Плашите ли децата с меца, вълчо и т.н.?

Ние също се плашим и то от навършване на годинка. Започнахме с Баба Яга, която имаше огромен ефект, но съм използвала ''Баба Ябата'' само за много крайни случай на палавост или инатливост, тръшливост на пода и безпричинна ревливост. Майка ми обаче не се съобразяваше и детето се наплаши ужасно, като беше с баба си постоянно му се втълпяваше за баба Яга. В един момент не можех да изляза наглава с бабата, нито с детето което с видима уплаха повтаряше (а не можеше оше да говори) Баба Яба, баба Яба. Тогава обясних че баба Яга взема само бебета а Мими не е Бебе а е кака. За седмица го осъзна и престана да пита, сега вече баба Яга не е интересна и актуална. Оттогава, много рядко я плашим с чичото когато проявава невъобразимия си инат и реве без сълзи или пък не яде, за Вълчо и Меца четем книжки и макар Че сме се опитвали да и обясним колко са лоши не ни слуша. От един момент нататък според мен плашилата престават да деистват. Нас също са ни плашили и даже питахме къде е тази баба Яга даите да я видим. Не намирам нищо лошо стига да не се прекалява. Ще пораснат и сами ще осъзнаят че такива плашила няма. От друга страна пък донякъде ще бъдат подготвени за една реалност която е много по жестока понякога. Необходимо е да развият някакъв инстинкт (усет)  към отрицателните герои и да разберат че чрез промяната на своето поведение, понякога могат да променят нещата . В самите приказки има много отрицателни герои, но за момента приказките са теория, а реалността е практиката.

Да допълня и още нещо. Аз определено си мисля че в тази крехка възраст не бива да се размиват понятията, доброто е добро, лошото е лошо. Има отрицателни и полжителни герои, има време да порасне и разбере че живота е шарен и няма само добро или лошо и че в един герой доброто и лошото се редуват. Дотогава предпочитам да има сигурна ценностна система и да знае че Вълкът е лош защото е изял и Черв. шапка и седемте козлета и трите прасета,  а не че е много доброто животно. Пък и старите хора казват, Вълкът козината си мени нрава си не. Но като родител се притеснявам че все повече се възпитават дечица които нямаики ''построени'' първите основни ''тухлички'' на доброто и лошото, объркани от малки за това кое е правилно и общоприето в обществото много лесно губят почва под краката си и приемаики лошото и кича за моденост и начин на живот влияят много лошо на останалите. Последният пример ми е от Мюзик Айдъл където деца на 14, 15 години така се ''изявиха'' че определено ме ''впечатлиха'' и с LOOK  и с ''музикалност'' Но да не се отклонявам повече.

Наскоро намерих една прекрасна статия относно плашенето на децата с баба Яга, Торбалан, вълчо, меца и т.н. Ето я и нея:

"Плашенето на децата като “метод” за възпитание

Плашенето на децата е проява на малоумие от страна на родителите! Точка!

Спокойно бих могла с толкова да приключа, защото смятам, че то е повече от очевидно и едва ли ще съумея да напиша нещо ново и различно, но се опасявам, че ще ми се разсърдите. Затова продължавам:

Някои родители твърдят, че плашат децата си с нещо – баба Яга, Торбалан и т.н. – защото по друг начин не могат да ги накарат да стоят мирно. Глупости! Те не са опитали да намерят друг начин да ги накарат да стоят мирно! Нито да ги накарат да си играят на нещо кротко. Лист от тефтера на мама и нейната химикалка правят чудеса! Просто трябва да си бръкнеш в дамската чанта и да се лишиш от нещо дребно за час-два.

Всяко дете има свой естествен страх – някои се боят от тъмно, други от вода, от светкавици, гръмотевици, фойерверки и т.н. Плашейки детето, ние, вместо да намаляваме естествените му страхове и да му помогнем да ги преодолее, само ги засилваме. Защото човешките същества са склонни да преувеличават. А и какво друго ти остава, при положение, че баща ти казва: “Ааа, не мога да отида там, страх ме е, там е баба Яга”?!?.

Обикновено по-палавите деца стават жертва на плашенето, именно защото са по-буйни. Но по-буйните деца са по-изобретателни, по-чувствителни, по-наблюдателни, по-впечатлителни – това е, което ние обобщаваме в думата “буен”. Да плашиш (особено пък) такова дете означава да си правиш шеги с психиката му, защото то преекспонира всяка наша дума! Плашенето денем не помага. Децата възприемат светлото като безопасно. Но помнят. Проблемът идва като започне да се здрачава и стане тъмно. Ако погледнеш в очите на плашено дете по залез слънце, ще видиш как адът се разтваря над главата ти. Пресилено? Не. “На страха очите са големи”! Откъде ли е дошло?

