Номинации за най-голяма муня

 

Вчера, звъня на девер ми, с който не контактуваме повече от 5-6 пъти годишно за здрасти, ако се засечем случайно. Притеснено ми е, щото не съм му звъняла досега трябва да обясня коя съм и т.н.
Вдига той и аз изтрелвам на един дъх " Здрасти, Х съм, на брат ти, той ми каза да ти звънна ,да те проверя как сте след градушката , че сега няма как той да се обади"... Отсреща " Ааа мерси,мерси, добре сме, ама май сте объркали номера" 
Номерът, който имам въобще не бил на девер ми 

Не знам дали съм разказвала тази муня тук, но ще ме простите, подсети ме горния пост. Аз не звъня на баща си - не сме скарани, напротив, просто са постоянно с майка ми и не е необходимо да звъня на два номера. Та, след дълги години пауза играя спортен бридж и обяснявам на проявилите желание да се учат. Да обаче възникват въпроси, естествено набирам Татко. Отсреща - неговия глас. "Здрасти, тате"
"Здравей"
"Имам тук един въпрос за спортния бридж."
"А, бридж ли ще играеш - супер. Кажи какво те интересува."
"Ами....."
Провеждаме около пет минутен разговор, отговаря ми на всички въпроси.
"А как е мама?"
"Момиче, не съм баща ти, ама която и да си - браво, че играеш бридж."
Беше толкова мило и толкова сконфузно, че до ден днешен се смея през сълзи червейки се. Е, след това открих, че баща ми си е сменил номера, ама нали не му звъня, откъде да знам. 

Преди време четох от Дорис за една сконфузна случка в един асансьор.

Вчера, се проявих ПОЧТИ като нея, за което смятам, че заслужавам награда "Последовател на годината".

Ситуацията се развива на централна гара София, жегата е пълна, ремонта върви с бясна скорост, наоколо хвърчат пернати, а баничарниците изглеждат леко не-хигиенични, а 90% от заобикалящите хора пък изглеждат още по-малко хигиенично.
И в тоя момент един левент със сладоледче се насочва към мен. Само дето държи сладоледчето, сак и някакви пари та се чуди как да си прибере парите, без да изтърве сладоледа.
А муня Бори, нали е много учтива, решава да му помогне, че и без друго колко често се срещат хубави, стройни, синеоки левенти по гарите  . И в следващия миг чух как от устата ми излязоха думите
- Искате ли да ви го подържа? *кратка пауза* - Сладоледа!!!! 

Младежа смени 2-3 цвята, известно време се двоумеше дали да ми приеме предложението и какво точно ще приеме в крайна сметка .

Накрая го подържах. Сладоледа.
После му обявиха влака. Или ... може и да не са, но сигурно е бързал да се спаси от изнасилване  .

  Ще ме уморите.
Сетих се за една история от преди много години, още съм била дете.
Та баба ми решила да се обади да ни чуе. Съответно вдига мъж.Тя: "Митко, ти ли си".. "Аз съм." И се почва едно коментиране 10 минути, че не сме отговаряли на телефона по-рано, защото сме ходили да си купуваме телевизор, как са децата, пък тази седмица ще ли да се прибираме, каква работа има да се свърши и прочие. При което си отиваме на село през уикенда и се почва .."Вие какъв телевизор си купихте?"... "Не сме, бе жена." Доста време спорихме с нея, докато не се оказа, че явно е разговаряла с друг Митко. Интересно как и той пък не се е усетил, че това не е майка му   

Митко се е усетил, но сигурно е гледал сеира на бабата.

