Да живеем в хармония със себе си - 4

Това, че сте чели нещо на теория, не означава, че имате представа доколко е приложимо на практика.

Освен това теориите за отглеждане на деца се променят през няколко години. Ново поколение майки - нова мода.

С първият ми син, преди 19 години, в книгата пишеше, че бебето трябва да суче през 4 часа. Милото, де ще ходи, майка му модерна, чете френски книги и го храни рядко. Пак порасна и стана човек. Ама тогава бабите ми казваха да го кърмя начесто, но аз, понеже бях модерна и образована им теглих една майна. 

Затова се отнасям скептично към всякакви теории и раздаване на етикети  кой си гледа "лошо" детето.

Момичета, не се сърдете!
Ще родите, ще си промените мнението. Не само, че няма да приемате съвети, но няма да приемате съвет от човек, който дори няма дете... Или от такъв, родил последно преди 20 години!!!
Наистина, не се сърдете. Майчинството, втъзката с ТВОЕТО дете е УНИКАЛНо нещо. Колкото и да обичаш деца, колкото и да си сензитивен и да си чел-просто докато не го изпиташ сам - нищо не значи.
Само един пример, просто извадка - ако никога не си имал дете, може да ти се стори жестоко, ако майка остави своето да плаче известно време и да излезе на терасата за минута. Ако обаче си майка и предните 3 месеца нито една вечер не си спал повече от 4 часа и цял ден си сам с детето, това е по-правилния вариант, отколкото да превъртиш от умора. Само един пример. 

Разбира се, че има разлика между теория и практика. Но си има основни правила, които са миродавни. А и теорията обхваща всякакви варианти и случаи.

Всичко е според ситуацията и строго индивидуално.

И на мен ми се прищя да дам пример. Когато четях и аз книги за бебета, НИКОГА НЕ СЪМ СЕ ПРИДЪРЖАЛА ДО КОНКРЕТНА ЕДНА ЕДИНСКТВЕНА КНИГА! била тя френска или руска.

ВИНАГИ СЪМ СЕ ВСЛУШВАЛА В БЕБЕТО СИ , В НЕГОВИТЕ НУЖДИ.

може да звучи като клише,
но при мен до сега това е факт.

никога не съм се влияела от "мода".

Никога не съм допускала да оставя бебето ми да си плаче. А то плачеше често  - от колики, от зъби.......
Ако ще и да умра- гушкала съм го, на ръце съм го разнасяла по стаите. Е, не умрях! При все, че имах безсънни нощи и натрупана умора...умора, която едва ли не се превърна в хронична.

Но детето ми не се е деряло в рев до изнемога. И така да се" успокои " от само себе си.
Не бих допуснала да изляза на терасата, а то да плаче самичко.
Ами просто ще го взема със себе си на терасата. 
И то ще се разнообрази и ще се успокои.
И ще му покажа птичките..........И ще му изпея песничка. 
Ако ще и да припадам от умора и то не ми дава да седна. (Както обикновено се сърдеше ако го гушкам седнала , а не права /не знам как разбираше )

И като се успокои и аз ще съм истински щастлива и ще имам време за себе си и за почивка.

Clairette
казала си го много, много точно!....за съжаление!

и за кремвиршите и за всичко!
А като кажат после - и той човек стана и ми става толкова смешно!

ами какво да стане - извънземно ли?!?!?!

Важното е съдържанието .........какъв човек е станал!ама нейсе....

В_и_В_и,


да! влияят родителите върху формирането на детето като психика , характер.......личност. Още от зачеването!

Даже според Дънов моментът на самото зачеване оказва влияние и е много важен за бъдещето дете.

ДА, срещала съм книги. Но не изцяло посветени само на тази тема. Със сигурност - Петър Дънов- негови беседи.

Dr Sears- това са съпрузи педиатри с 8 деца. Те имат поредица от книги по отглеждането и възпитанието на децата. Там също се говори за въздействието на майката, за важността на родителството при формирането на детето като личност.

Българската поговорка
"Крушата не пада по- далеч от дървото"

В повечето книги, които четях докато бях бременна съм срещала подробно разгледани тези за влиянието на мислите на майката, на нейните занимания и т.н. в/у развитието на плода. 

А мен пък ме вълнува как се става приятел с детето, по-точно какво да направиш, за да споделя с теб. Знам, че тези неща се възпитават още откакто са малки. Мисля си, че ние родителите трябва да споделяме с тях как се чувстваме самите ние в различнии ситуации, какво харесваме или не, какво обичаме да ядем дори.. ей такива работи. За да свикне и то да споделя и да го приема естествено. Вие какво мислите?

чувството за собственост преодолее ли се,

тогава дете и родител стават приятели.

Grace' ,

ти си го казала!

"че ние родителите трябва да споделяме с тях "

От най- ранна бебешка възраст да общуваш с детето си с уважение и да се отнасяш с него като с личност.Без да го пренебрегваш или подценяваш, че още не разбира, не може да говори или пък  да си връзва обувките

Най- важното в изграждането на връзката, пълна с доверие, обич и приятелство е общуването. Винаги. От зачеването. Ежедневно . Ежеминутно. Всеобхватно и всеотдайно.

Споделянето, съпричастността.

