хората, които не срещаме ...

Преди няколко години постоянно отивайки на работа засичах на спирката един мъж, горе долу на моята възраст. Слизаше няколко спирки преди мен.
После спрях да го засичам, защото започнах да взимам по-ранния автобус.
Преди няколко дни ей така, без причина /а може би има някаква несъзната връзка, асоциация с други събития и места/ изникна това нещо в главата ми.
На другият ден го срещнах на улицата. А той се загледа в мен: чудеше се откъде ме познава.
Странна работа.

Еври ми, разбирам те. Случвало ми се е. Темата ти си е формулирана както трябва.

Днес го мисля, да.
Утре няма, значи не, не е често.

Отбелязвам, че аз обръщам внимание на малките детайли. Срещам непознати сутрин и респективно не срещам други.
Споделих. Аз се замислих. Вие, ако искате. Пожелание е само.

Благодаря ти.

Откакто съществува интернет, този проблем не важи за мен.
Точно в него срещам всички онези хора, с които никога не бих се запознала в живота си.

ПП А в принца на бял кон не вярвам от ъъъъ...., може би от 30 години. 

Да си липсваме.

Да страхотно е. И аз се запознах от нета с хора, които иначе никога нямаше да срещна.

Иначе по темата замисляла съм се дори, че живеейки в неголям град също не срещам дори мои познати, които живеят тук, а едни и същи лица , с един и същ ритъм на живот, който съвпада с моя и така се засичаме.
Но да ми липсват, не, не мисля. Никой когото не познавам не може да ми липсва.

Много поетично заглавие,като начало на стих..
Замисляла съм се колко интересни хора има на света,които не познавам.Как се случва да се срещнеш за кратко с някой,който ти открива цял един нов свят.Колко е ограничен периметъра ни на съществуване.Става ми тъжно,че има толкова места на света,които няма да видя.Такива мисли ми навява тази тема.Също така се замислям понякога за стари приятели,с които живея в един и същи град,а не срещам никога.

Мисля, че ако е жизнено важно да срещна някого, то непременно ще го срещна, независимо къде живее и откъде минава по принцип. 

и аз съм така , наистина не мога да усетя липсата на нещо дето не ми липсва понеже не го виждам  .... леле , много съм зле .Явно малко пън си падам 

Хващат се някой от вас за репликата, че ми липсват тези, които не срещам. Липсва ми това, че не мога да ги срещна днес. И утре, разминаваме се. Не са конкретни хора, няма как да са.
Има два въпроса, които съм задала в темата си? Мисля, че те са ясни.

                      Обичам нещата ми да са подредени. И изобщо живота ми. Обичам като минавам по някоя улица да срещам определени непознати. Ако ги няма съм готова да се върна и да мина отново - да ги предизвикам да се появят. С две думи: обичам непознатите, които редовно срещам и изпитвам жизненоважна необходимост те да са там и да ме чакат... Поглеждам към прозорците, зад които някога са живели хора, които познавам - опитвала съм да не го правя, но не мога да се спра. Въпреки, че са минали повече от 15 години... Обичам да мисля за нещата от живота...
                      Когато бях малка винаги имах чувството, че когато постигна нещо, губя друго. Че ако се преместя да живеяя в Русе, никога няма да ми се случат нещата, които бих имала, ако живеех във Варна... И че като спечеля момче, губя друго, по-хубаво и по-добро момче (което не съм срещнала, но ако го срещна, няма да съм свободна). И изобщо страдах от една особена нерешителност по този повод...
                      Откакто се научих да не мисля обаче, спрях да си задавам подобни въпроси... И все пак любопитството все още ме изкушава от време на време...

                     П.П. Много ми липсват и познатите - често ми се иска да съм с приятели 24/7 с децата си, да живеем в една обща къща, да споделяме радости и тревоги някъде далеч от цивилизацията... Криво ми е, че всеки пое по свой собствен път и вече нямаме време да сме толкова близки, колкото бяхме някога... Да се събуждаме и да заспиваме заедно... Като затворя очи да почувствам черешка на устните си... И много други неща... Липсват ми!

Ами айде като искаш конкретно по въпросите ще разкажа за един мой как да го нарека - флирт само с очи, продължил години с един мъж. Никога не съм се запознала с него, макар, че видимо имаше огромно привличане между нас. Не че не е било възможно да се запознаем, но така си остана висящо. Понеже града ни е малък , центъра още повече и се засичахме много често и се изпивахме с очи, ако мога така да се изразя. Дори научих името му от други хора, разни неща от житието му и макар, че никога не съм имала проблем със запознанствата, за това някак си нямах и желание може би да се осъществи, но размяната на погледи и усмивки продължи много дълго време. Дори и сега когато се видим, макар и много рядко, поради това, че се преместих да живея в друг район, пак си разменяме продължителни погледи, някак заради неосъщественото запознанство може би...

Да не срещнеш непознат в Русе (където не си) е като да срещнеш непознат в София (където си).

Имаше навремето едно филмче (класика) за двама съседи, които не се понасят и бързат да се спасят от куцуза си да живеят врата до врата като се забият час по-скоро в нета.
Там всеки се беше запознал с Невероятния Друг.

Макар и виртуално, всеки от тези двамата реални съседи си беше намерил Непознатия, когото би искал да срещне.
И единият (той), и другият съсед (тя) си определиха срещи - всеки със своя виртуален идеал, тръпнейки да зазберат как изглеждат идеалите им на живо.
Знаете какво стана, нали.

Срещнаха се двамата.


Който се нерви от стилистиката на темата, може да си я опрости:

На мен ми харесва и така.

"Имаше едно филмче"  и за обратния случай.

Колко очарователно може да бъде едно непознанство.
И колко страшно може да стане, ако това се промени.
Казваше се "Горчива луна"

Тъй че, понякога е добре нещата да си останат така, както, когато аха да започнат:

Да, това казвам, че интуицията ми така ме е водила, със сигурност, който ме познава, знае, че ако съм целяла запознанство, нямаше да ми се размине.  Разказах го само защото е интересен случай по темата. 

                       Но да срещнеш непознат в Русе е съвсем различно от това да срещнеш непознат в София  .