Любими откъси, мисли и пасажи от книги, стихове, с които живеем

Нека бъде светлина
Подуене блус бенд

Когато увехне цветето, преди да разцъфти
Когато падне птицата, преди да полети
Когато мракът светлината победи
Когато спре земята, преди да се завърти

Когато те препънат, преди да си прекачил ти
Когато те ударят, преди глава да вдигнеш ти
Когато ти се плаче, преди да си отворил очи
Когато ти се пее, а започваш да крещиш

Нека бъде светлина, нека има цветя
Нека бъде любовта, нека има деца

Когато се удариш в решетките на твоята свобода
Когато мразиш силно, а мечтаеш любовта
Когато падаш, а си мислиш, че летиш
Когато ти се пее, а усещаш, че мълчиш

Нека бъде светлина, нека има цветя
Нека бъде любовта, нека има деца

"Колко неповторимо е всичко живо,помисли си Гам.Винаги оставаш безмълвен и ням.Красиви са тези неща,които хората наричат дребни.Човек е мъртъв приживе,когато вече не се вълнува до дъното на душата си,когато изведнъж сред гора от противоречиви желания и мисли се открие спокойната поляна на вглъбеността,когато шумният душевен поток спре;на подобно празно място най-неочаквано се появява чудото-светлина в пъстри чаши,нишка от кръстоносец в зората-крила на златистозелени бръмбари.
Самите предмети бяха добри и спокойни.Това там беше котка,а онова-покривка;но и двете бяха меки.Природата би могла и да ги подмени,тогава това щеще да е покривка,а онова-котка,но двете ще си останат меки.Защо човек мисли с главата си,нямаше ли да е по-добре да мисли с кожата си?Зарадва се на смеха си.Вещите продължаваха да изглеждат незабележими и сякаш мълчаливо се усмихваха.Не е ли по-важно да умееш да усещаш с дълбините на сърцето си как заобленият кристал се притиска към ръката ти,отколкото да знаеш истината,за която хората дърдорят хилядолетия наред,скрити зад маските си?
Те са добри,ясни и самите себе си,тези дребни неща-каквото и да се говори за големите.Човек трябва да им се отдаде.Как може да се обхване великото,ако не си се отдал изцяло на магията на дребното.О,да усещаш живота-винаги и навсякъде!"

 "Гам"
Ерих Мария Ремарк

LaPerla, страхотно е, благодаря!  прекрасно начало ми даваш на деня и седмицата.

           ОБИЧ НИКОГА НЕ СТИГА
 
Ти,който почваш да четеш сега това стихотворение,
изпитвал ли си някога за миг съмнение,
че поговорките наистина са прави,
че Господ бави,но неможе да забрави?
Че който зло желае,страда.
А не остава без награда
доброто,сторено без корист,
и че човешката ни орис
е да се борим за доброто
и за човечността,защото
обиди,завист,интригантство,
лъжи,кавги,пиянство
тъй заразили са всемира,
че днес и вярата умира.
Без нея(тъжна констатация!)-
и цялата"цивилизация",
уви,поставена в кавички.
(Но не от всички!Не от всички!)
Убиваме цивилизовано
и лъжем все по-образовано,
и с хитрости най-съвършени
прескачаме норми свещени.
Копаем на другия гроба,
а там ни очаква прокоба.
Защото Бог е заместен от Власт.
Или още по-страшно-от Аз.
И тъй си живеем умиращи,
с тук-там мъдреци протестиращи-
идеалисти наивни наричани,
осмивани или отричани,
проводници на Любовта-
спасителката на света.
Ти,ако все още четеш това стихотворение,
си от последните и без съмнение
ще разтопиш на ближния сърцето,
макар метално кат' монета!
Ще продължаваш любов да сееш!
С омразата не се живее
и само гибел се постига!
А ОБИЧ НИКОГА НЕ СТИГА!


       МАДЛЕН АЛГАФАРИ

Дори когато много те боли,
дори когато сили нямаш вече,
дори когато сам останеш ти
опитай се да бъдеш пак човечен.

Дори жестоко да си поразен,
да не намираш смисъл да живееш,
дори да си като леда студен
опитай все пак някого да сгрееш.

Защото, помисли, в студ и зной
и други хора има като тебе,
и въпреки фаталния завой
на някого си може би потребен.

Животът своите лица мени-
веднъж ще плачеш,
друг път ще се смееш.
Дори да паднеш, пак стани! Тръгни!
Помни! Един път се живее!

Много харесвам Тери Пратчет

"Там, където беше първата примитивна клетка, там бах и аз. Там, където има човек, там съм и аз. И когато последният живот пълзи под замръзващите звезди, там ще бъда и аз."

