Семейни трагикомедии и битовизми - 2

Бабче, да не те гепи склерозата? 
Поню, Поню, Поню! 

Не е склероза, а внук-актьор. От вчера бях пепеляшка, спящата красавица , Снежанка, мащехата, сега съм бабата на Червената шапчица и пиша докато съм корема на вълка. Ще пиша за Поню като заспи виелицата, ако и аз не отнеса плувката заедно с него.

Ето за Поню
На това събитие не съм присъствала лично. По това време Поню е на около 7-8 години.
Както вече писах, детето Поню е горд наследник на две фамилии, единствен внук, единствена любов и надежда. Всеки петък вечер Понюви се изнасят от града и отиват в селото, където в две съседни къщи ги очакват бабите и дядовците. Всичко върви по утвърден сценарий – богати трапези с тежки мезета и още по-тежки питиета. В центъра на тази кулинарна надпревара е естествено детето. Единственото различно е в коя от двете къщи са настанени драгите гости. 
В един такъв съботен ден, когато подготовката на обеда е почти приключила и под асмата е опната традиционната трапеза, въпреки обилната закуска от мекички и катмички, Поню нервничи и току пита кога ще сядат на масата. За да не досажда и да го поразсеят от мисълта за храна го изпращат да вика другите баба и дядо. Поню с готовност хуква през градината, мушва се през комшулука и се изгубва между дърветата на съседния двор. След няколко минути се появява пребледнял, което при него означава, че бузите му са загубили обикновения си ярко червен цвят и е добил нормалния тен на здраво дете, маха с ръце и крещи гърло: „Бабата, бабата, баба е болна…” При тази вест всички хукват към съседната къща. Най отпред Понювата майка, тъй като става въпрос за нейните родители, след нея – свекървата, свекъра и най-отзад таткото. Цялата тази паникьосана част от родата, на портичката разделяща двата двора се сблъсква с напълно здравата, леко смутена „болна” баба и дядото, носещ още блюда за обедната трапеза.
Естествено Понювата мама, след като се уверява, че майка и е напълно здрава хуква обратно, докопва наследника за ухото и крещейки колко е лошо човек да си прави такива жеги, затвърдява изреченото с яко усукване на ухото Понюво.  Квичащ от болка и обида, той на свой ред реди през сълзи неразбрани оправдания, а двете баби се втурват да го спасяват. Измъкнат от хватката на майка си, Поню се скрива зад баба-свекърва и през сълзи започва да нарежда: „Като отидох чух баба да охка, ама много да охка в кухнята”. Охкащата баба си губи цвета на лицето и присяда до масата, а дядото се опитва да замаже положението (което се оказва голяма грешка) . Думите му: „Чуло ти се е бе дедковото, нали и аз бях там. Щях да я чуя ако охка!”, карат Поню да се защити: „Охкаше, много охкаше  и ти чу  докато вадеше червото изпод полата и…”
При изричането на тези слова всички млъкват. Баба-свекърва се втурва към кухнята, баба-тъща след нея, дядовците се усукват и гузно отстъпват към лозето в задния двор, бащата се подхилва под мустак, а майката започва нервно да обикаля назад напред. Поню не разбиращ какво точно става се настанява на обичайното си място на масата и понеже въпреки глезотията си, знае, че не се яде преди всички да седнат се провиква: „Абе хора какво се изпокрихте като невестулки, като е здрава баба, давайте да ядем!”

Не знам какви небесни сили се намесват ,когато оставям децата с баща им ,но всеки път успяват да вгорчат живота ми за дълго ,понеже все някой излиза от ситуацията с травми .Ето например ,докато почиствах детската стая през една стена се разиграва следната драма : Детето на около две години тогава си събуло пантофите , баща му решил да съвестно да го обуе ,но в момента в който се навел ,се намесили тези "сили " и малкото отскочило ,при срещата на двете тела (глава в нос ) Съпруга ми се озовал на земята .В същия момент до мен достига стряскащ вопъл - ААААААААА ,излзам и виждам мъжа ми се посъвзел от първоначалния шок и тича към банята с идеята ,че от носът му се изливат едва ли не реки от кръв ,та той предвидливо го покрил с ръце ,очите му бяха изпъкнали и кървясали сякаш го е гонила мечка стръвница .Е ,успях да го убедя най-после да си махне ръцете,кръв нямаше .Но пък аз бях виновна дълго време ,че не съм възпитала дете а Рахан ..

