръцете ми кротък. Сервирам им с дете в ръцете, правя невероятни врътки да се справя с всичко и помолвам дамата, да гушне малкия принц докато сервирам. Тя сгнусено ме поглежда, вдига рамене и казва: "Амчи, аз мойто съм си го отгледАла, чужди дйеца ни щъ да гушкам..." Ми така де, ако я ухапе, така като го гледа може и бесновато да е нещо. Свършвам там някак със сервирането, ма никак вече не ми е кеф, че са ми на гости. Само да вметна, че обожавам гости и много се радвам на всеки, уважил дома ми. Тези почват да се хранят. Момето скромно, побутва, побоцва, мръщи се като щерка ми на храната, но кусва малко по малко. Благоверният и напротив-отваря уста и хвърля всичко вътре. Все едно, че поне от седмица е на много строга диета и това му е разтоварващия от диетата ден. Намуа се едно хубаво, отопи си с хлебче чинията и пита за още. Като свърши, побутна чинията и като отпочна една критика, направи разбор на всеки залък-кое му солено, безсолно, сухо, мазно, печено, препечено. Аз се знам каква готвачка съм, но пък много се постарах...За капак, десертът не ще да го погледне, сладко не ял, обяснявам, че не е много сладко, но не би. Аз все пак се зарадвах де, щото иначе не бих се престрашила пак да го направя тва кремче, ако и него го беше изкоментирал отвсякъде. Ей на това му викам капризни гости, за щастие други такива не съм имала, а и тези повече не ги поканих. И сега като чуя за фолкпевици, все тез двамцата са ми пред очите...

Беболина ме подсети за един мой конфуз  дето без да искам влязох в ролята на капризната гостенка.
Та тъй, ние сме нови в града има няма разпределени от 3-4 месеца. Колежка с която се харесахме още в самото начало ни кани на гости. Пристигаме ние точно в 7, нагиздени, накипрени с цветя и бутилка. В хола опната една маса като за сватба, подредена с всичките му там салтанати, салфетки, свещи, салати, мезета - абе рогът на изобилието пасти да яде. Настаняват ни, а аз де съм виждала такова изобилие от домашни вкусности, точа лига и нямам търпение да приключим с наздравиците и приветствията и започнем да похапваме. Домакинята обяснява - тоз език е желиран мама го прави, тоз суджук е от баба ми, тя му е голям майстор, това от това село - прясно набрано, онова от онова село домашно пушено... Похапваме ние сладко сладко, наливат се едни мазни ракийки и в един момент домакинята казва: "Всичко за вечерята е готово, само за месото ще ми трябва около половин час, та кажете какво предпочитате - пилешко, патешко, пуешко, агнешко, свинско или телешко? " Аз се опулвам и решавам, че при тази маса тя се шегува и с най-сериозен вид изтърсвам "Ааааа, такива меса аз не ям. Или заешко или нищо!". Те обаче приемат думите ми съвсем сериозно и домакинята малко сконфузено казва "То и заешко има, ама трябва да отскоча до мамини!"
Е в този момент ми идваше да потъна в земята от срам.

 Добре че не си искала от пиле мляко, че щеше да озориш женичката, да се чуди от коя роднина да търси помощ...

Хе, като стана дума за гости, спомням си преди години двама роднини на мъжа ми как се бяха домъкнали вкъщи. Без предизвестие, естествено, цъфват един ден на вратата - ще водят делови разговор с мъжа ми.
Аз търча, правя кафе, слагам каквото има из къщи, ама бисквитки, ядки, такива неща, все пак следобедно време беше - нито за обяд, нито за вечеря. Пък и добре, че майка ми беше минала преди това, та беше донесла един кекс за внучето. Сложих и него на масата, режа, сервирам...
Дойдоха си гостите на думата - замислили да въртят успешен бизнес с някаква италианска фирма, която изкупувала жабешки бутчета. От тях жабите, от италианците - милионите. 
Малка скоба за двамата образи - братовчеди помежду си, единият учил нещо си полувисше, работи кво ли не, последно - кара такси. Другият - недоучило спортистче, мафиотче, ама от най-дребните, дето си мислят, че като са били по едно и също време на спортен лагер с някоя известна мутра, вече са хванали господ за шлифера. И двамата връзпростовати, но за сметка на това със самочувствие до небето... 
Та тези същите иначе измислили всичко - единият (борчето) ще е шефът, другият - шофьор и дясна ръка, а мъжът ми за какво им беше, не помня, сигурно за първоначалния капитал, няма за какво друго да е било...  Ама развиват едни теории, едни планове розови и процъфтяващи, малиии, без малко да им повярвам. Значи, хващат де що има цигани между Нова Загора и Петолъчката (били много негови хора на борчето), те минават като скакалци през полята и натръшкват де що жаба им се изпречи пред погледа, нашите чорбаджии седят, пият си кафето, приемат стоката и я пласират на италианците. Онези веднага броят кеш, в брой и на ръка милионите и после... Ех, живот, здаравей, здаравей! 
На всеки плах опит за намеса от моя страна онези ми ти предприемачи ме успокояваха, че всичко са обмислили, ма да нямам грижа, ма няма проблеми, ма няма да предизвикат екокатастрофа, ма няма тука незаконни неща, ма туй сигани, данъчни, ХЕИ, МЕИ, ДВСК - сичкото все техни хора, всичко уговорено, уредено, надписано и прошнуровано, абееее, бетон работата просто! Тва офиси, тва секретарки, абе, за всичко помислено!
Че ги знаем що за стока са, знаем ги. Че на такива детинщини никога не бихме се вързали с моя мъж, не бихме. Но целият този разговор беше придружен от мощно плюскане, уригване, сърбане и прочие звуци, бай ви Ганя у Иречек е бледо подобие също. То не беше лапане, капане, сумтене и всякакви такива орнаменти, придружаващи първото хранене на умирающ от глад човек, спасен по чудо миг преди да се преквалифицира на канибал. Даже не чакаха да им отрежа и сервирам в чиниите, ами грабеха с лапи като невидели и се надпреварваха кой ще докопа последното парче.
Както и да е, скоро всички хранителни припаси вкъщи бяха унищожени, гостите се огледаха жално дали няма да дам нещо друго и като се убедиха, че авантата свърши, станаха и си тръгнаха. Като на вратата измуфтили от мъжа ми пари за рейса, че нямали с какво да се приберат на село... 
А най-куриозното на цялата случка беше, че малко по-късно в тоалетната открих обвивки от шоколадови десертчета - някой от двамата беше ходил да си дояжда скришом. Зер, зле ги нагостих... 
Та такива ми ти работи с нашите роднини, пишман-чорбаджии, да споменавам ли, че с бизнеса им нищо не стана и единият работи по строежите в София, а другият продължава да кара такси? 

 

ОООООххххххх! Боли ме корема! Хич даже няма да излизам от тая тема - все тука ще си кисна! Детето, милото, се разрева от моя смях, то и на мене ми текат сълзи вече! Ама Ромео ще чака докато заспи пак бебата! То, честно да ви кажа, като го гледахме хич не ми беше до смях, ама и много си го обичахме, макар да беше такъв дзвер...

Ейййй, два пъти я отварям тая тем и все не мога да я прочета.
Ще си я оставя за домашно, за довечера.