Американец или българин?

Извинявай, но не мога да не реагирам на това. 
Не ни слагай всички под общия знаменател на жените, чиято любов намалява с годините, защото се принудени да "спират на всеки 5 мин за превод" или по някакви подобни абсурдни причини. 

Ако двамата не си "поддържате огъня" всеки ден, огнището ви ще изстине, то е ясно. И ще се търсят причини в културни различия и бреме...
За малките моменти и спирането да им се насладите говоря. Да се отпуснеш на ежедневието с години е равносилно на подписване на смъртна присъда на връзката.

Хайде стига съм моралствала, всеки си знае неговото дередже.

Ама и аз смятам че е много досадно да включваш някой, независимо какъв език говори в диалог с човек, когото познаваш отдавна. Мъжът ми е българин, но въпреки това ми е неприятно да присъства когато се виждам с дружките си от детинство. Защото с тях имаме общи спомени, общ език дори, в който  един страничен за връзката ни човек не може да се включи. И аз вместо да общувам пълноценно с тях, ще трябва да поддържам small talk, приказки за времето ако щете, че той да не се чувства изолиран. Разрешението? Виждам се с тях без него. Така че авторката на темата бих я посъветвала да си ходи в България без мъжа си.

yummy mummy, аз също смятам, че не си права. Надявам се, че няма да приемеш думите като укор или опит да те съдя. Опитвам се да си обясня начина, по който реагираш със следродилната депресия и това, че в такъв период си по-чувствителна към неща, които не са ти правили чак такова впечатление преди. И аз ще се присъединя към другите момичета и ще ти кажа, че любовта не признава граници и националности, език, цвят на кожа, недостатъци в характера и т.н.
Очаква се, че мъжът, за когото си се омъжила е най-важният човек за теб - на чието рамо можеш да се опреш в тежки моменти. Очаква  се и ти да му дадеш същото, а всъщност при първата трудност се отдръпваш  Може би приятелите ти също могат да направят усилие и да понаучат неговия език, може би ти можеш да положиш усилия и да го научиш на български. Варианти винаги има и компромиси винаги могат да се направят. Стига да иска човек. Каквото и да решиш ти желая успех!

щастлива, чакам с нетърпение   

американец за съпруг, българин за любовник-ето ти го решението

Ех, стари теми, ама интересни Съгласна съм с повечето казано дотук, и няма да повтарям, само ще споделя аз как се справям. Още не сме женени (през август ни предстои), но от 3 години живеем заедно, което си е доста опит. Живеем в Щатите, далече от цялото ми семейство, роднини и приятели. Аз съм българка, а той е чернокож американец, и на пръв поглед уж сме различни, но като характер и поглед към живота с него съм по-близка отколкото съм със собствената си сестра! "Всичко си е до човека" може да е клише, ама си е вярно Трябва не само да се обичате - любовта дори и да не изгасне, пак претърпява промени през годините - но и да се уважавате и цените като партньори, наистина да искате да сте заедно, и това да надделява над проблемите. Щом вече си започнала да се съмняваш във връзката, и си тръгнала да се предаваш без бой, значи има нещо гнило в цялата работа...

За културния шок имам един въпрос. Забелязах, че всички подчертават как американеца трябва да е отворен и да приема чуждата култура, как той трябва да се съобразява с различията, да ходи по света и т.н. - а защо това да не важи и за българката, женена за него? Особено след като тя живее в неговата страна. Ако ще живееш в една страна, добре е да се опиташ да я разбереш, приемеш, дори обикнеш. Правила ли си опит и ти да разбереш неговата култура, субкултура, семейство, забавления и т.н.? Може би той си мисли за теб същото - "защо ли не се ожених за американка, българката не ме разбира и се дърпа"... Нужни са опити и от двамата, за да се сработят нещата.