Годната е 1992, а аз ученичка в 10-ти клас на варненската френска гимназия. Бяхме една компания (хич не я обичам тази дума, ама не се сещьм за друга...)  все хора с влечение към рок музиката и драматичен опит с алкохола. И всички от същата гимназия. Въпросния ден празнувахме нещо и се мотахме из морската градина. Стана късно и  решихме да спим у едно момче. Отидохме в тях, а той едва се държи на краката си. Може би първо сме решили да го изпратим, а после ни е домързяло да си тръгнем... И аз не помня, но е било странно решение, като се има предвид, че той живееше с родителите си. Защото беше ученик още. И така, прибрахме го и той след няколко вяли опита да скочи от балкона кротко отиде да спи. (После се разбра, че не си е легнал в неговото легло, а се наврял в леглото на родителите си, които по това време отдавна спели.)
Спомням си, че ние (аз и още двама приятели) постояхме постояхме в хола на нашия другар и също си легнахме по фотьойли и дивани. На сутринта в хола влезе възрастен мъж по чехли (никога няма да ги забравя тези чехли !) - бащата на момчето -  и ни събуди с думите : "Шест часът е. Трудовите хора ходят на работа. Време е учениците да отиват на училище, ако въобще ходят на училище."  Демек - ставайте и заминавайте, ако сте изтрезнели. (Всъщност само синът му се беше напил.)  И ние ставаме, а то навън още тъмно. Ние недоспали, не знаем още къде се намираме, но културно си събираме партакешите. Аз дори започвом да оправям ужасния губер на дивана. Тогава се появи и майката и смотолеви нещо като: "Няма нужда, аз ще СИ го оправя!". На излизане аз реших, че все пак трябва да се  покажем възпитани и свестни, и с най-ведрата усмивка казах: "Лека нощ!" После веднага се усетих каква глупост съм изтърсила  (нали хората вече са станали) и се поправих : " Добър ден!" ...  
Спомням си, че после отидохме да ядем кифли с боза...

Съжалявам! Правя фен клуб на Поню - той е моят фаворит!
Пингуина, искренно се забавлявам с разказа ти. Тази тема е продължение на другата - не е необходимо да го копираш и в двете...
А, баш майсторката къде забегна? Беболинооооо!

Атаката е най-добрата защита, а?! Ти първа се покрИ. Аз съм в дебрите на пазаруването. Адреналинът е висок. БетЕр борсата е. Някой вика-"падат още", "ааа, така ли, веднага купувам", "чакай да взема нещо и на милото, че да преглътне по-лесно извлечението от банката..." Истина, казват хората, че икономиката се крепи на жените...Аз, щот` съм голЕма късметлийка, ще си получа дебитната карта баш-баш като свършат намаленията. Засега бутна нещо в кошницата-до обяд го отнЕма. А аз гледам тъжно и тананикам: "нема више сунца, нема више месецаааа, ничег више нема, йооой..." Обаче Конфуций е прав-не е важна целта, важен е пътят. ТЕ така, по-важно е избирането и разглеждането и усещането, че си се представил с тея дрешки, па поне и за няколко часа...МъжО се нервира, че ше си профукам майчинските за дрешки, ама имам да му връщам. Още ми капе кръв от сърцето като се сетя септември 99-та година. "Аз днес бях с едни хора, вика той, и те видях на улицата. Много се зарадвах да те видя, ама не те представих, щот` ме хвана срам как изглеждаш, така се беше "напарАсила", че не беше за пред хора..." Та за тогава ще си плаща сега, може и да му простя някой ден, гОркио 10 години се опитва да ме направи дама, ама нъцки-аз не съм лесна. Хипарка съм била, ако види какви раздърпани фанелки и протрити дънки си поръчвам, ем ше реве, ем ше се лЮти...
П.П. Аз не се включвах и да не досаждам, че се улавям в синдрома-аз,аз,аз...

Да се включа и аз с една нецензурна история. Младежките години на мъжа ми. Пъпчиви тийнейджъри разправят за невероятните си подвизи с мацки. Един от тях в желанието си да изпъкне, разказва как бил с две мацки едновременно. Другите, зелени от завист и злоба питат: "Е, как беше, как е с две?". "страхотно, отговаря той, вие нищо не знаете. Беше си преживяване-една чукам, една ми го духа..."
Като се хванем с мъжа ми, че искаме нещо невъзможно и си се смеем-да бе една така, една иначе, а музикално желание?

