Автостопът - спомени и размишления

Аматьорки! 
Щото не сте чели Инструкцията за безопасен автостоп (автор - аз  ). Важи за периода на 80-те години! 
1. Никога не тръгвай сама на автостоп, освен в краен случай.
2. Никога не стопирай кола с двама мъже, ако си сама, с трима, ако сте две и т.н. Никога броят на пътуващите в колата мъже не трябва да е по-голям от броя на стопаджийките.
3. Никога не стопирай кола с чуждестранен номер.
4. Предпочитай колите със служебни номера, те са най-безопасни. Класацията на видовете транспорт по степента на безопасност е следната:
а) ТИР (пътуването с тях е най-бързо и най-интересно откъм разкази на шофьорите за приключения в чужбина, показване на подаръците за близките, черпене с вносни цигари и напитки, голям лукс за онези времена!)
б) друг вид товарен превоз - автобус, камион и др. (ЗИЛ, трактор и валяк не съм стопирала.  )
в) леки коли със служебни номера
(никой няма да си ритне трудовата книжка, рискувайки някой да се оплаче от него  )
5. Ако получиш неприлично предложение или намек за такова, прави се на много девствено, задръстено, скромно момиче, чията главна цел в живота са дебелите учебници и успехът в училище/университета и за което всяка мисъл за интимност с мъж е шокираща. Ако нахалът продължи да настоява, твърдо му заповядай да спре, за да слезеш веднага. Никога не показвай страха си, дръж се уверено и наперено. Не е зле предварително да си споменала небрежно, че баща ти е милиционер или военен... 
6. Винаги носи лични документи за евентуална проверка от катаджии и милиционери. Гледай адресната ти регистрация да е винаги наред.
7. (доп.) Преди да тръгнеш на път, звънни небрежно вкъщи, за да разбереш дали баща ти не е решил ненадейно да се шматка из страната.   

ПП Май имаше и още, но толкова си спомням. Валидността на всяка една от точките мога да подкрепя с многобройни примери. Дай боже да доживея внуци, имам какво да им разказвам... 

И аз съм бивша стопаджийка.Имаше една песничка даже-"Автостоп,не изоставай,и т.н."
Всички ученици от Димитровград,учещи в Езиковата в Хасково,се придвижваха бързо на стоп.Ами никога нямаше места в автобуса за нас и даже понякога автобуса не спираше на спирката .Нищо лошо не се е случвало.Може би защото разстоянието е късо.Подгответата първо се "учеха" от по-големите каки и батковци,после и те заставаха на лентата .И правилата на Как'Сийка сме ги спазвали без да искаме.Винаги на една от съученичките бащата беше полицай.

Оооо. От примерна ученичка се бях разхайтила много като студентка Имах приятели спелеолози и те се движеха основно така насам-натам, после и аз почнах - с тогавашното ми гадже, с брат ми също (задължително имаше някой да ме пази де) - на него пък толкова му беше харесало, че си отбелязваше маршрутите на карта. Много пътувахме и ми беше много приятно.
Стопирали сме каруца, снегорин, камион с дърва, какво ли не. И сериозни разстояния взимахме, до Варна за около шест-седем часа. Но по това време не ни пукаше и да опънем спалните си чували на плажа и да спим там.
Неприятности, предложения и каквото и да било от този характер не съм имала. Може би заради охраната
Сега не бих го направила, насилието ми се струва много по-посевместно... тогава просто през ум не ми минаваше, че може да има лоши хора, най-лошият човек на света беше домакинката на общежитието... боже, какъв дечко съм била още
Иначе... качвали сме се пет момичета в трабант, каран от свещеник - бяхме тръгнали голяма компания за Роженския манастир, вървяхме пеша нагоре и отчето прибра само нас
Въпросната каруца от ред първи, втори абзац, я стопирах с палец, като че ли щеше да просвисти покрай мен... вместо просто да питам чичката ще ли ни закара на един километър до другото село, че ни се бяха разтекли мозъците.