И сега малко примери за това ние как се справяме. Много помага това, че сме близки по душа и еднакви неща ни влечат. Хубаво е да имате неутрални интереси, където да не се откроявате културно и да се дразните взаимно. Като например ние сме големи любознайковци и само си разменяме интересни научно-популярни статии или книги. Харесваме едни и същи филми и телевизионни предавания и си ги гледаме заедно. Обичаме градинарство, и всяка година си садим цветя и зеленчуци Сръчковци сме, и си строим разни неща - аквариум за рибки, катерушка за котката. Е, не всеки се пали по такива неща, но целта е да намерите общи, неутрални неща които да ви радват и сплотяват, и да изтриват културната бариера. Разбира се, има ги и заниманията които са си стриктно въпрос на етнос, и въпреки глобализацията се ценят и до днес. Аз например много обичам мартеници и питка с късмети, и колкото и да се интегрирам, това винаги ще ми липсва. Той пък обича телешки пържоли и пържени картофки. Но знаете ли какво? И на него са му интересни мартениците, и на мен ми е вкусна телешката пържола. За Коледа правим българска Бъдни вечер с постни ястия и питка, а за коледния ден готвим шунка и пълнена пуйка. Шарим си яйца и месим козунаци за Великден, и ходим да гледаме зарята за 4ти юли. Готвим вкъщи както български гозби по рецепти на майка ми, така и американски по рецепти на неговата. Музикални сме и на него много му харесва българската народна музика (с тъпаните особено), аз пък обожавам ритъм-енд-блус и гласовете на негрите - божествени са! Той горкия много усилия полага да научи български, аз пък гледам стари американски филми от детството му, за да хващам всекидневните лафове. Две сватби скромни ще направим, на всеки в страната по една, по подобаващите обичаи. И за всичко така, подхождаме с интерес към културата на другия, учим и празнуваме всичко, и така е много по-весело - хем на всеки се угажда, хем не се делим на такива и инакви

За приятелите - трябва да си се разберете двамата. Всеки има нужда както от партньор, така и от приятели, и няма нищо лошо да го пускаш от време на време на по бира с братлетата, докато ти в това време отидеш на сладолед с дружките Разбира се, трудно е когато те са на друг континент, но пак се постига решение, с компромиси и много желание. Ние като си ходим до България, той знае че искам да се видя с приятелките и да си говорим на български - веднъж годишно е все пак, полага ми се. Но пък иска и той да се види с тях, че иначе било невъзпитано. И затова правим какви ли не шашми - например, отиваме двамата при тях, лафим известно време с превеждане, после се обаждам на майка ми да дойде и да си го прибере, и аз оставам с дружките Той и майка ми разменят по някоя дума ту на български, ту на английски, кой колкото може, иначе са на десетопръстната; но пък много си допадат, и някакси успяват да се разберат. Като дойдем обратно в Щатите, пак така - срещаме се двамата с негови приятели, и като се повидим, аз им казвам чао и отивам да се разходя или да си купя нещо сладко

Тежко ми е, че съм далече от хората, с които израстнах, но пък тук си намерих други приятели. Говоря си по Skype, телефон, email и т.н. с тези в България, което много помага. Никога няма да се чувствам съвсем като удома си тук, но две неща много ме успокояват. Първо, като си представя колко по-труден и изнервящ би бил живота ми в България в момента, и как нямам нерви да се боря с бюрокрация, корупция, кучешки л...а по улицата и какво ли не... и ми става едно такова спокойно, че съм тук (или например как наскоро ми правиха операция, която в България още е невъзможна и там бих останала с тежки последици... просто колкото и да ми е кофти да си го призная, САЩ се грижи по-добре за мен). И второто - аз дори и да си страдам от време на време, за децата ми това ще е тяхната родина, и на тях ще им е комфортно и щастливо тук, а това е най-важното.

