Психолози и психотерапевти

Това е задължително-както индивидуална терапия,така и групова-защото е различен формат и дава различна информация.Без това рискът е голям и за терапевт и за пациент.

Само за снимка, да доуточня, че освен лична терапия, професионалният терапевт има наблюдаващ терапевт (супервизор), който следи работата му и коригира това, което прецени за нужно.

Вероника, съгласна съм напълно с теб

Благодаря за отговорите, момичета, успокоихте ме. Аз знам какви са правилата в чужбина, но тук има доста хора, които пропускат този момент и наистина могат много да навредят. Въпросът ми беше провокиран от предишни коментари за мащаба на необходимите инвестиции като време и пари, за да станеш психотерапевт. Ако се върнем на този въпрос искам да добавя, че един неврохируг, например, учи 6 години медицина, специализира 6 години, а през цялото време само инвестира без да печели. Повечето лекари инвестират същото количество време и пари. Психотерапевтът не е необходимо да е лекар, но също трябва да добие достатъчно знания и умения, а за това трябват и време и пари. Може след това услугата му да не е достъпна за "масовия потребител", но е важно поне да е качествена. А и засега е много по- голямо количеството на хората, които трябва да се подложат на някакъв вид терапия от това на тези, които имат желание и намерение да го направят. В този смисъл, независимо от цената психотерапията е недостъпна по други причини.

Само да уточня след поста на Само за снимка, че статистиката за годините обучение на психотерапевтите сочи едно сравнимо по продължителност с това на лекарите обучение. Споменавано е вече, че стандартно то включва обучение по психология (4 г.), магистърска степен Клинична психология (2 години) и обучение по психотерапия (минимум 2-3 г.), при това в това число се включва обучение в един вид терапия Ако добавим и тригодишно обучение в специализирана клиника (специализация по клинична психология), обучението става почти безкрайно. Всъщност истината е, че то далеч не спира след натрупването на тези квалификации

Шехина,
ще си позволя да не се съглася с теб в определнието за психотерапевтично обучение - наличието или липсата на магистратура клинична психология изобщо не е определящо! Знам, че това е много силен слух, който тръгна преди 3-4 години - ако не завършиш клинична в СУ не можеш да си терапевт. Това абсолютно не е така, както в последствие се убедиха и много от бъдещите терапевти, които записаха магистратурата и паралелно започнаха психотерапевтичното си обучение. Този слух е умело потдържан от едната от школите, която се опитва не само в България, да налага собственото си виждане и да монопилизира "пазара".
За всички, решили да бъдат психотерапевти - съгласно уставите на терапевтичните дружества и асоциации систематизраното обучение е извънклинично и извън университетско! Няма изискване да си завършил психология (въпреки опитите на много хора да го направят) - обучнието е дотсъпно и за социални работници и педагози и специалисти от помагащите професии.  И другото осбено важно нещо - обучението в качествените школи ЗАДЪЛЖИТЕЛНО започва с личен терапевтичен/аналитичен опит - минимум 200 часа за трапията в група - анализата е дотс повече, а цялостното обучение е доста повече от 3 години - по-скоро 5/6...индивидуално е. Не броя университетксите бакалавър/магистър/доктор, които би следвало човек да има.

Barbareta, аз лично смятам този образователен път за нормален. В България иначе всичко е възможно. Но моето лично мнение е, че пътят на един психотерапевт е психология - клинична психология - (специализация по клинична психология)- паралелно психотерапевтично образование или медицина - психиатрия - психотерапевтично образование.

Да, наясно съм, че в редица страни има практика за психотерапевти да се обучават и социални работници, педагози и пр., но аз определено не мисля, че тези специалисти имат базата общопсихологически и специализирани знания, за да работят като психотерапевти. Знам, че има много амбициозни (не ми се иска да използвам по-силна дума ) специалисти от тези области, които биха искали да работят именно като терапевти, но  всеки човек, наясно с тази материя, знае, че само амбиция не стига. Нужна е и база знания. Интересното е, че срещнах преди време моята представа за образователния път на терапевта в учебника на М. Ачкова - почувствах се разбрана

Що се отнася до годините терапевтично обучение - не се наемам изобщо да споря, във всяка школа е различно, разбира се. Аз самата не се обучавам в България, а в друга страна и това, което ми прави впечатление и което всъщност ме мотивира да се обучавам там, е яснотата по отношение на това колко време ще отнеме обучението - точно и конкретно. Информация, която в България така и не можах да получа, визирам школите, които ме интересуваха.