Като студентка също съм пътувала с още две приятелки на автостоп. И то не за друго, ами си имахме любими места за хапване. Сега ми е смешно, как съм могла да хукна за това в друг град, но хубави времена бяха. 

И какво стана после?

Еех, сега няма да мога да мигна цяла нощ, какви спомени имам..
Много пътувахме на стоп, имала съм всевъзможни случки. Преди също е ставало дума - стоп с такси, трактор, полицейска кола, колата на родителите ми ( и те вътре, мдам...), шефовете на дядо ми, чужденци, дипломати - 2броя, цигани, магаренца, училищни автобуси..
Плачковци- Калофер-Рай-Казанлък-Стара Загора-Бургас-Айтос-Ямбол-Мъглиж-Пловдив ми е рекорда за 4 дни, без прикачванията. УжасТ.

 За последно стопирах миналото лято, за справка - на 30 съм и имаме кола. Врътнали сме хиляди километри из Европа и Бг, така че се имам за професионална стопаджиийка . Срещаш хора, които иначе няма как да срещнеш, забавно е и никога нищо лошо не ми се е случвало. Тъй като имаме дълг към обществото, откакто сме сдобити с автомобил, качваме всякакви стопаджии. Вярно е, че вече няма тълпи чорлави младежи с раници по разклоните, най - често стопират средношколци към града и млади гейове - авантюристи. Не ме побиват тръпки на ужас при спомените за стопове, по-скоро обратното - гледам се к'ва съм несериозно пътуваща напоследък и се срамувам от себе си.

A-aaaa  ,  светнахте се и за тая страна на стопа, нали ?!! 
Хубаво било, нови хора, нови запознанства 
Ей, на .... на Как' Сийка правилника  , що ли не се учеше в училище, а с военно ни занимаваха ?! 
Сега като се размисля обаче, с ръка на сърцето ..... егати стопа , ако няма после какво да разправяш ! 
Пък и друго умувам ..... ха върви, обяснявай колко обичаш географията и физиката като общото количество плът по тебе на показ надвишава количеството дреха, носиш грим като главната героиня от "Нощите на Кабирия" и пушиш "Кемъл" за капак / пък държиш да си влезеш с фаса в колата спряна на стоп / 
Де, късмет ... де ?!
По повод "работещите момичета" по магистралите / малко встрани от темата/ се сетих как навремето при едни от първите ми самостоятелни междуградски круизи с на татко 20 годишната Жигулка, милата закъса както си вървеше/ просто спря постепенно да се движи / и хоп, хоп на бавен ход се предаде точно малко след Ботевград ..... ако се сещате участъка и моя милост се озова сред тълпа "смугли работнички" заобиколена, които не можаха да скрият разочарованието си , след като потичаха след возилото и накрая вместо някой клиент се натъкнаха на притеснената ми физиономия 

