Месец след като загубихме нашето бебче, с моя приятел отидохме на гости на моя братовчедка, която има момченце на 3 годинки. Той винаги му се е радвал и много са се смели заедно, но този път всичко беше различно. Никога няма да забравя погледа му, пълен с толкова болка и мъка по нашето дете...... Понякога забелязвам как се заглежда по майки с колички и малки деца, знаете колко е трудно, сега на където да се обърнеш и ги виждаш. Знам колко го боли и знам, че се опитва да го скрие заради мен. Много пъти съм му казвала, че не трябва да го задържа в себе си и ако му се плачи да го прави, но той ми казва че не може. Сигурно го прави заради мен, но това ме притеснява.....
Виж целия пост
Как татковците приемат загубата
- Публикувана: 16 апр. 2008, 11:12 ч.
- Последно мнение: 3 септ. 2009, 10:02 ч.
# 31
1 авг. 2008, 23:42 ч.
да ви кажа аз като мъж?
в първия момент е шок и болка,единстено което ти минава през главата е "защо?"
после започваш да действа за да може да помагнеш на жената до теб да се съвземе а болка,а ти ще се съвземеш по-нататък.няма време да се оставиш на тъгата,защото имаш много трудно задача
а вътрешно...................
остава ти надеждата,че всичко ще бъде наред следващия
и,че Бог няма да ви праща повече такива изпитания
Виж целия пост
в първия момент е шок и болка,единстено което ти минава през главата е "защо?"
после започваш да действа за да може да помагнеш на жената до теб да се съвземе а болка,а ти ще се съвземеш по-нататък.няма време да се оставиш на тъгата,защото имаш много трудно задача
а вътрешно...................
остава ти надеждата,че всичко ще бъде наред следващия
и,че Бог няма да ви праща повече такива изпитания
# 32
2 авг. 2008, 14:42 ч.
Загубата на бебка преди 2 години сякаш ни спои още повече. Тогава аз не допусках до себе си никого освен мъжа си. Говорехме си, плачехме си двамата, но в неговите думи се усещаше не толкова мъка и болка, колкото гняв. Гняв от безсилие, че не е могъл да ни предпази от това нещастие.
Сега вече не говорим за това, въпреки че аз понякога имам нужда. (За щастие имам приятелки, коита разбират тази нужда. Марго, обичам те!) Но напоследък забелязах, че доста често се просълзява. От ситуации, от нещо по телевизията, но най-често когато става въпрос за деца. Това ми прави впечатление, защото преди не беше така.
Огромната мъка променя мъжете ни, прави ги по-чувствителни и раними, нещо което те никога няма да си признаят и всячески ще прикриват.
Виж целия пост
Сега вече не говорим за това, въпреки че аз понякога имам нужда. (За щастие имам приятелки, коита разбират тази нужда. Марго, обичам те!) Но напоследък забелязах, че доста често се просълзява. От ситуации, от нещо по телевизията, но най-често когато става въпрос за деца. Това ми прави впечатление, защото преди не беше така.
Огромната мъка променя мъжете ни, прави ги по-чувствителни и раними, нещо което те никога няма да си признаят и всячески ще прикриват.
# 33
4 авг. 2008, 13:32 ч.
За жалост и аз ще удължа списъка!С мъжа ми още не можем да се отърсим от нещастието които ни сполетя и едва ли някога ще успеем.Аз съм съкрошена,а за него дори нямам думи с който да ви опиша - та аз родих нашето малко слънчице точно на рожденият му ден.Това трябваше да бъде най-хубавият подарък за мъжа ми ,а се оказа вай-жестоката болка.Благодаря му за усилията които полага,за да не ме разтроива,но смятам че му е много по -тежко като премълчава.Това е наи-жестокото нещо което може да се случи на човек,но за жалост живота понякога е тежък. 
Дано нашите малки ангелчета,са щастливи там горе!Мечтая за мига в който ще гушна моето малко слънчице!
Виж целия пост
Дано нашите малки ангелчета,са щастливи там горе!Мечтая за мига в който ще гушна моето малко слънчице!