Хаха, много се забавлявам, макар да съм още на 70 и някоя страница. Та да си кажа и аз...
Ученичка още в гимназията, зимата беше и ни слагат в един кабинет по химия, че в испанския кабинет нещо парното се скапало, а във въпросния кабинет масите/чиновете са наредени на стъпала (амфитеатрално) и аз най-отпред съм седнала и се повъртам нещо на стола, оплела съм си краката с краката на стола и се люшкам. Е, да, ама много се залюлях и така паднах назад... облегалката ми натисна гърба, а главата ми така издрънча, че очите ми се клатеха като по детските филми. Последва секунди тишина и ехо от дрънчащата ми глава, когато даскала (който беше голям пич) казва на един съученик, който вече се залива от смях да ми помогне да стана. Идва към мен мочето, краката ми още оплетени, дънките малко скъсани, не знам какво става, ама гордо заявявам  "Аз не съм паднала!!!". Е, нали бях горделива спортистка си станах сама някак, почесах се по цицината и после се смеех като честичко повтаряха по мой  адрес, че не съм паднала.
Бях се сетила още нещо, ама айде де... мисля за море вече и забравих 
 Ха, сетих се. Отиваме с мака ми да ми купи нов телефон, голяма радост, голямо чудо. Действието май е същата година като горната случка. Колега на мама ни кара до магазина, моткаме се ние вътре, плаща мама и излизаме, аз нахилена до ушите, виждам кафява кола на паркинга, отварям, сядам отзад и въздъхвам доволно, а от предните седалки един мъж и момиче на моите години ме гледат неразбиращо. Няколко секунди май и аз гледах тъпо, не можах даже да се извиня (успях да кажа само ОПА), умирах от срам, а за проклетия вратата нещо заяде, та не можах да отворя от първия път и да изляза. Майка ми вече се оглеждаше за мен и като ме видя да излизам първо ме погледна уплашено, после се заля от смях, а аз все си умирах от срам

Че Опа си е най-българското Извинявай.

С това "Опааа" и влизането в чужда кола нямам нищо общо, но мъжът ми има. Един ден ме чака той така пред 1 вход на 1 кооперация да сляза, че имах да давам нещо на 1 приятелка и изведнъж, както си стои на шофьорското място и си зяпа в телефона, задната врата се отваря и вътре се намества някаква баба, и той в шока си успява да каже само "Опааа". Но бабата "Ами трябваше да си допростра прането, а той зор ми дава, и вика бялата кола и аз...", а ММ, вече окопитен, "Е, да, ама не е тази бяла кола", и бабата "А! Не е тази!!!", "Еми, не е тази, ей там по-надолу има още една", "Ма той вика, че била пред входа"... Та, когато аз вече слязох, бабата е била отпратена и на въпросителния ми поглед "какво си се заключил в колата" ми беше отговорено "Аре, влизай, че една баба едва я изгоних преди малко".

И пак с кола случка - мама така 1 път се опитвала да придърпа едно чуждо куче към нашата кола, ама то се запъвало. В колата брат ми, баща ми и нашето куче гледали ей така  а на 3-4 метра собственика на чуждото куче -  я чакал да се усети, че не може да си познае добермана.

Какво ми се случи току-що:
Ще поръчвам пица и си въвеждам данните за доставка, при което, защо да не си объркам телефона при поръчката... Не е като да не го имам от около 5 години. Че сега се обаждах, за да оправим нещата, иначе имаше да си чакам пицата. ММ умря да се смее колко мога да съм глупава. 
За сравнение, последния път, като поръчвах храна, не съм успяла да си завърша поръчката и чакахме около час и нищо не идва.  Накрая се наложи да я повторя, че бяхме умрели от глад вече.

Не ми върви да поръчвам храна и това е; то уж като за малоумни е направено, но не, аз явно съм под този стандарт.   

Една такава слънчасала муня на плажа се опитваше да издуха носа на сина ми. Даже му се и караше, че не духа силно, докато не се усети, че е грешното дете 

Онзи ден и аз така, едни майстори за щори трябваше да идват и ми записва една жена адреса по тел...леле като ме обзе едно мислене...първо викам бл. 411, ама не ми звучи добре, не 413..414...накрая се извиних десетина път и казах да изчака да отворя да си проверя адреса в личната карта... Жената каза "а не се притеснявайте след вчерашната градушка всички сме се ошашкали" 