Миии, кво да стане...
Преди някакъв празник беше, влаковете - фрашкани и аз убедих две мои колежки, вместо да се гъчкаме и да висим на един крак пред тоалетната на влака, да хванем стопа. Аз, опитната, ще им давам нагледни уроци. Ще пътуваме заедно до Стара Загора, те после ще продължат двете за Ямбол.
Отидохме на края на Пловдив, а там една дълга колона стопаджии, пък едно слънце напекло... Събота сутрин, колите - пълни с народ, тръгнал да се изнася към селата, стопът почти не върви. По едно време се зададе някаква кола с двама мъже, но не рачи да намали и аз разочаровано свалих ръка. В този момент колата профуча край мен и аз с ужас забелязах, че на мястото на шофьора седи собственият ми баща!  А колата не беше нашата.  Баща ми също ме фиксира и наби спирачките. Аз грабнах сака и хукнах, като едва успях да извикам на колежките си. Натъпкахме се на задната седалка, поздравихме и аз реших да се скарам на баща ми, че не се е обадил, като минава през Пловдив. А той само ме изгледа вледеняващо и със злокобен глас промълви: "Вкъщи ще се разправяме!". Седим си ние тричките отзад, ни живи, ни умрели и не смеем да гъкнем. Аз усещам само на енергийно ниво вълните от състрадание и съпричастност, които ме обливат от двете ми страни, но това не ми помага особено, защото от огледалото за обратно виждане ме стрелват зловещо невероятно сините, но вледеняващи кръвта ми очи на баща ми. Няма да разказвам подробно как спряха да обядват в едно крайпътно капанче, как предложиха да ни нахранят, но ние категорично отказахме и как, докато пиехме колите си, баща ми, щом срещнеше погледа ми от съседната маса, свиваше юмрук и заканително поклащаше глава... Да не останете с впечатление, че ме беше страх да не ме бие, не! Просто бях ужасена от реакцията на майка ми, щом научеше новината. Тя беше толкова загрижена и притеснителна, че очаквах тръшкане, рев, истерии...
Оставихме колежките на края на Стара Загора, но, както разказаха по-късно, стопът не вървял и затова отишли на гарата и си хванали влака за Ямбол. Подозирам, че просто емоциите им бяха дошли в повече и са се уплашили да продължат, но не ги виня... 
Щом влязохме вкъщи, побързах да изтичам при майка ми, да види, че съм жива и здрава, пък после да чуе страшната новина. След мен влезе баща ми и бе проведен следният диалог.
Майка:
- А, ама вие заедно ли дойдохте?
Баща ми:
- Питай я, питай я щерка си къде я видях и как я качих! Автостопаджийка! Ако не бях минал, така щеше да си дреме до довечера там!
Майка:
- Ха, че ти я научи! Нали като купи колата навремето, първата ти работа беше да качиш две стопаджийки!
В този момент аз хууууууууу! изпуснах въздуха и се приготвих да изтърпя жестоките бъзици от тяхна страна, които, между другото траят и до днес, макар и само от страна на майка ми вече.

Ех луди млади години!
 
Ще пътуваме за София от малък град с влак ,който по разписание е в 3 часа през нощта ,но....... влака е отменен а ние- аз,приятелката ми и гаджето и сме решили на всяка цена да сме в София,защото пък там ни чака моето гадже
Та заставаме на пътя и с всичкия си акъл махаме  и  -     спря един ТИР- разгеле с БГ регистрация
Качваме се и обясняваме какво и защо ,а чичкото  ни тегли една реч за опасностите по пътя и накрая попита - та къде искате да хванете влак? Ние - ами в Димитровград  някакъв международен минавал май
Та газззз - да не го изпуснем влака.А той пристига от Истанбул - няма да ви обяснявам  за какво иде реч,но се наложи да отидем чак в багажния вагон и там приседнахме на едни рула балатоми
Важното е ,че пристигнахме в София- е с малко закъснение ,но кой ти го търси това

Малко исторически сведения за младите и зелените: 
Моят опит е от периода 84-90 година, когато автомобилният парк беше много оскъден, ладата и москвичът бяха най-масовата кола (оттук можете да си направите изводи за скоростите по пътя). Проститутките бяха малко, не дремеха по пътищата като сега, а висяха в луксозните кръчми и другите места, посещавани от чужденци. Да не говорим, че бяха на учет и под зоркия поглед на органите на реда. Престъпниците бяха по затворите, а тези, които случайно бяха отвън, имаха силен респект към тогавашната милиция.
Главният междуселищен транспорт беше железопътният, автобусният беше слабо застъпен и то главно на места, където липсваше първият. Да не говорим за автопарка - главно раздрънкани чавдари, движещи се с 80 км/ч максимум. То и колите рядко вдигаха над 100. Западната кола беше синоним на чужденец, но за жалост, в посоката, в която най-често се движех, циркулираха главно турски гастарбайтери, които най-нахално си искаха секс. Отделно, че такива нерегламентирани контакти се следяха също от органите и човек лесно можеше да си навлече неприятности от едното или другото естество, ако реши да стопира такива коли.
(Веднъж по погрешка махнах на такава кола, добре, че не спря. Няма и минутка по-късно, обаче, до мен спря милиционер на мотоциклет, който почна да ме разпитва каква съм, що съм и защо махам на чужденци. Последва десетминутно разглеждане на паспорта ми, за щастие обясненията ми съвпаднаха с написаното и подпечатаното там, та ме пусна да си ходя. )
Автостопът беше нормално средство за предвижване, както вече казах, общественият такъв не беше добре уреден. Лятно време край шосетата имаше стада от германски, полски, унгарски, чешки младежи, които на автостоп пристигаха на море у нас.
Имаше служебни коли, които се отличаваха с белите си номера (частните бяха с черни), а шофьорите им също бяха под строг контрол. Особено товарните все гонеха време, та пътуването с тях беше не само най-интересно, но и най-бързо. Особено да се качиш на ТИР беше голямо приключение. Шофьорите им бяха на върха на социалната стълбица, а историите за живота зад желязната завеса - безценни. Само човек, който е живял при информационно затъмнение, може да оцени ценността на разказите им, струващи повече от цигарите и напитките, с които черпеха.
Накрая да отбележа, че сега, даже и на сегашните си дърти години, не бих пътувала на стоп за нищо на света. Причините ги знаете всички...

