За хора преживели загуба на родител

здравейте на всички.

в такъв момент човек се чувства толкова самотен и нещастен,че мисли,че само на него може да се случи такова нещастие,но явно се случва на много хора.аз загубих майка преди половин година,бях бременна в края на седмия месец с първото внуче на мама,която очакваше с нетърпение.аз страшно много я обичам,цял живот е била с мен,тя е моята сродна душа,моята обич,подкрепа,утеха........липсва ми прегръдката и,липсва ми усмивката и,липсват ми разговорите,липсва ми страхотното и чувство за хумор,липсва ми голямата и добра душа и най-милите очички на света.........бях в страхотна депресия,не ядях,не говорех,исках да сложа край на всички мъки,само малкото човече в мен ме спираше и моята баба ми помагаше емоционално....незнам как родих живо и здраво момиченце,което е много миличко.толкова бях нещастна и самотна,гледах я с ужас,не исках да оставам сама с нея,чувствах края на света,постоянно си мислех какво щеше да е,ако майка беше,щеше да е страхотно,шеще да съм най-щастливия човек на света.на косъм се спрях да се отърва от всички мъки.по цял ден сама с бебето и със всички спомени.мисля си има хора,които цял живот не опознават тая непоносима болка,защо на мен се случи.............

мислех да ходя на психолог,но реших,че не може да ми помогне,знаете ли не можех да дишам,имах постоянно сърцебиене,до нес всеки божи ден постоянно имам много силна болка в гърдите.....с времето стигнах до извода,че ако ние се предадем или сложим край на живота си,то тогава животът на нашите родители би се обезмислил.защо те цял живот са се борили за нас,а ние да ги предадем по този начин.сега след цялата физическа и психическа болка усещам.че ставм безчувствена,гузно ми  е пред малката,че не мога да и се зарадвам,а е толкова сладко и мило бебче,изкуствено и се усмихвам,отвътре ме боли много........аз мисля,че нашите близки хора са някъде там и те са щастливи,мисля,че тук на земята е ада и тук човек е да страда непрекъснато и по този начин да изкупува греховете си.бъдете сигурни,че те са с нас,аз дори два пъти осъществих връзка с моето ангелче,но е много лично и съкровено и не искам да разказвам.всичко е енергия,материята е най-елементарното нещо,те са с нас,но защо знам всичко това,а продължава адски да ме боли и здушава...........

Все едно чета сама себе си, с тази разлика че аз ги загубих и двете преди 5 години без да е внезапно, а напротив бавно и мъчително, а баща си когато съм била на 5 години
 

Браво, мила Молекула! Аз също чувствам нещата като теб! Просто се гордея с баща си, който нелепо  отиде в паралелната вселена и за мен не остава друго, освен да бъда негова достойна дъщеря!

Аз не се справих с тъгата от загубата на баща ми, просто свикнах да живея с нея ... и да се усмихвам и радвам на живота, въпреки че не е задължителен  и въпреки болката.
Мъчно ми е и е винаги ще ми е мъчно, че детето ми го е виждало само на снимки и само е слушало от мен за дядо си.../примерно, ако ще говорим за важни събития/, но няма начин, нищо не можеш да промениш, така че стисваш зъби и продължаваш напред ... с усмивка при това /макар и през насълзени очи понякога/ и заради тези, които не са вече сред нас  ... но все пак са някъде там, в един друг свят и в сърцата ни ...

п.п. Чак сега видях, че темата е от 2008г   Как я изровихте ... Ама нищо де

Много хубава тема.
Моя баща почина преди 4 месеца,и всичко взе да се преобръща в моя живот.
Страшно много ми липсва,сега като го няма ме предадаха най близките ми хора,и останах сама с детенце на 4 години.
Но знам,че той гледа от някъде и ще ме закриля винаги.
Липсваш ми тате!

Пожелавам си всички хора да станат добри и отворени за останалите, да живеем в един добър чист свят.

Здравейте... Аз също изгубих важен за мен човек и то не скоро... Въобще не беше скоро... Сега съм на 20, а баща ми почина, когато бях на 8 месеца... Ще кажете не го познавам, няма как да ме боли колкото вас, но няма да сте прави, защото колкото повече се увеличават годините ми, толкова повече започва да ме боли от това, че него го няма тук до мен. И аз плаках на бала, и преди това плаках и пак плача и ще плача, защото няма по-голяма болка от това да знаеш, че твой родител е починал и е бил забравен, бил е затворен в кутия със снимки, които са били хвърлени някъде, така че да не си спомняш за него... Майка ми вече има ново семейство- съпруг и дете и е щастлива. Радвам се за нея, но това което никога няма да й простя е , че никога не ми говореше за татко, никога не спомена нещо за него, нито показа някакви чувства. Единствения ми спомен свързан с реакция от нейна страна  сигурно съм била на 5. Гледаше филм, подобен на нашата съдба( баща ми е бил пилот и е починал в самолетна катастрофа)и се разплака.Повече никога не я видях да плаче или да говори за него. За нея живота продължи и тя някак си се изправи, а аз знам, че никога няма да спре да ме боли и живота ми никога няма да бъде такъв какъвто би трябвало да бъде. Преди година майка и мъжа й правеха ремонт на детската стая, за да я подготвят за сестричката ми. Уж случайно счупиха портрета на баща ми... Уж случайно, без да забележат, са го хвърлили в боклука. Взех си го, прибрах счупените парчета и макар и да го занесох на стъклар за да го оправи, все още има счупено, което никога няма да бъде оправено...Това е само пример как са се гаврили със смъртта на баща ми... Мама скри снимките с него, за да не ги вижда мъжа й и да не й се скара... Свали халката си и нея скри, и татковата скри... Вече почти не ходи на гробища. Последният път когато бях с нея на гроба на тати беше преди да замина за чужбина... Плаках толкова много, че ми стана лошо... Тя не пророни и сълза, за Бога... Дори и от болка, че детето й плаче...Цял живот са ме гледали бабите ми и милият ми дядо, който още не може да преживее смъртта на детето си и мълчи, преживява нещата по свой си начин... Снощи сънувах сън как ги погребвам... И вярвайте ми, ако нещо се случи и на тях просто незнам как ще продължа напред. Но и аз знам какво е да нямаш родител, и аз знам какво е да го обиждат дори и да го няма сред живите... Цял живот ми се натяква да приема мъжа на майка ми за свой баща... И той ходи да разгласява, че ми е такъв и кара хората като ме питат за него да се обръщат към мен с думите ' как е татко ти?' Само човек минал през това може да ме разбере и да знае колко горчивина има в мен всеки път, когато отворя очи... Защото знам , че татко е някъде там и ме гледа, но също знам, че само аз бих искала да го видя и прегърна... Бъдете силни- болката не става по-малка с времето, нито приемаш, че хората, които обичаш вече не са тук, дори и когато мравките ги изядат... Празната дупка в сърцето никога няма да бъде зашита и всеки път когато се радвате ще ви и боли, защото ще знаете, че него или нея ги няма, за да се радват на усмивката ви и да се гордеят с вас... Но това което може да направите за тях е никога да не ги забравяте и да знаете че всяко едно ваше постижение е благодарение на тях. Бъдете щастливи в името на тях и винаги когато успеете го правете, за да ги накарате да се гордеят с вас! Не позволявайте някой да счупи снимката им, не позволявайте някой да ги забрави дори и да иска... Не правете грешката, която сторих аз- да мълча, за да е щастлива майка ми... Не и на тази цена! Поздрави!