-Значи се опитваш да ми подскажеш, че хората имат нужда от…фантазии, за да понасят живота?
-ХОРАТА ИМАТ НУЖДА ОТ ФАНТАЗИИТЕ, ЗА ДА БЪДАТ ХОРА. ЗА ДА БЪДАТ СРЕДОТОЧИЕТО, КЪДЕТО СЕ СРЕЩАТ ПАДНАЛИЯТ АНГЕЛ И МАЙМУНАТА, ИЗПРАВЯЩА СЕ НА ЗАДНИТЕ СИ ЛАПИ.
-И затова си имаме феи? Дядо Прас? Дребни гад…
-ПОЗНА. ТОВА Е НАЧАЛОТО. ПЪРВО СЕ УЧИТЕ ДА ВЯРВАТЕ В МАЛКИТЕ ЛЪЖИ.
-За да повярваме и в големите?
-ДА. В СПРАВЕДЛИВОСТТА. В МИЛОСЪРДИЕТО. В ДЪЛГА…
-Нямат нищо общо помежду си .
-НИМА? ТОГАВА ВЗЕМИ ВСЕЛЕНАТА И Я СТРИЙ НА НАЙ-ФИН ПРАХ, ПОСЛЕ Я ПУСНИ ПРЕЗ НАЙ-ДРЕБНОТО СИТО. И НАКРАЯ, АКО МОЖЕШ, МИ ПОКАЖИ ПОНЕ ЕДНО АТОМЧЕ СПРАВЕДЛИВОСТ, ЕДНА МОЛЕКУЛА МИЛОСЪРДИЕ. А ВЪПРЕКИ ТОВА ВИЕ ПОСТЪПВАТЕ СЯКАШ ИМА НЯКАКЪВ ИДЕАЛЕН РЕД В СВЕТА, СЯКАШ ВЪВ ВСЕЛЕНАТА СЪЩЕСТВУВА НЯКАКВА…ПРАВОТА, ПО КОЯТО ДА СЪДИТЕ ЗА ВСИЧКО.

Надявам се, че не е пускано вече.
* Тази сутрин
1.   Тази сутрин ще се усмихна, когато видя лицето ти, и ще се        смея, за да не заплача.
2.   Тази сутрин ще те оставя да си избереш каквото искаш да облечеш, ще се усмихна и ще ти кажа колко прекрасно изглеждаш така.
3.   Тази сутрин ще зарежа прането, ще те взема и ще те заведа в парка да играем заедно.
4.   Тази сутрин ще оставя чиниите в мивката и ще седна до теб да ме научиш как се реди този пъзел
5.   Днес следобед ще изключа телефона и компютъра , ще отида с теб в задния двор и ще правим сапунени балони.
6.   Днес следобед няма да крещя, дори няма да повиша тон, когато ти се размрънкаш и разхленчиш за сладолед, а ще ти купя сладолед.
7.   Днес следобед ще те оставя да ми помагаш в правенето на сладкишите и няма да те спирам докато се опитваш да ги приготвиш.
8.   Тази вечер ще те държа в прегръдките си , ще ти разкажа историята на твоето раждане и това колко много те обичам.
9.   Тази вечер ще те оставя да се намокриш в банята и няма да се ядосам.
10.   Тази вечер ще ти позволя да останеш до по-късно и ще седим на балкона да броим звездите.
11.   Тази вечер ще те притисна до себе си дълго и изпусна любимите си телевизионни програми.
12.   Тази вечер, когато прекарвам пръсти през косата ти ще бъда благодарна на Бога, че ми е дал най-великия подарък.
13.   И когато те целуна за лека нощ ще те гушна по-силно и по-дълго. И отново ще благодаря на Бог за теб и ще го помоля за още много дни като този.

* Паулу Куелю 'Брида' - цитат от корицата:

"Заедно ще поемем този риск, Брида. В един анонимен текст на Традицията се казва,че по време на своя живот всеки човек може да възприеме два начина на поведение - да строи или да сади.
На строителите задачата може да им отнеме много време,но един ден ще завършат започнатото. Тогава ще спрат и ще бъдат ограничени от собствените си стени. Животът губи смисъл, когато постройката е готова.
Съществуват обаче и онези, които садят.Понякога те стават жертва на бурите, на сезоните и рядко намират спокойствие. Градинарите се разпознават едни други,защото знаят,че в историята на растежа на всяко цвете и храст е заложен растежа на цялата Земя."

* Животът ни не е Път, по които вървим и загърбваме миналото си,а е Дърво върху, което всяка буря, дъжд и слънце остават отпечатък!

"На този свят няма нито щастие, нито нещастие, има само сравняване между едно състояние и друго. Нищо повече. Само който е изпитал безгранична злочестина, може да изпита безгранично щастие. Човек трябва да е пожелал да умре, за да разбере колко хубав е животът."

