Връщане в България

benissima, къде в Австралия живеете? Че тя Австралия огромна и има огромна разлика в начина на живот в различните и кътчета?

в хобарт, тасмания сме в момента. ако зависи от мъжа ми- ще си останем тук завинаги. аз обаче съм нещастна, без шанс за реализация /просто уменията и квалификациите, които имам и с които градях кариера в българия тук са ненужни/, с огромна носталгия и всеки ден съжалявам, че го послушах и дойдох тук. не е хубаво нито един от двама ни да се чувства така, но среден вариант не виждам, може би единствено ако той си остане тук, щом толкова му харесва, а аз се върна с детето в българия....ще мисля още малко по въпроса. дала съм си срок до края на май да измисля какво ще правя, защото ако реша да стоя тук дълго време без възможност за развитие, ще изгубя шансовете си да се върна и да продължа започнатото в бг. много е трудно да се вземат решения, когато нещата стоят по този начин. а дали съм нещастна на мъжа ми общо взето не му пука особено. той си мисли, че щом той е щастлив и останалите е задължително да са щастливи, а ако не са- значи се лигавят и искат всичко да им е хубаво отведнъж. и изобщо не признава, че за 2 г. в българия аз постигнах много и му осигурявах стандарт на живот, за какъвто в момента не може и да си мечтае....може би ще стегна куфарите- поне ми се иска да го направя.

benissima,

и аз ще те посъветвам да се върнеш БГ. Поживей сама, отдай се на мечтаната работа,
без съпруга си, сама с детето си. Ако той не ти липсва много, ако детето Ви е добре без
постоянното присъствие на баща си, най-вече ако се чувстваш щастлива - остани в БГ.
А може сърцето да те върне пак при него-в Австралия.

Xenia, с такива аргументи и обобщени твърдения не помагаш на никого тук.
Но съдейки и по другите ти мнения, ти не си в тази тема, за да споделиш опит
или да помогнеш. Но щом се чувстваш аристократично сред нас и ти е добре-
заповядай!

Сега се сетих, че и преди сме си контактували тук.. преди да дойдете в Австралия. Защо казваш, че уменията и кваливикацията ти са ненужни в Австралия? Доколкото си спомням ти беше "the main applicant" за визите и взехте визи. Нали за тях се точкуваше точно по умения и квалификации за Тасмания?

Ако проблемът ти е само в Хобарт, той може да се разреши след 2 години, когато можете да се преместите където искате в Австралия. Но според мен ти вече си взела решението за себе си и зад него стоят много други причини и доводи, по-голямата част от които са сварзани с отношенията ти със съпруга ти. Оставам и с впечатлението, че от самото начало не си искала 100% да дойдете тук. Като прибавиш носталгията и зарязаната добре развиваща се кариера в БГ, положението вече става съвсем различно от това на щастливо семейство, което ЗАЕДНО има ОБЩА цел и е готово на приемливи за двете страни компромиси.

Не мога да давам съвети за това кое ще е по-добро за вас, защото не съм била в подобна ситуация. Но определено бих разговаряла със съпруга си.

Успех и дано вземеш най-доброто решение за всички ви!   

Ако някой "не е в тази тема", то това принципно би трябвало да са хората, които твърдят, че са щастливи в чужбина. Не виждам причина един щастлив човек да поглежда в такива теми, освен ако заблуждава самия себе си зад видимото си благополучие. Колкото до мен, стажа ми на живот в чужбина е солиден и имам достатъчно наблюдения какво става с времето с един емигрант. Казвам го за тези, които строят пясъчни кули и розови мечти за това че някога вероятно ще се чувстват по-добре. Няма такова нещо. Ще се чувства финансово и може би професионално удовлетворен, но не щастлив. Щастието не е възможно без корени. Българският менталитет никъде няма да намери достатъчно плодородна почва освен в България. Спецификата ни на национална култура и самосъзнание, няма да позволи никъде да се чувстваме свободни и у дома. Освен разбира се в случаите, когато такава национална култура и самосъзнание принципно е слабо заложена в човека.