Това лято имах възможност да наблюдавам как се държи буйно дете, което започнаха да плашат с баба Яга, защото други родители подучиха неговите. Родителите определено се забавляваха от това, че детето се залепя за тях и само за това говори, но на детето не му беше весело. Никак! То не стана по-кротко, но откри нещо ново: баща му не е най-силния на света, защото баба Яга е по-силна от него! В един момент на родителите взе да им писва, че като почне да мръква и детето говори само за баба Яга – пита къде е, колко е силна, че то слушка и т.н., и т.н., но нито един път не се сетиха да му кажат, че това е било шега и че баби яги не съществуват. Напротив! Продължаваха да объркват детските му възприятия. Не знам как е заспивало това дете, но на сутринта се събуждаше още по-буйно и още по-неспокойно и несигурно. Не мога да си представя какво е да живееш в постоянен страх!

Друг случай е братовчедка ми, която плашеха с “Иван с дългата ръка”, който ще се протегне от километри разстояние и ще я вземе, ако … не яде. Е, тя не прояде. Не само не прояде, ами и на масата не сядаше, защото беше близо до вратата и прозореца. Сядаше в ъгъла до стената, защото Иван през стената не може да я вземе. Все пак беше достатъчно голяма, за да осъзнае, че “Иван с дългата ръка” е страшен, но е човек, а хората не могат да минават през стени. Мисля, че тя имаше “късмет” с плашилището си. Истината е, че на моменти чак мен ме хващаше страх, нищо че съм доста по-голяма.

У дома плашенето е забранено! Нещо повече – ако има нещо притеснително, то се проверява с мама или тати, за да се установи, че всичко е наред.

Голямата ми дъщеря ходеше на ясла и там някаква лелка я плашеше с мечки. Разбрах го случайно. Всяка вечер обхождахме целия апартамент, милиметър по милиметър, двете хванати за ръце, докато тя лично се увери, че няма мечка в шкафа, под възглавницата, в хладилника, зад леглото, под леглото, зад пердето… Ходенето в зоопарк не помогна, защото децата на възраст до 3-5 годинки нямат реална представа за размери. Опитах да обясня, че мечката е твърде голяма, за да се събере под масата, но усетих, че това с големината може да има обратен ефект и спрях.

Забраних на всички приятели и познати всякакви “страшни” шеги с нея, защото тя ги сънуваше нощем като кошмари – вкл. елементарното: “ще ти изпапам дупето”, изречено с обич.

И до сега по-малката й сестра е по-смела от нея, съотнесено към същата възраст, та даже и към момента! Разликата им е 6 години. Малката не ходеше на градина и нямаше кой да я плаши. Сега се случва следното: двете сядат, гледат филм, на който и аз си затварям очите на моменти, след това мъничката хваща кака си и й казва “Спокойно, како, аз ще те пазя”.

Не мисля, че това е точно смелост. Това е по-вярна представа за разликата между фантазия и реалност.

Децата, които са плашени, по-лесно възприемат всяко страшно и грозно нещо като истинско – та нали баба яга е страшна, а никой не я е виждал. Това го виждам – значи е още по-страшно!

Децата, които не са плашени, изграждат по-спокойно погледа си към света и имат по-реалистична представа за нещата.

Плашенето развива фантазията на децата ни в грешна посока и ги лишава от реална представа за обкръжаващата ги действителност.

Нощите са за почивка, а не за страх. Когато голям човек не се наспи, денем е невъзможен – нервен, сприхав… А защо си мислите, че едно дете се чувства различно? Мислите ли, че му е кеф цяла нощ да го е било страх и да не е мигнало, а на сутринта да трябва да ви се усмихва?! Откъде накъде! Детските усмивки са дар и награда и трябва да се заслужат! Всъщност, детето се събужда още по-нервно на сутринта, натрупало е отрицателна енергия от кошмара и недоспиването и е още по-невъзможно отпреди, което за много родители означава – още по-страшно плашене. Ако баба Яга вече не помага, следва Торбалан.

Родителите влагат изобретателността си в измислянето на глупости, с които да плашат децата си, и то с охота, но не и в измислянето на игри и занимавки, с които да приковат вниманието им. А това наистина не го разбирам! И пак се връщам към мисленето при възпитаването.

При цялото ми желание не мога да намеря нито един довод “за” плашенето като метод за “справяне”.