това ми е забравено любимо, много благодаря, че ми го припомни 

Ден след ден
Подуене Блус Бенд

Храстът казал на дървото:
- Слез и ниско залегни.
Виждаш, буря се задава,
тук до мен и ти се наведи.
Ще преживеем дружно с тебе, братко,
ще се скатаем от вятъра студен,
ще оцелеем сладко, сладко.
Ден след ден!

Дървото клоните разклати.
Погледна тъжно старата гора,
обрасла от досадни храсталаци,
вещаят бури, а цял живот пълзят.
И преживяват си под чужда сянка,
така на завет, от вятъра студен.
И оцеляват сладко, сладко.
Ден след ден!

И така живота продължава
вечния си мъдър кръговрат.
Някой постоянно оцелява,
защото други срещу бурята стърчат.
Ден след ден!

Здравейте 
Искам да ви препоръчам една книга, казва се "18% сиво", автор Захари Карабашлиев! Страхотна е, стила на писане на автора много ми допадна. Той е Българин, Варненец, живеещ в Щатите и книгата е мисля почти автобиографична. *За една голяма любов, една голяма раздяла и един чувал марихуана  накратко споделя той в едно интервю.

"Вярвам, защото е абсурдно." -Тертулиан


"Защо този смел и корав народ го разяждаше тъмен недъг? Защо този, който събира най-светлите качества на племето, този, който е белязан да води към успех съдбините му-винаги трябва да падне, задушен от клеветата, завистта и омразата на близките, своите люде?"-откъс от "Солунският чудотворец" на Фани Попова-Мутафова

Скоро прочетох за 3ти път любимата ми книга "Мравки и Богове" на Стефан Цанев. Искам да ви споделя нещо от нея.

"Не допускай никакво насилие над себе си, откъде и да идва то - от меч или слово, от цар или Бог, дори когато е от обич"
Поп Богомил от Бългрия (IX век)

"Виното е било грозде, уви,от виното не може да се посади лоза. Човече, иди при лозата и се учи от нея как да живееш: тя не убива, а само ражда, тя дава без да взема. Раздавайте всичко, за да имате всичко."

"Господи, мислеше си Варадин, наистина ли Вселената ти няма край? Какво представляваме ний - твоите жалки подобия, пъплещи по тази нищожна планетка, кръжаща около една банална звезда, забутана в покрайнините на някаква провинциална галактика? Какво представляват пред безкрайното ти мироздание нашите  земни битки, нашите омрази и страдания, жалките ни боричкания за власт, за слава и богатства, всичките ни войни и убийства? Забелязва ли ни някой - поне толкова, колкото ний забелязваме в полето мравуняка, където същите исторически битки върлуват? За какво ни създаде? Защо ни дари с разум и чувства - единствено нас в тази мъртва Вселена - и ни извика - Богове сте!, а ние пълзим като мравки по земната кожа, водим безсмислено съществуване на работливи инсекти - и мозък, и съвест, и мускули напрягаме към едничката цел: Насъщния! Това ли е великата мисия на човека: да живее - за да работи, да работи- за да яде, да яде - за да живее? И накрая ни захвърляш в гроба като ненужна мърша - за това ли ни създаде, Господи? Богове ли сме или мравки?"

      Волфганг Борхерт, роден през 1921 год. в Хамбург, Германия, бил по професия книговезец. Втората световна война той прекарал като войник на фронта. В 1945 г. се връща у дома тежко болен и започва да пише...

      Ето една негова притча:

      “Имаше някога двама човека. Когато  бяха две годишни, се удряха един друг с ръце.Когато бяха 12 годишни, се биеха с тояги и се замерваха с камъни. Когато бяха на 22 години, стреляха един срещу друг. Когато станаха на 42 години, се сражаваха с бомби. Когато стигнаха 62 годишна възраст, започнаха бактериологична война. Когато станаха на 82 години и двамата починаха. Бяха погребани един до друг.
      Когато след 100 години един дъждовен червей премина през двата гроба, съвсем не забеляза, че тук са били погребани двама различни човека. Беше една и съща земя. Всичко бе една и съща пръст.”

      Човекът е социално същество. Той не може да живее сам. Нуждае се от общение. Но животът ни поставя в много сложни и разнообразни взаимоотношения с хората. За съжаление макар, че като себеподобни същества имаме еднаква кръв, еднакви проблеми, еднакви потребности, еднакви мечти, а в края се превръщаме дори и в “една и съща пръст”, нашите конфликти не стихват. И защо ли? - недоумяваме ние. Този е всъщност въпросът и на Волфганг Борхерт, зададен в неговата илюстрация.