barbareta не е слух за клиничната психология-всички имат достъп до обучение по психотерапия,но само тези със стаж имат право да практикуват.А и честно казано е самоубийство да работиш като психотерапевт без да си работил в клиника с психично болни-поне за този стаж към магистърската.Така стават най-големите сакатлъци.Освен това в цяла Европа е задължително да имаш такъв стаж,там психотерапията и психоанализата е запазена територия за психиатри и социални работни като ко-терапевти/но работещи в психиатрични клиники/.За да имаш европейска диплома по психотерапия-не само в школата,за която говориш,но и в много от другите школи се изисква този стаж.Българската асоциация по психотерапия също го изисква.Слух е другото-за да се привличит повече хора,които да се обучават.Разбирам,че не всеки ще вземе специалност по клинична-защото е скъпо и трудоемко,но поне да има магъстърска степен с клиничен стаж,другото е несериозно.Не можеш да лекуваш здрави хора,преди да си минал през патологията.И не заради една или друга школа,а заради собствената ти безопастност и тази на твоя клиент или пациент.
Има наистина хора,които са безумно талантливи и на тях Американската асоциация им дава право да практикуват без да са минали такова обучение,но те са изключителна рядкост.

Ако може един съвет - моля избягвайте "labeling" като шизофреник, диабетик, хипертоник и т.н. Особено в общественото пространство.

Що се отнася до обучението - лично аз считам, че задълбоченото познаване на психопатологията и клиничният опит са от изключителна полза за терапевта и критични за диапазона на пациентите, с които би могъл да работи, а считам и за качеството на услугите му.
НО не трябва да забравяме, че много от пионерите в различни школи са хора, които не са свързани с "клиниката" и все пак имат огромен принос. Специално във фамилната и системна терапия, особено в първите и години, голяма част от терапевтите са социални работници и мед. сестри. Което за мен налага извода, че кръгът хора, които могат да се занимават с психотерапия е доста широк и това е добре - така се повишава  психологичната култура и компетентност и на общността, но е добре да има "път на клиента"( система от правила и мерки, включително финансови предпоставки, това да може да се случва), който да улеснява евентуалното пренасочване към терапевти с по-висока компетентност.
(Или поне такава е моята фантазия, която малко или много е белязана от подходите в медицината).

Ленито, не разбрах къде видя лейбълинг?

Що се отнася до психотерапията и кой е в правото си да я практикува, аз лично съм против навлизането в нея на хора от целия диапазон помагащи професии - социални работници, медицински сестри плюс педагози и пр. Мисля, че тези хора имат свой фокус на работа, а и знания и комптенции, които не покриват минимума за психологическа компетентност.

Честно казано, не виждам защо един човек, който осъзнава какво представлява работата на терапевта (и то не само от американските филми ), не се обучава по надлежния ред, т.е. в съответно висше учебно заведение в специалността, най-близка до психотерапията, т.е. психология/медицина, съответно психиатрия в последствие? Сигурно, защото е трудно. Но пък никой не е казал, че да станеш психотерапевт е лесно. Понякога просто се изумявам как хора, които са завършили, примерно, социална педагогика, влагат малко пари в обучение по психотерапия и се титуловат за психотерапевти. Аз в тяхна позиция, без наличието на квалификация, не бих била толкова нескромна.

А и нека не забравяме, че тези пионери, за които говориш, Лени, са действително изключително надарени личности, но, както и Вероника спомена, това са единици. Всички други, простосмъртни , се учим и според мен е желателно да се учим специализирано в областта, в която смятаме да работим.

Що се отнася до практиката в клиника - без нея е смешка да работиш като терапевт, не подлежи дори на обсъждане. В това отношение съм много доволна, че университетът, в който се обучавам, предлага опит в пет области на клиничната и консултативната психология, опитът е безценен

Шехина,

Права си-извиням се ако съм обидила някого-уважавам тези хора,тяхната уникалност и страданието им.

Ленито, не мисля, че някой етикетира в случая шизофрениците.

Би могъл да ги етикетира човек, който е извън гилдията и не е запознат с болестта. Поли Петкова определено не е вложила този смисъл в подобно изказване, тя просто ги е окачествила като болни от болестта шизофрения. А по принцип е била съвсем права - човек трябва да се сблъска с тежката клиника, с психичната болест в тесен смисъл, преди да стартира каквато и да било терапия с клинично здрави хора или хора с по-леки психични нарушения.