# 34
5 авг. 2008, 12:12 ч.
Мила alex666 
.Не се затваряй в себе си пиши, споделяй мъката си с нас времето не лекува а се свиква да се живее с болката.Ще дойде ден в който ще сме заедно с нашите ангелчета,вярвам,че са до нас и не искат да страдаме,но няма как.Боли и винаги ще боли докато сме на този свят. 
Виж целия пост
.Не се затваряй в себе си пиши, споделяй мъката си с нас времето не лекува а се свиква да се живее с болката.Ще дойде ден в който ще сме заедно с нашите ангелчета,вярвам,че са до нас и не искат да страдаме,но няма как.Боли и винаги ще боли докато сме на този свят.
# 35
8 авг. 2008, 11:07 ч.
Благодаря ви за подкрепата,имам нужда от вашата помощ.
Целувам ви и ви прегръщам!
Колкото и да ни е тежко,трябва да се преборим!
Виж целия пост
Целувам ви и ви прегръщам!
Колкото и да ни е тежко,трябва да се преборим!
# 36
31 авг. 2008, 16:09 ч.
аз незнам моя как живее първото ни ангел4е изнесе на ръце сам от моргата закарахме го до вкъщи сами аз сапруга ми и ангел4ето в колата не даде на никои даго пипне спа ве4ерта до него сам го сложи в гроб4ето гоне6е всеки поискал даму помогне с второто ни ангел4е историята се повтори. Адски ме беше страх дане пропадне психи4ески сега избягваме да говорим само гледаме снимките и пла4ем.
Виж целия пост
# 37
2 фев. 2009, 22:46 ч.
Много му е трудно..не го показва,но аз знам...като си иде мама от нас,ще си го преживеем..по наш си начин!
Виж целия пост
# 38
3 фев. 2009, 20:34 ч.
Като се сетя само колко беше сломено моето момче,та и до сега.Виждам маката в очите му и се питам дали някога ште мога да го направя щастлив ,и тези хубави очи пак да засияят.Ако не беше тои до мен да ме подкрепя незнам как штеше да е.Сега когато останем сами двамата доста си поплакваме Много е тежко,по някои пат неискам да сам жива.Но живея за него,и с мисълта че и за нас ште има щастие
Виж целия пост
Много е тежко,по някои пат неискам да сам жива.Но живея за него,и с мисълта че и за нас ште има щастие 
# 39
5 фев. 2009, 08:43 ч.
Да ви разкажа и аз за нашия татко.Винаги е бил мекушав, но в деня , когато........
Аз изпаднах в паника когато видях припадналия ни син. Бягах напред-назад виках, не знам какво още съм правила....
Той повече от 20 минути му, докато дойде линейката, му прави сърдечен масаж и изкуствено дишане и детето ми беше живо .......
После...
После месеци на ред не искаше да говори, не плачеше казваше"Той е някъде излязъл о ще се върне" т.е самозалъгваше се, за да приеме истината.
Сега вече 9 месеца след това най-сетне успя да заплаче........Донякъде ми олекна, защото психолозите казват , че да се преживее загубата трябва да се мине през всички етапи на гняв, болка, мъка.Задържиш ли се прекалено дълго на някой от етапите идва депресията, оная за която няма лек, ако сам не си помогнеш.
Ако не беше той аз нямаше да мога да измина тези етапи. Но едва след като се убеди, че аз започвам да се съвземам, тогава си позволи да се отпусне и да заплаче..... За прошарените коси не говоря-те са без значение, говоря за мъжката самоотверженост и готовността ни да ни защитят и предпазят.Обичам го вече повече от 26 години. Винаги ще го обичам ....
Виж целия пост
Аз изпаднах в паника когато видях припадналия ни син. Бягах напред-назад виках, не знам какво още съм правила....
Той повече от 20 минути му, докато дойде линейката, му прави сърдечен масаж и изкуствено дишане и детето ми беше живо .......
После...
После месеци на ред не искаше да говори, не плачеше казваше"Той е някъде излязъл о ще се върне" т.е самозалъгваше се, за да приеме истината.
