радостта да останеш

Не ми се иска да свършват миговете в които съм се чувствала много щастлива,макар и това да не съм го осъзнавала в момента.Не ми се иска да си тръгвам и да се разделям с родителите си винаги когато съм при тях.Същото е и с хората,с които съм се чувствала добре,не ми се иска и никога да свършват моментите прекарвани с детенцето ми.

Искате да кажете, че невъзможността да повторите нещо хубаво усилва приятните ви емоции? 

За радост или за съжаление при мен е точно обратното. Ако в момент на радост осъзная, че това няма да се повтори и че не мога да се върна пак, очарованието отстъпва място на тъгата и радостта се губи ....

    Много пъти ми се е искало да задържа мига. Като любима мелодия,която искаш да продължава още,и още..Като увлекателна книга,която искаш да не свършва...Спомням си ясно един морски залез,който гледах от прозореца на влака. И един тих утринен плаж с разноцветни камъчета и крясък на ранобудни чайки...Една топла лятна целувка,от която започна новият ми живот. Мога да си остана потопена в синия поглед на любимия ми мъж ей така,до безкрайност...И никога не бих си тръгнала без него,и без още две мъничета. Никога.

Ако го осъзнавам като невъзможност-не.
Но никога не е толкова очарователно,колкото е било първият път.

Замислям, че се може би има два типа хора, такива които ги грабва повече непознатото, тръпката на новото и първия път и други, които сбъдването на нещо очаквано и желано носи повече радост.
Аз може би не оценявам толкова изненадите и за това ми е хубаво да се връщам на познати хубави места и не губя лесно очарованието на нещо, което ме е грабнало.

Привързвам се не към места, а към хората там. И аз като Зуи помня повече като мирис и докосване, като чувство, повече отколкото зрително. Единственото, от което никога няма да мога да си тръгна е детето. Единствено при него искам винаги да бъда - без значение от цената за това. Всичко останало ми се вижда заменимо, повторимо.
Осъзнаването, че нещо хубаво никога вече няма да се повтори, не може да е приятна емоция. Предпочитам да вярвам в почти неосъществимото повторение, във възможността то да ме чака някъде напред.
Пазя себе си - не искам да бъда друга и в този смисъл искам да задържа младостта си. Младоста си не като външност, а като настроение и усещане.

Маладостта ми някак май си тръгна..."Рестартирах" или "занулих" преди няколко дни.../това са определения на мои колеги/. Станах на 40.
 Аз съм губила сташно много неща в живота си-места, много любими хора,професии...Ама наистина много. Свикнах май. Или по-скоро разбрах, че не може животът да мине в тъга. Наистина в пътят напред е радостта. Научих се да подбирам, да си открадвам малките моменти, да се радвам на съвсем малките неща. Това ми помага да приема големите загуби.
Трудно намерих сегашното си спокойствие, но то е свързано с бягства. Не с оставане. По това може да разбереш дали наистина си на "доброто" за теб място-не ти се тръгва. Но ако само за миг някога почувстваш, че не ти се остава...тръгването е задължително. Оставането в този случай е губене на време...за съжаление почти винаги. Много боли ако това усещане е свързано с най-близките ти хора, но се получава понякога, дори доста често...Никаква роднинска връзка не може да бъде оправдание. Но тези неща са много трудни за всеки човек. Именно заради това и трудно разбираме постъпките на някои хора. Но щастието включва и честност към самия себе си и към другите. Обръщането очи в очи с проблемите е труден процес, но е креативен. Боли, но е истински...
А за местата, на които съм се увствала добре..мъча се да са повече,да се получи наслагване...По този начин не ми е толкова трудно да се разделя с последното...Иначе обичам да се връщам. Почти винаги е хубаво по някакъв нов начин, но рядко съм се разочаровала. Дори небето понякога стига...

Не ми се тръгва от поредната, трета фирма, за която ми е пукало за резултатите от работата на екипа ни. За съжаление, симптомите на заболяването ми са до болка познати, предните две фирми не съществуват.

Там, откъдето ни се тръгва, там, където се опасенията, че ще ни стане скучно, ако се застоим, онова хубаво, което няма да е хубаво, ако продължи, не събират моите представи за блажената тишина,  за липсата на необходимост от кресливост и за радостта да останеш. Опитвам се да пиша за намереното щастие. По-късно може и да направя  опити да го разкажа.
Прочетох много красиви неща в темата, благодаря, че ги споделихте. Беше хубаво да поостана.

и аз съм така

Не можеш да влезеш два пъти в една и съща река, нали знаеш 
Никога обстоятелствата, събитията... нещата не могат да са точно същите. Може да са по-хубави. А може и да не са. Не става дума за усилване на приятните емоции, а за нещо сладко-горчиво, кампарено, което остава в последната глътка и напомня... 

Написах го по повод изказване, че винаги първия път е най добре, с което някак си не съм съгласна. Може да е точно това,което съм болднала, може и да не е, но не бих се отказала при възможност да повторя нещо хубаво , заради мисълта да не го разваля.
Но както казах, мразя последната глътка, особено в момента когато виждам че е последна и трябва да я изпия.

Заглавието на темата ме кара да мисля точно за тези радости, които искам да продължат дълго и да се повтарят, а не за красивите кратки мигове.

Винаги се връщам в родния си град.
Така и не свикнах с Варна /5 години/ , София не ми хареса и в Пловдив ми е много шумно.
Обичам Търново. Обичам да се връщам тук, където и да ида.
Затова и останах...

от спомените ми не ми се тръгва. добре е, че винаги са с мен. редовно се връщам по любимите си места. зареждам се, трупам нови спомени и подреждам чекмеджета с миризми и светлосенки. отварям ги, когато ми е самотно, студено, несигурно. загръщам се в любими гледки и лица. никое от любимите ми места не ме е разочаровало, когато съм се връщала. за мен те са винаги същите. намирам точно това, което ме е докоснало първия път.

Радостта да остана е точно, защото мога да остана там само още мъничко...Ако знам, че мога да остана завинаги може би ще ми липсва чувството, че това е нещо, което винаги ще искам...а човек лесно свиква с това, което може да има и с мястото, където винаги може да остане...
Искам да остана себе си, това ще е най-голямата ми радост, такава каквато съм днес, тук и сега...тогава ще познавам радостта да си тръгвам понякога и да се завръщам отново ... радостта от очакването на този момент...