децата ни в училище - как да говорим с учителите?

Странно ми е едно.
Явно и у нас, и "навън" несъзнателно се измества фокуса, което насажда едно напрежение, напълно излишно и в без това нелеката ситуация на едно осиновяване.

Преди осиновяването има друго събитие, което води до осиновяване, без него, то не може да се случи, а именно - изоставянето.
И все го говорим, и все попадаме в същата клопка.

Само по себе си осиновяването има свои проблеми и своя динамика, но в основата на различните болки и проблеми на децата ни е не това, че точно аз съм им станала майка, а че рождената им такава не е пожелала да им бъде.

Голямата ми дъщеря от есента ще е ученичка. И да, има проблеми. Умна е, но е страшно разсеяна и несигурна. Прави маса грешки от напрежение и липса на вяра в качествата си. Всъщност, когато се чувства изпитвана, бих казала, че направо се парализира. Не само умствено, а и физически. Видимо е с просто око.
Често просто стои в очакване на реакция от големия човек и изстрелва първото, което й хрумне.
От една година постигнахме поне едно: в началото дори не опитваше да се справи със зададеното упражнение, а просто се разплакваше. Докато сега, макар и често допускайки елементарни грешки, видимо от невнимание, има стимула да се замисли, да коригира. Е, невинаги, но има значителен прогрес.

Надали има единен метод с всяко дете, но похвалите са силен стимул за тях. Разбира се, похвали, когато работата е свършена добре... е, поне прилично. 
Винаги първо хваля, а после меко вмятам, че... може и по-добре. Защото е така. Спомняме се заедно как е било преди и как е сега. И че колкото повече се упражнява, толкова по-добре става.
Уча я, че грешките не са трагедия, а повод да се постарае повече следващия път.
Особено много се впечатлява, когато й казвам, че ние големите, също се учим, цял живот. Че грешим и че всъщност да се учиш е забавно. Засега не е много убедена. 
Опитвам просто да направя процесът на учене интересен за нея, а не крайната цел - оценката.
Когато ми покаже зле свършена работа я питам дали на нея й харесва. Понякога я виждам как нарочно ми отговаря с "да". Тогава й казвам: добре, щом ти харесва, значи това е.
Това работи повече, отколкото, ако й кажа, че е грозно или грешно. Тя отлично знае, но така сякаш прекъсвам механизма на "ината", на "правенето напук".
По този начин разви известна доза самокритика, но без да изпитва онова отчаяние от това, че не е задоволила нечии очаквания.

Съжалявам, но нямах време вчера да си кажа, че не осиновяването намирам за проблем, а това, че детето не е останало с жената, която го е родила. Не отричам проблемите, които поражда, в никакъв случай, но не разбирам защо е нужно да се обяснява в училище, че тези проблеми са породени точно от този факт. Несигурни деца има много, но има занимания, които повишават увереността на децата, похвали, и всичко, което сте описали. Аз самата като ученичка имах този проблем, преодолях го, разбира се, трудно, но се получи нещо. И не съм осиновена.
Чуденката ми е, дори и когато трябва да се говори с учителите, защо да им се обяснява, че детето е осиновено. Просто детето е такова, малко несигурно, притеснително, има нужда  от повечко внимание и индивидуален подход и затова молим учителката или учителите за съдействие, да преодолеем заедно проблема.
Пак казвам, нищо не отричам, знам какво е да е назаднало детето и като гледам ще се борим с назадването на нашето дете още поне 1-2 години, та не изключвам същите проблеми. Просто не мисля, че като кажа, че детето ми е осиновено, това ще подобри качествата на учителките.

По принцип съм съгласна с теб. Да, нашите деца са преживели нещо ужасно в зората на живота си и това неминуемо е "оцветило" начина им на възприемане на околния свят и този на общуване. И да, особено за дечицата живели по-дълго време в институция се отнася - сигурно никога няма да наваксат липсата на МАМА през първите месеци или години от живота си.

Но съм сьгласна и с Кудку, че ако има проблем, трябва да го търсим и решаваме него, а не да поставяме децата си в привилигеровани условия. Защото така се проваляме в най-важната, поне за мен, роля на родителя - да подготви децата си да се справят в реалния живот като пораснат.
Подходът на Дар много повече ми харесва.

На мен на Дар и начина на изразяване повече ми допада. Иначе за училище - още нямам мнение. До там не сме я докарали.

мислех да не пиша и да работя по стила си, но ще опитам все пак. Съгласна съм с всичко, което пишете. По принцип. Сега конкретно: имам опит с "казването" в две училища. В първото ефектът беше, меко казано, отрицателен. Всички предразсъдъци за осиновяването накуп, начело с: то горкото дете осиновено, толкова може. Много бързо се махнахме оттам.