 

А, забравих! Пешеходке, чакаме обещаното за Джейсън.

Тука стана бг-Декамерон, а? А ако го спретнете в стихове, Кентърбърийските разкази ряпа да ядат! 
Само да не бяхте толкова мързеливи! Хайде, пишете по-бързо, де... 

   Беболина, голям тактик тоз твоят мъж ! 

Ето още едно за Поню и после ще стачкувам докато Пешеходката не пише за Джейсън.
Един от радостните мигове в Понювия живот е денят за родителска среща. В такива дни той изчаква майка си и докато тя слуша с умиление колко е умен и как добре се справя в училище наследникът (защото макар и поразглезено Поню всъщност е умно и добро детенце), той си прекарва времето в задълбочен разговор с портиера на училището (т.н. байчо) или играе в двора с други чакащи деца.  След това бива възнаграден с обилна почерпка в сладкарница по негов избор, където под пълния с обожание майчин поглед, той унищожава неимоверни количества сладкиши.
Но един ден, когато е в ІІІ клас, (за Понюво нещастие точно в този ден има родителска среща) в час по физкултура, той се скарва с друго дете, дет’ се казва нещата загрубяват, учителката онемяла пред богатия Понюв речник, го изгонва от час. Съсипан от страх и обида Поню се прибира у дома по-рано от обикновено, с клюмнала глава и  жален поглед. Тъй като няма време да прави разследване майка му отива на родителска среща.
След около два часа се завръща и от вратата емва Поню, защото е научила за неговото „непростимо поведение и отношение към другарчето”. След неуспешен опит да му махне ухото и преди да се произнесе за наказанието му, тя го кара да повтори какво е казал и Поню с наведена глава и насълзени очи  казва: „Е ко, ко, казах му - ши ти иба мамата каун такъв” (Не знам какво точно означава каун – едни го превеждат - пъпеш, други - тиква). Бясна Понювата мама му бута в ръцете специално закупената за целта тетрадка от 10 листа и му казва, че няма да яде, докато не я изпише с думите „Няма да се държа лошо и да обиждам другарчетата си”. Седнал на кухненската маса, под зоркия поглед на майка си Поню пише и плаче. Бащата се прибира от работа.  Първо следва кратка разправия в хола (за да не ги чува детето) и взаимни обвинения, кой псува пред Поню и чия е вината за това, че използва нецензурни думи.  След това идва мигът на сдобряването и решението да проведат сериозен разговор с детето и да прекратят писането, защото Поню не е напреднал кой знае колко и ако трябва да изпише тетрадката ще трябва да стои до сутринта.
Не се знае как точно е протекъл сериозният разговор, но накрая бащата пита строго: „Сега разбра ли че не си постъпил добре?”, „Разбрах” отвръща Поню и с надежда гледа към масата, където майка му вече е сервирала вечерята. „Какво разбра, кажи!” - настоява бащата. „Амиии, повече няма да казвам каун.”

Не ми се пише, момичета...

е беболинка другата седмица като ти дойда пак на гости да ме посрешнеш с ролки
Кате ти да не откри продавалника, не му казвай на мъжти че аз съм ти казала, че току виж ме линчувал

пп. не съм те забравила ама съм на работа до 04.02 ще се чуем с теб, цунки на децата

Ама, разбира се, как не се сетих по-рано, че ти си ми виновна. Ся като ми дойдеш на гости, причакваме мъжо, ще застана иззад гърба ти, ще те посоча и почти нечуто ще прошепна: "Мъжов, тя беше..."
Декамероновски, се присетих за историята на една позната, ама ще го разкажа от мое име да не и хрумнат на другарката ми някои свежи идеи, като това да ми извади вътрешностите и да ме обеси на тях, макар че ще е права...
Решаваме да разнообразим сексуалния си живот. Ще го играем господарка и роб. овръзвам милото с подръчни средства (два броя дамски чорапогащи) за таблата на леглото и се мяткам отгоре му. Почвам едни гушканици и целувки-по лицето, зад ушето, по вратлето. Жена съм си, кво да правиш, наблягам качествено на предиграта. "Робът" пъшка и въздиша, поусуква се, потрепва нервно с палеца на левия си крак, накрая не издържа и казва провлечено и жално: "Господаркеее, пипни ме малко де..."