Имам едно наблюдение относно разликата във възприемане на реалността между мъже и жени. В ценностната система на мъжете като че ли финансовото благополучие и професионална реализация заемат по-важно място от някои психологически аспекти на раздяла с Родина, роднини, приятели и привична среда. По-голяма рядкост са мъжете водещи по-богат духовен живот и които придават по-малко значение на материалното. Затова според мен, един мъж когато е сравнително добре финансово и професионално, е много по-склонен да се чувства удовлетворен и щастлив. По друг начин стоят нещата за жената.
Бениссима, след толкова години емиграция, и аз съм в подобна на твоята ситуация. С тази разлика, че за времето прекарано навън, при мен за изгорени всички мостове за звръщане и ситуацията е усложнена невероятно поради допълнителни фактори. В момента съм в непрекъснато търсене на механизъм за завръщане и никаква раздяла със съпруг няма да ме спре. НО...това е изключително сложно. При теб все още няма подобни усложнения, пътят назад е свободен, и не изчаквай прекалено докато се появят.

xenia,
всяко едно мнение тук, по която и да е тема, е повлияно от нашият опит, чувства и мисли в даден момент. Мисля, че това важи и за твоето мнение, което не го прави валидно за други.

Ами ако не си се чувствал щастлив в България? И не заради някакви благополучия, а просто емоционално. Има и такива хора.... 

Ксения, звучиш мазохистично.
Хем те разбирам, хем - не.
Лесно е да се обобщава. Например, ти.. просто се върни, какво толкова?! Един контейнер и 2 полета. Но животът не е черно-бял, какъвто се опитваш да го изкараш за другите.

Ами не е. Аз точно това казвам. С времето обрастваш с множество връзки които те държат вързан към мястото независимо колко зле се чувстваш от факта, че си далеч от средата, която обичаш и в която си свободен. Затова казвам да не се прекалява с времето което си даваме за опит. Защото после става много трудно, понякога и невъзможно. Де да ставаше с контейнер и полет...Само че не става така. В едната страна имаш добра професионална реализация, доход, за какъвто не можеш да мечтаеш в България, дом, дете, чието образование не можеш да прекъсваш и т.н. В България нямаш НИЩО. Нито професионална възможност, нито нищо. Да не говорим че за толкова време просто вече не умееш да се справяш в българската реалност.

Тук ситуацията е друга. Жената има всичко нужно за реализация в България и нищо в другата страна. За какво говорим? За разкъсването между нейните нужди и съпруга? Ами...аз от височината на дългогодишен семеен опит ще кажа, че там където жената е подчинявала своите нужди на тези на мъжа, винаги е бъркала. Никой не оценява подобни жертви. Не мислиш ли сам за себе си, никой друг няма да помисли. Това е. Никой не е щастлив от факта на подчинение на някой друг. Губиш уважението в очите на всичките си близки и в един прекрасен момент оставаш и без чувствата на най-близките си хора.

Четох ти и останалите постове, доста научно звучиш
С репликата по-горе изцяло отсвири съществена част от хората по света, които работят и живеят в друга държава като експатриати, имат успешен професионален живот и доста приятен социален такъв. Поговори малко с различни от теб, и ще видиш, че София не е центъра на света.

За толкова години емиграция съм срещала всякакви и най-вече такива с успешен професионален и социален живот. Щастливи сред тях не помня. Всеки си придава видимост на щастлив. Ще ти се хвали с успехите си, с парите си, с къщи и коли и не знам си още какви материални придобивки, а като копнеш малко към душата, сконфузено ще признае, че живее между два свята. Нито свой тук, нито свой там. Това е. Дълбоко нещастен народ, който е задържан изключително от материалното. Не изключвам разбира се такива, които никога не са имали чувства към Родина, роднини и родно. Родомразци. Принципно не понасям такива и близки контакти с такъм мизерен народец нямам, но знам че съществуват. Е, такива нямат работа в български форуми, нали? Те не общуват с българи и на български, защото менталитета им е друг. Срещах по работа един такъв образ, който отказваше да ми отговаря на български. Ами...тези са най-жалки от всички. Колкото и нещастен да се чувства емигрант, психологически обвързан с България, но принуден да живее в чужбина, той все пак има чувство за социална принадлежност към общество и традиции. Другите са като дърво без корен, съвсем ограбени духовно.

xenia, ти щастлива ли си?