В сегашното училище помогна. Да, станаха по-добри учителките, не защото "просто" им се каза, а защото изведнъж пъзелът се нареди, обясниха си "странности" в поведението му, намериха подход. Организирахме им обучения, помощ отвън. И хич даже не го щадят, действат го и очакват много от него, но со кротце и со благо.

Когато едно дете не може да плува, поясът привилегия ли е? Важното е в това време да се учи да плува, да не разчита само на пояса. Постепенно нещата си идват на мястото.

Все се надявам, че има полза и за другите деца, поне в това училище.

И аз конкретно:
Моето момче е на 6 години и все още не може да кара колело без помощни колелета. А почти всички от връстниците му могат. Ами просто ги свалихме и с баща му казахме, че ако иска да кара колело, трябва да се научи без помощни. Както другите са се научили, така и той може да се научи. И ако не иска да се учи - няма да кара колело. Е, вече почти може, още много малко му трябва да се отпусне. Ако ги бяхме оставили, поне още една година нямаше да пожелае да опита.
За плуването мисля същото - с пояс човек никога няма да се научи да плува добре.

Колкото и образовани и умели да сме, ако не можем да докажем знанията и способностите си в реални условия, при съревнование с другите, всичко е безсмислено.

Чета поста на ДарЗаМен и все едно е писан от дядо ми Милият ми дядо, беше най-прекрасният човек, който съм срещала някога Винаги е действал с обяснение, подкрепа, разбиране и доброта, имаше толкова търпение и желание да извади наяве най-доброто от мен За разлика от него родителите ми при всеки неуспех или беля, просто ме наказваха и физически и с пренебрежително заключение, че толкова ми е капацитета и не мога да надскоча ниският си потенциал-ужасно обидно отношение
Въпреки всичко смятам, че за детето е по-добре да не се обяснява на учителите дали е осиновено или не, това ще го накара да се почувства като втора ръка, различно и тн, поне при мен беше така

Когато заведох дъщеря ми в детската градина на 4 години, а тя се държеше като... двегодишно, обясних, че е осиновена. Не само заради видимите дефицити.
А и за да не й се карат, когато заспива въртейки се бясно наляво и надясно.
За да не я плашат, че мама няма да я вземе, ако не слуша... и други подобни.

В училище, обаче, няма да кажа. Не, че ще крия, просто не смятам да го заявявам, именно защото, проблемите ще ги решаваме като проблем на детето, а не на осиновеното дете.

Трябва да призная и нещо друго. Може да ви се стори доста далечна асоциация, но...
Мой приятел алпинист, пострада сериозно на чужда експедиция. Остана да се лекува там. От над 20 години е в инвалидна количка. Прекрасен мъж.
Остана да живее там, защото "там" има много удобства за хора в неговото състояние. И е така.

Преди години, беше тук. Ходихме до нашата безумна, спартанска ортопедична болница в Кокаляне. Там, където мен ме изправиха с допотопни, сурови, но явно работещи методи.
И установиха, че той има сетивност и подвижност в крайниците. С една дума... можеше да проходи, макар бавно и трудно и не перфектно, ако нямаше... чак толкова много удобства навън!
По същия начин, нашите лекари обясняват, грубото на пръв поглед отношение към видимо тежките случаи.
"Иначе изпадат в самосъжаление... и се предават!".
Ами, изпитала съм го на гърба си. Да, има моменти - мразиш, беснееш, побъркваш се от яд... но е доста по-продуктивно от деликатното поощрение да тъпчеш на едно място.

Нещо по средата, бих казала. Децата ни са нежни, крехки и раними. Но каква услуга ще им направя, ако не им дам и малко хъс за борба?

Добра позиция, но нали се сещаш, че ще знаят? По махленски всичко за децата от ДГ се предава и в училище.Друг е въпросът , че няма да го коментират(дай боже) с теб щом не си им го казала лично.

Точно така. Дозирано.
С колелото се получи на 4 години по метода на Ганката. С други неща - отказа се и толкоз. Дойде му в повече.

Знам. Възможно е. Не ми пречи да го коментираме, но не и заради това да има специално отношение. Тоест, бих се радвала на индивидуален подход, но в никакъв случай не и на "милото, то е...", разбираш ли?

Всъщност, истината е, че щерката е толкова свободна по темата, че сама го плещи насам и натам... Уча я, че не е тайна, не е срамно, но пък си е и наша работа, ама...

Пак да вдигна темата, защото ме вълнува. точно по повод на тази тема се разтърсих и открих ето тази книга.

http://zavinagizaedno.pbworks.com/училище


От всичко, което чета и виждам, все по-дълбоко се убеждавам, че най-трудната част е да се разбере как децата друг старт в живота възприема света по различен начин, защото са го "научили" по друг, техен си начин. Училището е твърде важна част от живота им, за да се успокоим с идеята, че ако вкъщи ги обгрижваме достатъчно, ще са в състояние да се справят като всички други. Дори и да е така, вероятно им коства неимоверни емоционални усилия, които имаме склонност да подценяваме.
Много е трудно да се намери точната мярка между "специалното отношение" и "изискванията са за всички".
Всеки път отново. Поне при нас е така.

