Mоите деца са си ми най-интересни. А вашите?

Аз възприех само от положителната страна заглавието на темата.  Защо моето си ми е най-интересно? Не, че другите не са.  Ами да си ги похвалим, който иска, де. 

Ами похвал...аз не съм спирала да ги хваля.Не пропускам тема, в която да не ги изтъкна колко са най-

Ники, не искам да те нападам въобще - хич не ми е вприродата. Само да ти кажа. Юрист съм. Имах клиентка, чието бебенце на годинка загина. Возело се в майка си на предната седалка до шофьора. При съвсем лек челен удар (колата изобщо нямаше сериозни поражения)майката го стисва, двамата политат към предното стъкло и от удара в таблото детето загина. А на шофьорското място има и волан, пък съвсем. Не знам.... вози си го където искаш Давид, обаче недей дърпа дявола за опашката. Но все пак - ти си знаеш.

От това, което чета в темата две неща ми се открояват - ти и децата ти ужасно си приличате - и това, според мен е чудесно за вас. Давид ми се струва, че е твое копие - не го води по доктори - той просто прилича на теб, не е хиперактивен. Ти реагираш към нас точно така, както често си описвала, че реагира Давид. Казвам го без капка злоба или сърказъм - честно -    Ето пример - в твой отговор към мен ти казваш:
Това е равносилно, - в сходна ситуация на спор в пясъчника, Давид да дръпне плитката на някое момиченце или да ритне друго дете. Напълно безобидно е, не е кой знае какво, но е агресивно и на отсрещния освен, че му става неприятно се настройва срещу обиждащия/ ритащия, обикновено предизвиква ответна агресия. По моите мерки, възпитан човек така не се държи, пък ако ще и най-големия индивидуалист.


Второто нещо - ти харесваш децата си такива каквито са - и това е прекрасно. Казваш го неколкократно.  Обаче щом водиш Давид по доктори и се съмняваш, че е хипер акитвен, значи нещо не ти харесва съвсем. Иначе нещо не се връзва...

Последно.
Абсолютно права си, обаче, както казва анет1104, тъй като основните правила са еднакви, колкото и да са различни децата - имат еднакви, да ги наречем "навици". Естествено е едното да е кротко, другото буйно, но и двете знаят еднакво добре, че да биеш деца в градинката е лошо. Това е...

моето не е най-интересно ако ми хареса друго

Fussii, това откъде го изрови бре?Аа съм го пропуснала...Още тогава щях да я отпиша и темата и напъните ми да вникна

Всяко дете си е най-интересно и умно, и красиво, и добро, и по-по-най за своите си родители
Но всички дечица са хубави и да са ни живи и здрави!

Знам, че децата на всички тук са като излезли от книгите за възпитание на деца - послушни, възпитани, винаги с мярка, майките им знаят как да ги възпитава, бащата винаги е насреща  и т.н. и т.н.

Аз пък няма да отправям обвинения към NikiFin. Нито ще я оправдавам. Но ако срещна дете като нейното, не бих я гледала укорително, нито бих се възмущавала, нито ще си позволя да правя забележки и да я уча как се гледат деца. Всеки си има добри и лоши моменти.

Зная, че до 3годишната възраст моята голяма дъщеря беше същата. Нито безкрайното ми търпение и внимание, нито викането, заплашването, обещаването на подаръци, уговорките - нищо не помагаше.
Водих я в "Патиланци" и я оставях с мисълта, че поне за час друг ще се мъчи с нея.
Но ето че този период от живота й отмина. Сега се възхищавам на нейното внимание, търпение, обич и всеотдайност както към мен, така и към сестра си - все едно гледам огледален образ на собственото ми поведение.

Всъщност от време на време отново ме изненадва неприятно с такова поведение,  и то в ситуации когато не мога да реагирам адекватно, тогава чувам укори от околните, и зная колко е неприятно някой да ти прави забележка вместо да ти помогне.