Сега вече 9 месеца след това най-сетне успя да заплаче........Донякъде ми олекна, защото психолозите казват , че да се преживее загубата трябва да се мине през всички етапи на гняв, болка, мъка.Задържиш ли се прекалено дълго на някой от етапите идва депресията, оная за която няма лек, ако сам не си помогнеш.
Ако не беше той аз нямаше да мога да измина тези етапи. Но едва след като се убеди, че аз започвам да се съвземам, тогава си позволи да се отпусне и да заплаче..... За прошарените коси не говоря-те са без значение, говоря за мъжката самоотверженост и готовността ни да ни защитят и предпазят.Обичам го вече повече от 26 години. Винаги ще го обичам ....
# 40
5 фев. 2009, 09:16 ч.
mpetkova, насълзи ми очите Пожелавам ви все така да се обичате и да сте си опора. И много, много съжалявам за вашето момче. Дано ви гледа от небето, пази ви и се радва, че така се обичате и държите един друг. Много сили и кураж ви пожелавам да вървите заедно напред въпреки огромната загуба. Един ден ще сте пак заедно с вашия Ангел... не съм сигурна, но надявам се, че наистина после пак се събираме с любимите същества.
Виж целия пост
Пожелавам ви все така да се обичате и да сте си опора. И много, много съжалявам за вашето момче. Дано ви гледа от небето, пази ви и се радва, че така се обичате и държите един друг. Много сили и кураж ви пожелавам да вървите заедно напред въпреки огромната загуба. Един ден ще сте пак заедно с вашия Ангел... не съм сигурна, но надявам се, че наистина после пак се събираме с любимите същества.
# 41
6 фев. 2009, 09:38 ч.
Благодаря,Cher.И аз вярвам, че някъде, някога ще бъдем пак заедно......
Виж целия пост
# 42
12 фев. 2009, 17:01 ч.
Нека и аз да разкажа.Когато просто се събудих онази сутрин с едно особенно чувство,че нещо не е наред ,моят мъж не повярва.След прегледа в болницата бях в 7 месец пак не му се вярваше.Нямам ясен спомен как са ме приели,той се е оправил.Помня само,че чух че трябва да го родя по най-бързия начин.Това стана след повече от 48 часа,знам че той беше пред болницата през цялата време.Казваше,че ще стои там за да съм по спокойна.Не знам и какво се е объркало при самото раждане,не ми казаха,но когато се прибрахме той много плака и каза,че го е било страх,че ще умра и аз.И от тогава никога не говори за това.Знам,че го боли и го преживява по свой си начин и просто предпочита да не говорим за това.Мен още ме боли,а с друг не искам да говоря.
Виж целия пост
# 43
12 фев. 2009, 19:19 ч.
През всичките 40 часа, през които раждах бяха двамата с майка ми пред болницата. Тя от нерви тръгнала да се разхожда и обиколила половин София пеша. Той не мръднал. Звънял през два часа на вратата да пита какво става. Никой нищо не му казвал и той си помислил, че нещо се е случило и на мен и крият. Когато раждането приключи ме изнесоха с носилката, за да се уверят близките ми, че съм извън опасност. Милинкия ме прегърна и не ме пусна повече. Наложи се да ме преместят в друго отделение, за да може и той да е с мен, защото отказа да ме пусне. Следващите 4 дни и нощи беше неотлъчно до мен - къпеше ме, носеше ме на ръце до тоалетната (не можех да стоя изправена повече от минута), хранеше ме и ме завиваше.През цялото време беше твърд като камък. Когато го попитах дали е плакал, каза че е ревал като дете в колата след като съм му съобщила лошата новина. Каза още, че за да не ме изгуби и мен не може да си позволи никаква слабост пред мен. Милия още не може да спи нормално - вика, стряска се, скърца със зъби... Аз можах да си позволя да рева и да се тръшкам месеци наред, а той остана непоклатим. Ако не беше той нямаше да успея да се справя.
Виж целия пост
Препоръчани теми