Бременните да не четат вече!!! Когато се сбъдват кошмарите

Искам да споделя с вас това, което преживях,
Това, което трябваше да е най-щастливия миг за семейството ни кара сърцето ми да се свива от мъка и страх!
Раждането на близнаците беше твърде преждевременно – в 29 г.с.
Чух доктора да казва “няма смисъл да я отварям за мъртъв плод”, после “това бебе няма да изкара и до сутринта”.
Всичко започнало докато си мислех, че карам спокойна и нормална бременност. От време на време имах контракции, но моят гинеколог каза, че е нормално щом нося 2 деца и ми даде мзгнезий и но-шпа. Контракциите си продължаваха, а аз мислех, че всичко е наред. Така около 2 месеца, последната седмица зачестиха, оставаха ми два дни до консултацията и мислех тогава пак да питам какво става. Но стана друго – на 24 май усетих, че контракциите ми стават болезнени и приличат на първото ми раждане. С мъжа ми тръгнахме към болницата с идеята да полежа за задържане. Болките ставаха все по-силни, а хората от спешното избщо не бързаха – попълваха си чинно документите, питаха ме едно и също по няколко пъти, включително дали имам нощница. Каква нощница, аз не идвам да раждам, а да ми спрете контракциите! Накрая ме качиха в отделението и почнаха да се суетят наоколо да ми включат система с магнезий, вече беше минал час откакто влязох в болницата и сериозно се притесних от протакането. Мг. си течеше, а доктора ме прегледа вагинално и каза “ 6 см разкритие, сменяйте магнезия с окситоцин, тя е готова родила”. Притеснението ми прерасна в ужас, мислех хаотично - как така ще раждам по никое време, много е рано, не съм готова, бебетата не са готови, много са малки още, не ги вадете.... Количката вече ме носеше към родилната зала. Някой ми каза бодро – ако са здрави ще живеят, иначе няма смисъл! Едва успях да се обадя на мъжа ми, че ще раждам (държаха го отвън), моят лекар беше в провинцията и се оказах в ръцете на дежурния екип. Притеснено им напомних, че не са ми правили клизма , но казаха няма значение. Докторът спука мехура на едното бебе и усетих как ме облива топла течност, пръстите му ме разпъваха и болеше, тогава каза напъвай и спря да ме боли. Надигнах се да видя какво става и чух бебешки плач, едното ми момченце беше излязло! Сложиха го на една масичка до мен да го интубират, а аз не можех да откъсна очи от малкото телце с червена кожа. Радвах се , че плаче и рита, значи е жизнено (а само 1.200 кг)! Оставаше и другото да се роди така бързо, но нямах този късмет. Тогава започна истинската драма. Спукаха мехура, но родовата дейност спря напълно, а бебето напречно и леко надолу с крачетата разположено. Докторите чакаха да се появят контракции и се изредиха всички да проверят матката ми. От толкова ръце вече страшно ме заболя, а раждането на първото бебе почти не бях усетила. Исках само да ме оставят на мира и да не ме пипат вътре! Докторът се мъчеше да извади второто като ме натискаше отвътре и отвън едновременно. Имах чувството, че ще ме изкорми и се изплаших за детето – щом мен ме боли, значи и него. Молех го да спре, но той не ме слушаше. Напипал краче и се мъчеше да го издърпа. В един момент започнаха нещо да си шепнат и аз разбрах, попитах “Мъртво ли е вече?”. Оказа се, че тоновете му много са паднали и най-вероятно ще се роди мъртво. Това не стигна до съзнанието ми, бях вцепенена. Тогава  чух да говорят за секцио и че няма смисъл да ме отварят за мъртъв плод. Питаха ме дали да го направят. Как да лиша детето си от този шанс да живее! Започнаха подготовката на операционната без да бързат, някой даже си запали цигара. Аз през няколко минути питах дали е живо все още. Много ми беше студено,  накараха ме да се свия на кълбо, гола, за да сложат спиналната упойка. Краката ми постепенно изтръпваха и престанах да чувствам студ. Срязаха ме преди да ме е хванала напълно упойката и за кратко чувствах  лека болка от това. После усещах само как тялото ми се мести нагоре-надолу от опъването. Чаршафът пред очите ми беше много излинял и се стараех да гледам встрани, да не видя нещо от операцията си. Педиатрите чакаха до мен с кувьоза. Чух само извадихме го, и аз пак живо ли е. “Да, горе ще направят каквото могат, но не се надявай много, цял час стоя в теб, докато го извадим!”. А защо чакахте този час!!!! Дори не ми го показаха.