“Справяне” – това е другата несъвместима дума при отглеждането на децата – сякаш те са някакъв проблем за разрешаване!

Децата, които наблюдавам са все още малки и не мога да кажа със сигурност как ще им се отрази плашенето като пораснат и какви възрастни хора и родители ще стане от тях, но почти съм готова да се обзаложа, че най-добрите филми на ужасите за всички времена са създадени от такива деца. Горките!"

BirdsFlu, когато копирам статии и мнения, аз казвам че са копирани. Нито едно от предните ми мнения не е копирано. Всичко сама си пиша и според мен си личи, че изказвам собствено мнение. Съжалявам, че ти изглеждат прекалено интелигентно написани, за да са лично мои, но наистина ги пиша сама. Тази статия е единственото копирано нещо и в началото изрично се споменава този факт. Прегледах я, реших че е полезна и вместо да давам линк, реших да сложа най-важното от нея в поста си, вместо да принуждавам хората да четат цяла огромна статия от линк.
Щом искаш моето мнение, с риск да повторя някои неща от статията, аз не съм съгласна с плашенето на деца от баба Яга, Торбалан, полицаи и доктори, разни животни и др.  Ако родителят има проблем да контролира поведението на детето си, Торбалан няма да му помогне в дългосрочен план.
И накрая - нямаше да има никакъв проблем да ми кажеш да не копирам статии (с това съм съгласна всъщност, просто тази ми се стори подходяща, но разбрах идеята и ще си взема поука), но да твърдиш че имам 3-4 копирани отнякъде теми, при положение, че всяка една съм я мислила и писала сама без дори да чета отнякъде, го приех като лична обида. Аз разбирам, че може би изглеждат повече като статии от интернет, но във всяка една се старая да проличи, че изказвам собственото си мнение. Никога не съм предполагала, че мои мнения ще ти изглеждат като копирани, и това е един вид комплимент - значи ги пиша доста добре, но от друга страна е обидно.

Мисля, че трябва да има начин да се справим и с буйните деца. Когато бях на 12-13, в компанията от деца, с които излизах имаше 5-6 годишни, а и по-малки. Повечето бяха кротки, но имаше едно буйно момиченце (познатите го наричаха "избит електрон"). Това дете имаше нужда от друг тип възпитание, но аз виждах как го отглеждат - бащата беше мек и позволяваше на малката да прави каквото си иска, майката беше строга и детето се плашеше от нея, но зад гърба й вършеше щуротии. Единственият човек, който беше в състояние да каже на детето нещо и детето да го послуша бях аз. Но аз не бях добрата приятелка, която позволява на малката да удря другите, да ги обижда, да им взима играчките и т.н. С родителите си тя се държеше нахално и много често чувах да казва и на двамата "Няма да ми казваш какво да правя!" и "Няма да ме накараш пък!". Затова реших да разбера какво правят те и какво правя аз, че тя ме слушаше и нито ведбъж не се е държала грубо с мен (нито пък се е страхувала). Първото, за което се сетих беше, че аз съм й приятелка (разбира се, на по-голяма възраст, но не се държах с нея все едно е бебе, а приятелски). Следващото е, че (за разлика от баща й), никога не й позволявах да се държи надменно, грубо или нахално с когото и да било. Винаги говорех с нея и й обяснявах защо това и онова не е добро като отношение и как наранява другите. Трето - не бях и като майката - строга, използваща шамари и наказания за възпитателно средство и т.н. Понякога ми беше малко неудобно, че майката й казва нещо, момичецето се противопоставя както може, и в момента в който й кажа да направи това нещо, тя тръгва като послушно ангелче и го прави.
Това ме наведе на мисълта, че има начин да се справим с буйните деца, които сякаш не чуват какво им се казва. Децата "чуват" любезните и твърди действия по-добре от дългите обяснения. Например ако детето отказва да спре да си играе и да отиде да легне, просто любезно (мълчаливо) и твърдо (безкомпромисно) го хващаме за ръка (или го вдигаме на ръце) и го довеждаме до леглото. Ако се разплаче и започне да мрънка, не обръщаме внимание, а се стараем да сме спокойни. Мълчанието на родителят помага много в такива случаи (изпитано от мен).
Но да се върнем на темата - децата се плашат от баба Яга и други такива до определена възраст, след което осъзнават че баба Яга няма. Какво ще правим тогава? С вече поотраснали деца е по-трудно, а в момента в който отраснат, ни се отнема и привилегията да ги плашим с баба Яга. Ето защо според мен истински ефективно възпитателно средство е това, което не губи ефекта си след определена възраст, която детето достига в един момент.