И последно, за децата. Притеснено ми е какво ще е като дойде този ден, то ние много говорим по този въпрос и сме се разбрали за много неща - взаимна помощ и подкрепа, кой какво ще прави, и т.н. Откъм културните въпроси - например първите имена на децата ще са "и така, и така" - демек да съществуват и в двете страни, като моето например - Диана съм в България, Diana съм в Щатите и никой няма проблем. За бащино ще им дадем името на моя род в България, а фамилно - на мъжа ми, и така всички са щастливи! Ще ги учим и на двата езика, и както досега ще си празнуваме всички празници и ще си ходим до България.

Знам, че сега ми е лесно преди да са се появили децата да правя такива планове, и знам че и ние като всички двойки си имаме трудни моменти. Но за 3 години препятствия с какво ли не в ежедневния живот досега не е имало проблем, който да не можем да разрешим заедно, и не е имало и един миг, в който съм се съмнявала в избора си или съм се чувствала самотна. Ако до теб е правилният човек, и двамата гледате конструктивно и с интерес към различията си, проблемите се решават много по-лесно! Успех!

Има го момента за културата и за изнервянето ,че не говорим един език, но това е положението , такива сме си ги избрали , в моя брак има повече плюсове.

Щастлива ,аз познавам и такива от луда любов се ожениха и след година две ,нещо не се разбраха, та и това не е истината.
Към авторката, децата ни ще растат без НАШИТЕ роднини и приятели , но пък тук са обгрижени от мъжовите роднини и приятели, все някой ще липсва

От 3 години съм щастливо омъжена за американец.Никога дори и за момент не съм съжалила,никога ме съм си и помислила защо не съм омъжена за друг.Според мен няма значение каква националност е,важно е просто да се обичате,уважавате,да имате някакви сходни интереси.Ако си го обичала,но сега не си сигурна в чувствата си и постоянно те дразни, по скоро си мисля че умората и напрежението покрай детенцето оказват влияние,а това се случва на всякъде и с всеки,така че и да беше омъжена за българин не е гаранция че ще бъдеш щастлива.Има и друга причина не за пренебрегване.Носталгията която винаги я има и може да обърка много неща и наистина може да те накара дори да охладнееш към човека до теб.Трябва просто много добре да помислиш какво точно те кара да промениш чувствата си към този човек и ако си струва направи всичко възможно да възстановиш любовта между вас!
Успех 

Аз съм омъжена за българин и честно не мога да си представя да съм женена за чужденец (момичета, женени за чужденци, не се засягайте, просто искам да споделя моето виждане  ). Винаги това съм искала - да живея в чужбина, но мъжът ми ми да е българин. Лично аз не бих могла да се отпусна и няма да е същото с човек от друга култура - да не мога да си обсъждам с него чисто български неща, да си използвам български лафове, поговорски и неща, които само ние българите си знаем. Въпреки, че говоря английски много добре, сигурно много би ми писнало да говоря постоянно на английски.
Иначе не съм против бракът с чужденец - като се обичат хората, това не трябва да е пречка.

Yummy Mummy, а замисляла ли си се, че ако беше женена за българин, понякога щеше да си мислиш какво ли щеше да е ако си женена за американец и дали няма да е по-добре? Каквото е трябвало да се случи в твоя живот, се е случило, бъди щастлива и се радвай на живота   .

Pops ,  не схващам логиката , нещо малко елементарно ми изглежда , като преди 100 години ,дето на прабаба ми са се сърдили ,че се е оженила за момъка от съседното село ,а не за съседския , това си говорим тук, че и за извънземно да се омъжиш, пак може да се разбирате по - добре. А това за поговорките и то ме разби,  в момента съм последно ниво на езика и научих повече поговорки от колкото на български знам , но това е към края  на нивата на езика вече....