Т’ва с добермана е добро, хубаво, че е случила на кротко куче жената…

Да се разпиша и аз тука… Прибирам се аз след някакъв рожден ден ли, имен ден ли, не помня, в 4 часа сутринта. Прилично почерпена, много ясно.  Влизам си във входа, след известно умуване даже се сещам на кой етаж живея, натискам си съответното копче на асансьора и се качвам. Дотук добре. На етажа си изравям ключовете нейде от дълбините на чантата и тръгвам да опипвам стената с цел да си светна лампата, че да мога да си улуча ключалката. Да де, само дето улучвам звънеца на съседката. Че като ми звънна онуй ми ти нещо в 4 часа сутринта, като разцепи едно хубаво гробната тишина… Толкова бързо не помня са съм изтрезнявала. И гледайте сега колко ми е акълът: вместо като възрастен човек да изчакам да видя дали няма да излезе някой, да си поема вината и да се извиня, кат нЕкакво 10-годишно лАпе се паникьосах, набързо си влязох у нас и заключих след себе си (как улучих ключалката в тъмното, все още не ми е ясно, ама явно при голямо желание става).  След това около 15 мин стоях до вратата и слухтях дали няма да се покаже някой от съседния апартамент, ама нищо не се случи.

И аз да се запиша с една-две муньовщини 

Излизам на среща с прясно гадже, първа официална среща, след като сме се разбрали какви ще си бъдем  Обличам аз един як потник, с едно деколте, грим, прическа, слагам белия панталон, който точно пасва, слагам едни бели сандали, средно токче и потеглям пеша. Момчето няма кола, а живеем близо един до друг и решаваме той да тръгне от тях, аз да тръгна от нас и по пътя да се засечем. Август месец, часът някъде към 9, започнало вече да се свечерява. Вълнувам се аз, ходя си, но тротоарът не е добре осветен от уличните лампи и почти непрогледен мрак пред мен. Улицата, по която ходя, прави лек завой и аз усещам, че вече съм близо до заветната цел (да видя зад ъгъла него), и продължавам да си ходя и да се усмихвам. Ходя си аз, ходя си, обаче не си гледам в краката, а вървя настрани, за да видя по-добре дали той ще се покаже след завоя. Изведнъж усещам как кракът ми потъва в една дупка на тротоара, и мислено казвам някоя и друга "молитва" към кмета, но не обръщам внимание от вълнението за предстоящата среща. В следващата секунда моя милост не се усеща, че трябва да си вдигне крака, защото все пак е в дупка и с такъв замах се спънах, че се строполих в поза "куче" на четири крака на тротоара, с белия панталон 
Заболя ме едното коляно, но казах си, няма проблем. Станах, огледах се, пред мен никой, зад мен ни кой и реших да продължа. Да, обаче с първата крачка, болка в коляното, не мога да стъпвам добре. Срам, не срам, реших, ще звъня на младежа да му кажа, че ще закъснея за срещата и диалогът е следния:
- Здрасти!
- Здрасти! Какво става?
- Ами нищо.. аз да ти кажа, че малко ще закъснея, защото паднах на улицата и ме боли крака
- Как така си паднала? Къде си?
Огледах се...
- Ами пред "Бърза помощ съм" 
- Стой там, идвам 
Усетих как го напира смеха, но от благоприличие се сдържа да не се разхили.
Е, той дойде, като го видях и болка ми мина, и срам, и всичко  Стигайки до кафенето, видях, че на белия си панталон имам огромно кафяво петно, а под него синьо-лилаво-зелено такова, което стоеше там поне месец и половина след това да ме посрамва 

Мили мами! Чета ви от години, но едва сега се престрашавам...

Бързам да се самономинирам!

Случката е отпреди десетина години, но за муньовщината няма давност, нали? 

Та тогава работех в нещо като "телефон 112", организирах помощ денонощно (имахме всякакви смени, вкл. и нощни) - техническа, медицинска, издирвания, всичко. Та аз съм значи напълно на вълна "помогни на ближния!". Та прибирам се от работа, в градския транспорт съм, гледам, възрастна женица носи много голяма и видимо тежка чанта, кани се да слиза. И аз също.

Та питам аз женицата: "Да Ви помогна?" и протягам вече ръка към тежката чанта. "А, не, но много Ви благодаря!" Аз: "Но нека Ви помогна, тежко е!" И вече дърпам чантата към себе си. Уплашено: "Но моля Ви, пуснете чантата ми!" Тогава едва виждам, че аз, мунестата, вече съм сграбчила и придърпала цялата чанта към себе си, дърпам и стискам, зер трябва да се помогне!