 Още в родилната зала бях жадна, но сега вече беше нетърпимо, естествено не ми дадоха вода. Ръцете ми започнаха да треперят неудържмо, след тяхх и челустта ми, по едно време ми се схвана ченето от това треперене. Мислех си, че може да поспя малко, докато свършат, а те само питат как си. Добре съм, ако не се брои треперенето. “Кръвно 50 на 30!” , “Не може да бъде, апаратът греши”. Веднага ми вляха нещо във вената и не ми позволяваха да заспя. Накрая свършиха и количката ме понесе към реанимацията, виждах само тавана над себе си и кой знае защо ми се струваше, че е много ниско, все едно ме караха през тунел.
През цялата нощ се разнасяха сърцераздирателни крясъци, от които не можах да заспя, но най-вече от думите на лекарите, че едното бебе е много зле и няма да изкара тази нощ, а ако двете преживеят първите 48 часа имат НЯКАКЪВ шанс да оцелеят. Гледах часовника пред себе си как бавно отмерва часовете и се чудех децата ми дишат ли още.
На сутринта ми казаха да стана, боже господи, такава болка в живота си не съм изпитвала, въздух не можех да си поема. Докато се опитвах да направя крачка буквално се задушавах от болка. Мисля, че който ражда със секцио по желание, просто не знае за какво става въпрос. След първото ми раждане, вагинално, се възстанових много по-бързо и болката по време на самото раждане (без упойка!) не беше колкото тази сутрин. Заведоха ме в следродилното отделение и ми казаха сама да се обслужвам вече! На следващия ден вече можех да правя повече от две крачки и се качих на горния етаж да си видя  децата, докато са живи. Тогава разбрах защо не са ми показали малкия – целият беше в кръвонасядания, особено едното краче, познайте кое! Следващото, което разбрах ме срина, през нощта направило тежък мозъчен кръвоизлив и гърч. Лекарите решили, че е безнадеждно и не могат да направят нищо, освен да чакат да умре! То горкото, някак се стабилизирало за удивление на педиатрите. Казаха ми това да не ви обнадеждава, най-вероятно всеки момент ще умре! Едва успях да изляза от отделението и ибухнах в плач.... Бях сигурна, че доктора му е причинил кръвоизливите, мразех го задето е смазал бебенцето ми. Педиатърката даде друга версия - неправилното разположение на бебетата (не едно до друго, а едно пред друго и предното нагоре, под ребрата.Така при нарастването им горното се оказвало все по-притиснато между братчето и моите ребра. Това било причината за кръвоизливите и за да тръге раждането преждевременно). Каквото и да е било, никой няма да ми каже; знам само, че детенцето ми много е страдало!
Разрешаваха на майките да влизат там само веднъж дневно, вечерта, аз ходех и на обяд. Всеки ден като ме видеха на вратата ставаше едно и също:  “елате довечера да ги видите”, а аз “Няма да влизам, само кажете живи ли са!” и може би трогнати от мъката и отчаянието ми, хората ме пускаха да вляза. Гледах измъчените малки, слабички телца, целите в маркучета, тръбички и лепенки, със синини навсякъде, петички, набодени от иглите и сърцето ми се късаше. Лягах с мисълта дали ще изкарат нощта, събуждах се с мисълта дали ще оживеят и този ден.
Останах една седмица в болницата като дълго гледах в една точка през времето, в което не плачех. Мина още една седмица, откакто съм си вкъщи и ми е ужасно пусто, имам три деца и нито едното не е при мен. Едното при майка ми, защото не мога да го вдигам 1 месец, а другите две в кувьози, дори не съм ги докосвала още! Никой от семейството не смее да се зарадва, трябва да мине един месец, за да е сигурно, че близнаците ще оцелеят, а дали ще са здрави е другият ми смразяващ страх. Педиатрите бяха сигурни, че дете с такъв кръвоизлив не може да оживее, сега мислят, че ще има усложнения в развитието. Господ да ми прости, но мисля, че е по-добре бебето да умре, отколкото да бъде половин човек, заради мозъчни увреждания. Не искам никое от децата  да се мъчи.
Всичко това ми се струва като някакъв кошмарен сън, от който нямам търпение да се събудя. Единственото, което ми помага да не полудея е любовта. Какво бих правила без нежността и подкрепата на мъжа ми и без зъбатата дяволита усмивка на 10-месечния ми син!
Днес видяхме бебетата (сега веднъж седмично ни пускат в неонатологията), цяла седмица не бяхме ги виждали. Едното вече диша самостоятелно, а другото от 100% кислород е минало на 20%. Синините почти са изчезнали и кожичката им е посветляла, направо запирличват на човеци. От венозно хранене преминаха на стомашно-със сонда и наддават по мъничко. Отварят очички като им говоря и мърдат с ръчички и крачета. Моля се  да се оправят и да растат здрави, надеждата ми расте с всеки изминал ден, но все още ужасно ме е страх и ми е мъка за мъничките бебенца.
Много дълго стана, поувлякох се, но исках да си излея душата.
А вие, които още не сте родили, се пазете много!