Pops, много зависи и от това кога и как си учил езика, и с какви хора си общувал на него. Аз до 19-тата си година живях в България, но в мойта гимназия (Американския колеж в София) освен часа по българска литература, всичко друго ни беше на английски. Освен това, бях срамежлива и докато не дойдох в САЩ, нямах много социален живот. В резултат на това сега се отпускам по-лесно и изразявам по-добре на английски, и в това отношение никак не ми тежи, че съм с американец. Още повече че на него са му много интересни точно всекидневните бъзици на български, и ежедневно си разменяме реплики от сорта на "много кофти," "айде бе" или "изпона-" пред всевъзможни глаголи Много българи, женени за чужденец не са съвсем чужди на езика или културата му, нито пък той на тяхната; много са живяли извън България, или пък в България, но около чужденци. Така че това с "отпускането" между българин и чужденец си е индивидуален проблем и зависи от ситуацията, в която си.

Ооо! Кой випуск?  

Ооо, да не би да сме колежки? Аз съм випуск 2003 

На мен ми е изнтересно как и къде се запознахте с вашите половинки?
Как реагираха като разбраха, че сте от БГ, знаеха ли нещо за нашата страна? Как реагираха приятелите и роднините им?

Сега ще разкажа една смешна история с моят мъж. С него се запознахме в София, той работеше там. Като редовен посетител на един софийски ресторант, се сближил с едната барманка и тя решила да го "научи" на нещо на български език    След време се запознавам аз с неги и го разпитах - знае ли нещо на български, харесва ли българска кухня и др. такива редовни въпроси. И той казва "Да! знам нещо на български!" каза, че му звучало много нежно и мило, но незнаел точно какво е. И така надвесен над ухото ми, с чаша питие ми прошепна нежно... "Сприииии да пърдииииижжжж"   

Хахахаха! Топъл дъжд, това ме разби!   Коронен номер с горките чужденци. Моят май няма подобни изявления, въпреки че брат ми в началото беше много навит да се будалка с него и да го учи на псувни под прикритие че значели друго. Сещам се за подобен случай обаче - ама тоя път аз и приятелките ми го научихме. Преди две години бяхме на море в България, с гаджетата, и моят имаше един неприятен инцидент с медуза. Научихме го как да разкаже за случката в едно изречение, ама уж на майтап само, обаче... прибираме се ние вкъщи, майка ми най-учтиво го пита как беше морето, и той й изцепва на български: "Опари ме медуза по топките!" Леле потънах от срам, това не беше за пред нея  

Иначе за запознанството. Ами състуденти бяхме в САЩ, и се запознахме в отбора по спортни танци Не сме били танцови партньори, и първите три години само се разминавахме по коридорите на "здрасти," без интерес. Четвъртата година по случайност на един салса купон за пръв път танцувахме заедно, и така ни хареса че нещата потръгнаха от там и досега сме неразделни. Той преди това не знаеше от къде съм, но от фамилията ми, завършваща на -ова заключил, че съм от Източна Европа После като му казах че съм от България, и той каза че знае само каквото е чувал по новините - мизерия, трафик на нелегални оръжия, комунизъм... Стана ми тъжно. Ама по новините по принцип трагедии отразяват, така че не се очудих. Откакто му показах и красивата страна на България обаче, е влюбен в нея, иска по-често да си ходим и повече да разглеждаме. Като си намерим собствено жилище в Бостън, ще бъде обзаведено с китениците на баба ми   Най-мило ми става, когато слуша за корупцията и проблемите на страната, и веднага измисля решения тип "ако някой ден имам еди-колко си милиона долара, ей така бих инвестирал"   Въобще да си с чужденец съвсем не е така депресиращо, както много хора явно си мислят.

Колкото до родителите му, много са готини и двамата, и много ме харесват. Това, че не съм американка всъщност е по-добре в нашия случай, защото те са чернокожи с много кофти личен опит с белите американци, и не ги обичат много. Но аз понеже съм от Източна Европа, не се броя за тукашното "бяло" (преселници най-вече от Западна), и ме приемат по- като своя отколкото белите си съграждани!