нищо, че в бебешка възраст, например, съпричастността ще е на ниво:  "ох..защо не можах да стигна ей до оная игрчка и взех, че паднах"
- това за детето е ще е най- най- важното нещо в момента и най- много го вълнува на този етап

Моята майка е безценен пример за това!
Винаги и за всичко съм можела да се й се доверя. Заедно сме живяли пълноценно и сме пулсирали в една  завършена изградена и  хармоничена  връзка, пълна с двустранна всеотдайност, любов и грижа.
Животът ни е бил пъстър, супер разнообразен- до голяма степен БЛАГОДАРЕНИЕ НА НЕЯ!!!
Много много ми е дала. Голям заряд, който никой  друг не може да даде да детето  си.

/Подтвърждение за това е и мама- терапията/.

Колкото и да се старая и да обичам детето си, винаги в един ъгъл на съзнанието ми стои скрит въпроса - дали правя точното и нужното в момента за сина си. Чувството за саморефлексия е постоянно на ON. Сега, може да е някаква скрита несигурност, комплекс, знам ли? Но във всеки случай винаги съм била отворена за съвети, пък ако ще и да са от хора без деца. Важното е да са дадени от сърце, а не просто за спорта.
Човек цял живот се учи и независимо каква е връзката между родител-дете, това че съм майка не ме прави институция някак си..., крайна инстанция за моя си частен случай.
В този смисъл, не мога да твърдя, че давам на 100% за детето и изнемогвам, но стоя на майчинския пост. За това и не бих си позволила да  "натривам носа" на други майки като размахвам моят всеотдаен модел...

Това за приятелството е много интересна тема, наистина това за чувството за собственост е мноого важно. Разговорите също са невероятен стимул, към всичко това бих добавила и споделяне на отговорност с детето. Ако то е въвлечено по някакъв начин в семейните дела, в общи дейности, ако родителите му гласуват доверие и очакват от него подкрепа (съобразена с възрастта му). Мисля, че това дава крлие и повдига самочувствието и детето приема родителя като партньор и приятел.

Според мен преди да имаш дете, ти си дете. Когато родиш освен дете на майка си, ставаш и майка на твоето дете. С времето понякога ставаме твърде много "майки" и тогава един съвет от пораснало дете би бил особено полезен.

Клер, много хубаво си го написала това за шоколада и кремвиршите.  

Аз имам позната, която възпитава детето си по абсурден начин или по-точно - не го възпитава, но стискам зъби и не казвам нищо. Много рядко си позволявам някоя забележка на шега и с половин уста. Най-мъчно ми е, че детето страда. Водят го по психолози и социални работници, но проблемът е в майката. Когато ходят на консултации са с бащата, защото майката не знае английски, а бащата работи 24/7 и няма понятие какво се случва докато го няма.
Признавам си, мислела съм да се обадя на социалните и да им разкажа, но все си намирам оправдание.

Много пъти и по различни поводи съм се замисляла за приятелството между родител и дете.

Не мисля, че зависи изцяло от възпитанието. И аз и брат ми, по-малък от мен сме възпитавани от едни и същи родители, с еднаква нежност и внимание. Споделяли са с нас проблеми от различно естество, обсъждали сме заедно разни неща. След толкова години мога да кажа само, че брат ми е приятел с майка ми, споделя всичко - любовни драми, проблеми в работата... каквото се сетите. Аз не съм... А ми се иска. Сигурна съм, че мога да разчитам на нея и на баща ми, разбира се, във всякакви моменти. Винаги са били любящи, загрижени, готови да ме изслушат. Мисля, че го правя съзнателно, за да не ги тревожа. Не знам...

Друг пример пред очите ми са приятелските отношения между някои членове в семейството на съпруга ми.

На мен ми е интересно какво правите за да са приятели децата ви? Смятате ли, че е хубаво?
Аз не мога да си представя брат ми да не ми е приятел, нито той обратното. Но мой много близък не е приятел със сестра си, дори държи ясно да се знае този факт. Иначе са в добри отношения и не са имали някакви проблеми и спорове.

Време е за нова тема, мисля. Има ли желаещи да я пуснат?

Аз ще я пусна тази вечер/нощ. 

Вери, благодаря ти предварително, че се наемаш с тази нелека задача 

Кюбит , аз също си мълча в повечето случаи, най-често водена от мотива, че не искам един ден аз да получавам съвети. Друг е въпросът, че аз правя всичко възможно, за да се информирам овреме, както се казва. Даже си мисля, че това моето граничи с някакъв вид лудост вече  . Още нероден Петко, незаченат даже, аз съм се заринала с един куп книги за детераждане и детеотглеждане и само това ми е в главата  . А типът хора, обект на моето възмущение, са склонни да прекарат месеци в четене на отзиви преди да си купят автомобил например, но затова пък относно детето си и неговото отглеждане не се напрягат особено много с информацията. Разчита се сляпо за информация на педиатри, майки, баби, съседки, компетентни майки от градинките и други "квалитетни" "информатори", вместо да се седне да се потърси информация, да се отсее според мирогледа и нуждите, както се прави при покупката на автомобил. Обратното е престъпна небрежност и това мен ме докарва до лудост  и не го разбирам. И когато същите тези хора твърдят, че нямам право на мнение, защото нямам дете...хм, по-скоро не съм съгласна. Не им казвам как да си гледат тяхното детето, защото не е моя работа, но това не значи, че нямам право на мнение по принцип.

Кюбит , относно това
Всяко дете си е избрало родителите, за да се научат взаимно на нещо...аз с това се успокоявам в такива ситуации 

Заповядайте в новата тема