Вчера трябваше да заведа големият ми син на тренировка. Което означава, че трябва да взема с нас и малките, защото няма как иначе. Облякох се. Облякох дъщерята - не с тази блуза.. с другата - розовата, не с тази розова, с другата - с цветенцата. Лека драма защо не може да е с пола, а трябва с панталон, но се съгласи сравнително лесно с уговорката, че ще мъкнем и колелото. Облякох и малкия, след кратко преследване из къщата го приклещих в един ъгъл и на бърза ръка му нахлузих блуза и панталон. Малките се втурнаха да издирват някакви играчки, които са им много важни да изнесат навън, а аз фиксирах, че голямото момче дори не е започнало да се облича, а зяпа в ступор не какво да е, а Бейби тиви 
- много интересна телевизия за почти десетгодишни младежи, явно. Насметох го набързо, облече се и той. Вече сме закъснели, но ако бързаме по пътя ще разцепим секундата и тъкмо ще почва тренировката. Излизаме. Малкият нещо мрънка и иска, но той редовно не е успял да си намери някоя важна количка/рейнджър/тигър и протестира, че не съм му я открила аз. Не го слушам, а го курдисвам в количката и се втурваме към гаража за да изкараме колелета - 2 броя и кола за бутане с крака - 1 брой. И тъкмо заключвам гаражната врата и ще потегляме, най-накрая до мозъкът ми достигат протестите на дребосъчко, които през цялото това време се усилваха постепенно: "Бос съм! Нямам обувки аз! Кой ще сложи мене обувки! Бос съъъм! Аз съм боооос!"
Върнахме се за обувки.
- много интересна телевизия за почти десетгодишни младежи, явно. Насметох го набързо, облече се и той. Вече сме закъснели, но ако бързаме по пътя ще разцепим секундата и тъкмо ще почва тренировката. Излизаме. Малкият нещо мрънка и иска, но той редовно не е успял да си намери някоя важна количка/рейнджър/тигър и протестира, че не съм му я открила аз. Не го слушам, а го курдисвам в количката и се втурваме към гаража за да изкараме колелета - 2 броя и кола за бутане с крака - 1 брой. И тъкмо заключвам гаражната врата и ще потегляме, най-накрая до мозъкът ми достигат протестите на дребосъчко, които през цялото това време се усилваха постепенно: "Бос съм! Нямам обувки аз! Кой ще сложи мене обувки! Бос съъъм! Аз съм боооос!" Върнахме се за обувки. 
Ставам, гледам, махам завивки - нищо. Пак сядам -пак ме убива 
Брех... Пак търся, опипвам - нищо няма бе, нищо! Примирих се, седях си така. Преди малко пак убива ме и това си е, но този път по - настойчиво. 
И ще уча английски! Надписвам тетрадката на щерката, с моето име обаче, сетих се когато пишех вече на следв. ред "ученичка от втори клас", че римското две ми се разминава странно с горния ред и не седи като на другите етикети, та се осъзнах. 
Ежедневно боравейки с неактуалната дата акълът ми съвсем се бъгна...коя дата сме, кой ден сме, аз ли съм, не съм ли 
И отивам вечерта в един ноемврийски вторник до НДК да си купя билет за концерт на Тони Димитрова, който ще е след 2 дни. Ще ходя сама, защото около мен няма фенове на певицата. Взимам си билета и благодаря наум, че 2 дни преди концерта все още имаше налични. Мятам се на маршрутката и се прибирам доволна вкъщи, като по пътя си мисля как в деня на концерта от работа директно ще дойда с колата, ще паркирам еди къде си...По-късно вечерта сядам зад компютъра и се заговарям с един фен, който ухажвах да дойде с мен, но уви ...неприязънта му към Тони Димитрова се оказа по-силна от желанието му да ме бодне 