Като изчетох темата се сетих за един епизод от SOS детегледачки. В семейството имаше 3 момчета и едно момиче, мисля. Децата буквално рушаха къщата, използвайки инструментите на баща си - подовете бяха на трески, а мебелите в ужасно състояние.
Биеха се непрекъснато бяха напълно диви и неконтролируеми.  Детегледачката им наложи здрава дисциплина и в края на краища всичко влезе в някакви нормални граници. Разказвам го само за да подчертая, че невъзможни неща няма, трябва само помощ отвън и правилен подход.

NikiFin,
Никак не е лесно с едно малко диво дете и бебета близнаци. Наистина няма много подходящи обществени места за посещение, децата са твърде малки за да разбират. Не разбрах само дали ти харесват нещата такива каквито са, или искаш нещо да се промени. Защото ако искаш нещо да се промени, трябва да се вгледаш първо в себе си и после в децата си.
И като за начало започни непрекъснато да изтъкваш добрите страни на децата си, техните малки успехи и постижения, а лошите просто не ги споменавай - мисля че за кратко време с Давид ще стане едно малко чудо.

Всъщност, Луда, всичко това е така.И е ясно.И е логично.Ама ти позволила ли си си на всеослушание да определиш как другите деца, защото не вършат всичко това гледат като треснати?
Моите не са послушни.И те правят пакости.просто са разумни.И баща им участва много рядко в ежедневието им.Аз не винаги знам как правилно да подхождам.Затова, макар и понякога да ми е леко неприятно-но вслушвам се и претеглям и чуждите съвети.

Луда,

Няма такова нещо. Децата на всички тук едва ли са като от книга. Да, през поне половината от времето са послушни, с мярка и показват някакви резултати от възпитанието. Да, могат да разчитат на майка си и на баща си. Но не са някакви изключения. Нито пък винаги зная какво правя, а я карам на една гола интуиция. Каквото съм написала е точно от моя опит, защото книги за възпитание на деца не чета (поне такива, каквито са популярни в момента).
Какво сега, като са ни такива децата, да се чувстваме виновни ли? Срамно ли е детето да е възпитано и послушно и да разчита на баща си? Толкова странно ли изглежда и невъзможно? Ако започна да крия, че децата ми са добри, умни и талантливи по-добре ли ще ти стане?

Не упреквам и не се подигравам на никого за нищо, което е свързано с децата му. Децата са различни, въпреки че поне наполовина приличат на нас, къде от гените, къде от възпитанието. От нас като възрастни зависят повечето неща във възпитанието. Децата не са бяла дъска, но и не са зависими само от характера си. Мярката е някъде по средата.
 За мен до голяма степен животът е като игра на покер и стратегията е според зависи какви карти са ти се паднали от раздаването, включително какви деца са ни се паднали на нас и какви родители са им се паднали на тях. Но каква ще бъде играта зависи от това как си изиграем картите.

По-добре ще им стане, да. По-добре ще им стане да мислят, че ти нямаш никаква заслуга за твоето "добро" дете - така, както те нямат никаква заслуга за тяхното... хм... "интересно" чедо. Родителите са просто участници в една лотария, в която се падат ли, падат деца и кой каквото докопа, такова.


По тази тема съм съгласна с всяка написана от RadostinaHZ и sweetkids mama дума. Категорично отказвам да се обезценяват усилията ми като родител с някакви празни брътвежи за "те така се раждат", гени и прочее предопределености. Много е лесно да махнеш с ръка и да кажеш: "Оооо, късмет си имала ти, късмееет"... Не късмет, а акъл съм имала - да откривам своевременно недостатъците си като родител и да се вслушвам в съветите на по-успелите от мен.