Ох, като ви слушам, много романтично ми звучи 

Доста попътувах на автостоп в периода 1999 - 2002 в дестинация Пловдив - София, Каварна - Варна, един ужаааасно дълъг стоп Бургас - Пловдив- около 7 коли сменихме, Пловдив- Сливен.
 Беше забавно, случвахме на приятни шофьори, разменяли сме координати. В доста от случаите сме си подбирали колите и не мятахме на 'каква да е' Стопаджийки с претенции, не че не се качихме веднъж в камион натоварен със зарзават, беше за кратък курс.
 Да добавя и аз на кого не махахме :
 1. Мъж и жена на средна възраст (за протокола - почти винаги пътувахме 2 момичета ) - никога не спират. Моята майка също не обича стопаджии, а когато сме били сами с татко винаги качва.
 2. Коли със софийска регистрация. Дори, когато дестинацията е била София- Пловдив . Нямам спомен софиянец да ни е качвал някога.

Ооо, мъж и жена никога не спираха, независимо на каква възраст бяха. 
Аз помня две изключения, и двата пъти двойките не бяха съпрузи. Даже съм се клела, че ако се омъжа някой ден и ако имаме кола, задължително ще качваме всички момичета, които мернем край пътя.
За мой срам, престъпих клетвата си. И това знаете защо... 
За претенциите също е правило, забравих да го напиша по-горе. След като отвориш вратата, първото нещо е да попиташ закъде пътува колата, като в този момент се опиташ да разбереш що за човек седи отсреща ти. Ако с нещо ти се стори подозрителен, извиняваш се, че си в друга посока и не се качваш, колкото и да те кандърдисва.
Друг е въпросът, че понякога сме си подбирали колите по марки - в раздрънкани запорожци, москвичи и други соц-бракми не сме се качвали, ако сме имали избор, разбира се. На безлюден път капризи няма, мяташ се в к'вото ти спре. 

Ау, сетих се. Нас ни беше качил един млад мъж, костюмиран, с чисто нова кола - лъскава, блестяща, за пръв път я караше. А ние едни развисени хлапета с камуфлажите, веригите, черните тениски...Обаче пичът ни изгледа с един тъжен поглед, метна ни в колата и каза, че му е мъчно, че не е на 20 .
А на връщане първо ни взе един камион, който ни закара в средата на нищото - на някакъв разклон за едно село на магистралата и то в недобра видимост, докато ни видят и ни поминаваха Та там бая си поседяхме с мойто другарче и вдъхновени от концерта, си пеехме "There I was on May morning, looking for car" 
A иначе точно софиянец ни качи на връщане, че и до студентски град ни закара човекът, явно сме късметлии били.
Сега ще видим, като подминем околовръстното, може да качим някого, имаме още едно място в колата за към Ловеч. Нищо, че сме мъж и жена, съпрузи