Еми ще бъде в първи клас тази година. Взех я от дома на 7 години, преди година и няколко месеца. Записах  я в предучилищна и я отложих от първи клас. оложението беше много зле. Много голям дефицит на понятия. Тя до 5 и половина години е била държана в ДМСГД, за да попълва там бройките. Което означава, че само и единствено са се грижили да е жива и що годе здрава. От 5 и половина до 7- в друг до,, в едно добричко село, от който децата не  излизат и виждат само една стая и пустош навън. Записах я в частна детска градина. Първата година тя не искаше изобщо да се включва в заниманията, аз и не настявах, защото бях сигурна, че няма да я пратя в първи клас. От лятото започна да ходи 2 пъти в седмицата на специален педагог. Това продължава и до днес. Шовтори подготвителния клас в същата градина. Преди няколко дни мина диагностиката (нещо като изходно ниво). В общи линии се   е справила добре с някои неща, с други- не. Проблеми има с анализ на изречения и анализ на думи. Както и липса на понятия в някои области- като например разделяне на разтения по признаци( пролетни, есенни цветя), летни,зимни зеленчуци.Също така и "Професии , свързани с помощ при бедствие". Смятам, че понятията са нещо, което тя много бързо наваксва и не са проблем. Но директорката отказва да я запише в училището, защото не отговаряла на нивото. А тя за 10 месеца успя да навакса това, което децата, расли в семейна среда научават за няколко години. Можете да си представите какво огромно натоварване е това за психиката. Знам,че ще има затруднения, ще продължим да работим индивидуално и с учител, и със специален педагог и постепенно ще навакса. Но не и се дава шанс. А го шредпочитам ,защото 2 години е свикнала с мястто, с децата, които ще са в класа и..един голям стрес ще отпадне. И ще остане да се бори само с материала, който се преподава. Тя е много старателна, психолог и педагози ми казват, че до година-две ще навакса пропуснатото, само е важно да е  в спокойна среда, с по-малко деца( в това училище ще са 16).И понеже не бях подготвена с резервен вариан, сега не знам накъде да се насоча, какво да говоря на учителката, която ще я поеме в първи клас, да се обърна ли за помощ от ресурсен учител...направо се оплетох, не бях се замисляла изобщо по тези въпроси. Не искам да и се лепне от първи клас етикет на неможеща, защото тя полага много усилия и резултатите са факт. Пропуснах да пиша, че познава буквите, но не може да прави срички. Събира до 10, понякога го бърка с изваждането. Може да сравнява числа до 10 успешно.
Вие как се справихте с първи клас?

monda, не разбрах ще я приемат ли сега в първи клас или не?

Моя съвет е ако я приемат, да тръгне сега, щом смятате, че може да навакса за година-две. Децата, щом вече са свикнали заедно няма да и лепнат етикет на неможеща, а само това е важно за детето. Ако учител и лепне подобен етикет, можеш винаги да смениш паралелката или училището.
Ако я отложиш, догодина ще е при непознати деца, а децата са жестоки към различните. Тя ще бъде различна, най-малкото защото ще е по-голяма от тях. Възможно е тогава вместо да тръгне напред, да дръпне рязко назад. За ресурсен учител не мисли още. Добре е да предупредиш учителката, че Еми е по-натоварена психически и е възможно да има проблеми с концентрацията и да е под стрес. Така учителката ще обърне повече внимание на детето и ще прецени дали има нужда от ресурсен учител. Възможно е самата тя да и обръща повече внимание и да не се наложи. Хубаво е да има и частен учител, който два пъти седмично да проверява знанията й и да набляга върху липсите.
Аз мисля, че Еми може да се справи.   

Да, ще я приемат, но не в частното училище, където беше 2 години в предучилищна, с надеждата че ще продължи там и в училище. Още не съм се спряла на училище, проучвам къде ще се чувства тя най-добре. Казва ми, че я е страх, че ще я бият, че няма да са и приятели... тя все пак свикна с децата от фрупата си и очакваше, че с тях ще тръгне на училище(както и аз).
Такак или иначе, в другото училище ще е с 1-1,5 години по-голяма, но това надали ще се знае в първи клас. Тя не изглежда на по-голяма.  Че ще говоря с учителката е ясно, надявам се да срещна разбиране- ще я запиша при препоръчан учител, а не на сляпо. След обяд ще учи с частен учител, това също е ясно, въпросът е да намеря такъв,  с който да се харесат. Ще говоря със специалния педагог- те двете много си дошаднаха и направо си се обикнаха, надявам се и догодина да може да остане при нея.