От което става ясно кой от кои е
До колкото до "каналния ред" - такъв няма! Ако има - моля някой да ми покаже нормативната рамка. За  университети в бг - като възпитаник на СУ категорично заявявам, че качеството е на много ниско ниво - избройте ми моля Ви преподавателите, които преподават "терапия"  и имат някакви терапевтични часове някъде си.
За НБУ чувам добри отзиви - вярвам им само защото познавам част от прподвателите там, които абсолютно са терапевти - от пионерите преборили се сега да си говрим тук и да използваме думи като терапия и анлиза изобщо в Бг. Искрено се надявам твоя университет да е НБУ, защото ако е СУ е жалко. Да не говорим, че там образованието бакалавър/магистър дори не е скъпо. А смятам, че е ясно че терапия там няма как да учиш по псротата причина че няма формат който да ти позовли да си минеш личнта терпия - индивидуално или в група.
А за  клиниката - съгласна съм абсолютно. НО - има много случаи и в бг, в които терапевта/супервизора ти, който те обучава е в състояние да ти я предложи извън университета - от него и от теб зависи. Ако се бориш за кабинет с табела - логично е да отидеш в университета и да се вклиниш в бг реалността - ниско качество на ниска цена. Ако обаче искаш да работиш - няма да гониш сертификат и да си търсиш трудов договор - няма да имаш нужда от тях. И последно - да не забравяме, че психопатиите не са само в психиатрията - клиниката можеш да си я набавиш и на улицата. Добрия супервизир обаче трудно. Всеки психиатър ли е психотерапевт?

Barbareta, не знам от кои точно мислиш, че съм. Но както и да е - да приемем, че не съм от тях Струва ми се, че имаш изградена представа за тези някои, които явно са от СУ и явно като цяло преподавателите в СУ не са ти сред любимите. Това си е лично право, разбира се.

Иначе по въпроса ти - да, завършила съм СУ, и аз лично мога с ръка на сърцето да кажа, че взех само позитивите от преподаването там. Гордея се с това, че хора като Павел Александров, Милен Николов (вечна му памет), Ваня Матанова, Поли Петкова и пр., и пр., са ми били преподаватели и не просто преподаваха, а и влагаха (и досега) душата си в лекциите. Всъщност психотерапията е преди всичко начин на мислене, светоусещане, което започна с тези моменти, когато по време на лекциите, те вдъхновяваха. Но пак казвам - психотерапията не е заключена в тесните рамки на обучението по "Психотерапия и психологическо консултиране", примерно. За нея се иска много повече и това не е лирично отклонение.

За НБУ смятам, че магистратурата по Клинична психология е далеч по-добра от бакалавърската (много хаотична и неструктурирана), лошото е, че е само психоаналитично ориентирана, това е макар и широка, все пак е рамка.

Що се отнася до тежката клиника - въпросът е, че в нея е концентрирана същността на психопатологията и въпросът не е в това дали ти ще минеш през клиника или ще я наблюдаваш по улиците. Въпросът е принципно да преминеш през нея, да я преживееш и да си направляван от психотерапевт, не от психиатър. Всъщност в исторически план, и неслучайно, сериозните терапевти са идвали от клиниката. Но пак казвам - това е моето мнение, така или иначе регулация няма и всеки се обучава както прецени. Аз лично за себе си съм преценила, че за мен е важно да премина през практика в пет клиники, а се радвам, че намерих и прекрасни супервизор и личен терапевт. За съжаление това не се случва в България, за себе си аз избрах руското образование и съм доволна от избора си досега

Лично според мен всеки тръгнал по този път е добре да е наясно докъде желае и докъде може да достигне. Това се случва в личната терапия и чрез погледа навътре..........

Някои, макар и завършили психология могат до достигнат до целта, мисията и обгрижването на социалният работник, други на педагогическия съветник, трети на психолога в обществен център, който ще консултира отново в някакви граници, а други до нивото на добрия психотерапевт, който ще е обучен и способен да работи и с тежката клиника. Казвам освен обучен, и способен, защото за тази работа се искат изключителни дарби, за да останеш психично здрав и с успешен личен живот. Аз лично за себе си съм преценила докъде мога. Сложила съм си граници, защото зная, че ако премина отвъд ще загубя вътрешния си мир и здраве.