Момичета, не разбирам защо продължавате да хабите енергия да пишете тук. Ми то на авторката всичко и е ясно ... както и на нас де

Fussi, , не ме нападаш, а направо ме обиждаш. Не знам колко трябва да е малоумен човек за да шофира с бебе в скута си. От къде измисли, че го правя. Казала съм единствено, че не мога да шофирам с ревящо бебе и не го правя. Но когато мъжът ми шофира, което е винаги, когато сме с бебетата, понякога вземам Ева в скута си. Всичко останало си си го измислила не знам от къде.
Давид прилича на мен, да, и аз съм била диване и само се чудех ква беля да свърша. Но само до тук ни е приликата - аз не съм имала проблем нито с хранене, не съм яла само хляб и мляко, а почти всичко. Знаеш ли кво е да се радваш и да не вярваш, че детето ти яде нормална храна, както аз сега примерно правя когато давам на близнаците да ядат от нашата храна. Това на Давид не му се е случвало почти никога и за мен е чудо, че близнаците се хранят нормално и се радвам като малко дете. Не съм имала пробпем с прохождане и изобщо физическо развитие - много по-бърза съм била от него. Не съм имала проблем с проговаряне и разбиране. Не съм имала проблем да седя в количка. Не съм ставала сутрин в 4.30 и да будя цялата къща, а съм си спала нормално. Не съм се губила само защото тичам като изоглавена без да ме интересува къде и без страх, че ще се загубя както Давид миналата година се изгуби на ферибота Дания-Германия и едва го открихме по етажите. И както сега, точно преди 2 часа докато се разхождахме из зологическата градина той само изчака за секунди да си откъснем погледа от него и избяга. Половин час го търсехме трима човека, викахме, обикаляхме, там беше пълно с народ. Накрая тръгнахме да го известяваме на управата, че се е изгубил и го срещнахме на половин километър от мястото дето го оставихме се разхожда спокойно съвсем сам. Всъщност може и по-далече да е ходил защото го видяхме, че се връщаше към нас. Дете на 2г и 9 мес е, щях да получа инфаркт. И много други неща не съм правила, които Давид прави и всички вървят в комплект с диагнозата Хиперактивност. Но въпреки всичко аз продължавам да се надявам да не е. Сега като тръгне на градина ще се разбере със сигурност.
Освен това може да съм казала много неща, но никъде не съм казвала,че бие децата в пясъчника, скубе, рита. Всичко това съществува единствено в твоята глава. Давид не е агресивен и никога не е бил. Ако понякога е е много рядко, само в къщи и е в рамките на нормалното според мен. С чужди хора е добър, не мога да го позная. Това, че прави магарии, не е синоним на агресивен. И стига сте ми окачествявали детето като кво ли не, и то само на базата на представата си за него, която на всичкото отгоре е тотално погрешна. Водех Давид на доктори, защото ме беше страх да не е хиперактивен, не че нещо не ми харесва в него, а нещо ме плаши по-скоро. Но вече се отказах, осъзнах, че няма смисъл. Ако има нещо ще си проличи и ще си кажат сами като тръгне на градина и училище. На мен ми писна едва ли не мен да ме изкарват луда, че съм си завела нормалното дете на лекар. Ами нека е така. Ама никак няма да съм учитва, ако един ден дойдат и кажат, че детето ми хиперактивно, защото аз съм го забелязала отдавна и съм направила всичко по силите си, но не са ми обърнали внимание.
За последното - както вече казах Давид не бие НИКОЙ, знае, че не трябва и не го прави. Всъщност не е защото ние сме го научили, а защото от край време той просто не бие никои и избягва конфликни ситуации, много нежна и чувствителна душа е. Ако предизвиква конфликти понякога е, защото не осъзнава, че го прави. Ако го осъзнава, никога не би ги предизвикал сред хора. Прави го САМО В КЪЩИ.

Също и аз 

Доста елементарно разсъждаваш, ако изобщо може да се каже, че го правиш. Сигурно по тази логика с големия ти принос към децата ти, един ден ще се чувстваш в правото си да изискваш от тях  да ти върнат по някакъв начин всичките усилия, които си положила за тях защото си ги отгледала и си ги напраила хора. Е моята гледна точка е различна. Аз считам, че каквото съм напралила  и превя за децата си не е  нищо особено, просто си върша родителските задължения. Нито благодарност искам нито нищо. На принципа съм, че на децата само трябва да се дава, достатъчно получаваме от тях като емоция и удовлетворение. Пък те после ще си връщат на техните деца, квото са взели даром от нас. Това не беше по темата, ама НЗ

Абсолютно вярно!