ксения, страхотна теория, но практиката е друго нещо. не ми е ясно защо все материалното е на първа линия. мен не това ме върна пак в германия. след 16 години живот тук се прибрах, осинових дете, имам човек с когото се разбирам, българин е.

в българия не ми се налага да работя, имам всичко от което се нуждая от материална гледна точка. не издържах. след 2 годишен престой се върнахме тук. сега пак започвам наново, и то на възраст 45 години. жилището поне запазих, та не ни е чак толкова трудно. избрах по-труден живот, защото в българия започнах да се задушавам. беззаконие, безчовечие, безмислие.

да, това е моят народ и си го обичам, но вече не съм на възраст да се боря, а не мога да седя и гледам спокойно как хората ровят по боклуците, как деца гладуват и вегетират по домовете, как цяло едно правителство не го е ни най-малко еня за народа му и всяко следващо е същото като предишното. за каква реализация говорим. за какъв манталитет. за каква душевност.

убедена бях, че не искам да остарея тук, и сега не го искам. но за да живея в българия или трябва да затъпя емоциите си или да умра някъде след като се полея с бензин в знак на протест. предпочитам да оцелея, заради детето си. нямам вече друг избор.
родолюбието е хубаво нещо, обаче човек с годините се изморява. аз дойдох и останах, защото обичах чужденец, а не на гурбет. сега съм чужденка повече в българия отколкото тук. нито аз разбирам хората, нито те мен. манталитета не е вроден, той се придобива и ако имаш умението да запазиш доброто от своя майчин манталитет и да вземеш доброто от този на народа с когото живееш от теб може да стане читав човек.
иди и поживей в българия, иди в домовете за сираци, в старческите домове, по гетата. ако след това сърцето ти е още цяло, значи мястото ти наистина е в българия.
за себе си реших, че не е там. пък нека съм родоостъпник. по-полезна мога да съм оттук, защото там седях и се борих с вятърни мелници. а аз наистина обичам народа си  гледам с каквото мога да помагам. тук имам емоционалните сили и възможностите поне отчасти да облекча нечия съдба.
ако мислех само за себе си и семейството си, щях да се изолирам далеч от огромния град, да си взема няколко торби с пари и да си гледам рахата. ама в изолация не се живее.
твоите думи са подобни на моите отпреди две години. за жалост трябва да си призная, че не бях права.

За мен си абсолютно права!
С мен точно това се случва.Усещам как се боря с вятъра,и как емоциите ми затъпяват!Но за мен има важни причини да съм в БГ,може би за това започнах да се примирявам.

съжалявам много, ивке. дано да намериш душевен покой, че е много тъжно и тежко. парадоксът е, че от обич към собствената си страна гледаме да се махнем пак от нея, за да не я намразим. аз след година вече се усетих че започвам да гледам понякога настрани и че не ми трепва сърцето при вида на хорското нещастие. и честно казано се уплаших, защото това не бях аз.
не че в чужбина няма нуждаещи се, но все пак социалната политика е на светлинни години, а и тези, които решават нещата не са толкова нагли и не разхождат имането си така показно. липсата на всякакъв вид срама е може би най-тежкото.
абе незнам, просто страхотна дилема.
така че, да обобщя и аз. ако си живял дълги години в чужбина и то в някоя страна с наистина добра социална политика, трябва да си наистина с много кораво сърце, за да си щастлив в българия. аз бях нещастна и много ме болеше. тук не съм щастлива напълно, естествено, че ми липсват спомените и миналото ми. но съм спокойна и не се натоварвам толкова ужасяващо психически. детето ми не играе с новобогаташки деца, на които обувките струват колкото заплатата на една лаборантка в медицинска академия, сред кучешки лайна и празни найлонови торбички в тузарски квартал в софия, докато циганин бута двегодишното си хлапе в количка с поставен на нея кашон и рови по кофите за ядене и нещо за продажба. не можах да свикна с тази българия, в която се е превърнала моята българия. предпочитам да запазя красивите спомени и да съм тук, където човещината и елементарните принципи на една нормална ценностна система все още съществуват.