Какво сте преживяли?

Чета тази тема на части, защото ми идва в повече. Седя и направо ми е заседнала буца в гърлото като чета историите ви. Стискам палци за всички лошото да остане назад и да не ви измъчват страшните спомени. Някои истории са наистина покъртителни.

Моите страшни спомени: двата силни кръвоизлива в 3 месец от бременността. Никога няма да забравя кръвта, която се стичаше по краката ми и чувството, че всичко е загубено. След това цял месец изпитвах ужас да отида до тоалетната, за да не видя пак кръв, която е сигнал отново за проблем. Слава Богу, всичко завърши щастливо. Покрай тези проблеми осъзнах, че имам най-прекрасния и отговорен мъж, който не позволи да остана в болница и от сутрин до вечер работеше вкъщи и се грижеше за мен, за да не ставам от леглото дори за чаша вода.

Другият ми кошмар е смъртта на дядо ми - чувството за вина и до днес, че не отидох на погребението му - беше ме страх да го видя мъртъв. Не ме питайте защо, просто не можех да понеса мисълта, че ще го видя в ковчег.

Едно природно бетствие, което ми държи влага с години - невинен излет в гората, който премина в страховита гръмотевична буря, от която няма къде да се скриеш. Група хора тичахме по пътека с надвесени клони на дървета и се молехме да не ни удари гръм. За първи път в живота си видях какво се случва, когато гръм удари дърво, а ти си на метри от него. Няма да забравя как крещяхме след военна джипка, която се появи по една от пътеките и запраши без да ни види или чуе, зашото дъжда и гръмотевиците заглушаваха всичко. Извадихме късмет, че излезнахме невредими от гората. Още ми държи влага. 

Хубавите моменти са тривиални, но пък топлят с години:
- миризмата на бебе, което поставиха на гърдите ми, докато още ми зашиваха корема
- облекчението, което почувствах в Онкологията преди години, когато чух, че резултатът е отрицателен, след часове чакане и мисълта, че животът ми до този момент е бил гонене на вятъра, в който няма да остане нищо, ако ей сега си отида от този свят.
- кучето, което получих като подарък за 8 март, след като през цялото ми детство съм мечтала да имам, но уви. За дете не бях мечтала така както за куче...
- малък площад с църква и кула с часовник в малко градче в Германия и усещането, че всички мечти на света са се сбъднали. Аз и той, тихата вечер, в която знаеш, че детето ти и цялото ти семейство са добре, а вие сте само двамата и всичко е спряло за малко, за да запомните този миг на пълно щастие...

Наскоро бях на погребение, тъкмо станаха 40 дни днес, на дядо. За пръв път в живота ми, беше толкова ... странно.
Той изглеждаше много добре и щастлив, и спокоен. 
Оправих му вратовръзката.

Оттогава не съм ходила на гроба му, искам да отида сама за да му го кажа. Но ако има още някой с мен, ще реши, че съм откачила сигурно, затова планирам да ида сама, да си поговорим, да му разкажа как мина всичко. Да му занеса мисля и бележка колко го обичам и ми липсва, и да я заровя в пръстта. Откачам ли?

Най-лошия момент в живота ми беше когато казаха на мен и на мъжа ми,че няма да можем да имаме деца,а най-щастливия,когато 2 години след лошата новина видях двете чертички на теста за бременност.

Не!Аз все още пиша писма на татко, които прилежно сгъвам в плик и адресирам:)
И аз не обичам да ходя с други хора на гроба му.

Лоши моменти, които няма да забравя никога:

Как баща ми (естествено пиян) ми казва, че съм най-голямата грешка в живота му. Бях  на девет.
Как, на 12, живея за година при баба и дядо и него го боли стомахът зверски, цяла нощ, а сме сами, защото баба е в болница. Как на другия ден, в 5:30 сутринта, търся телефон да звънна на някого, за да го закара в болница. Там го оперират и се оказва рак в последен стадии. Няколкото месеца игра на криеница, защото не искаме да му кажем какво му е, но той все пак знае. Последния му дъх, в ръцете на баба и пред мен. Как всички плачат.
Как разбирам, че майка ми има рак на гърдата, въпреки усилията и да го скрие от мен. Престоя и в болницата, химиотерапиите след това, при които тя изглеждаше невероятно зле. За щастие, всичко свърши добре за нея.
Още много неща в детството ми, които не искам да споделям.
Последната година в гимназията, през която ходех на училище, работех след него, а нощем учех за кандидат-студентски изпити. Това донякъде обяснява защо не ме приеха...
Катастрофата по-миналия декември, при която една овца не видя, че е червено и ни отнесе. Благодарение на бързата реакция на мъжа ми се размина на сантиметри от удар в моята врата. Благодаря на съдбата, че само ламарини пострадаха в този ден.
Раждането на сина ми. След многочасовите мъки и накрая операция, той не изплаква. Минутата или двете минути, ми се струват цяла вечност. Целия престой в болницата след това, въпреки, че сме живи и здрави. Защо не тръгнах да съдя Майчин дом още се чудя...До ден днешен треперя при спомена. Кога ли ще спра?!

Хубави моменти, които няма да забравя никога:

Първите влюбени моменти със съпруга ми. Решението, че ще се оженим, няма и месец, откакто сме заедно. Съобщаването на ошашавените ни роднини, някои от които дори не подозират, че имаме връзка въобще. "годежното ни пътешествие" лятото след това. Бяхме като отвързани, като малки деца
Зимата и положителния тест. Как плача, объркана, въпреки, че искаме дете. Много! Как мъжа ми ме успокоява.
Сватбата ни. Всичко е невероятно! Щастлива съм до мозъка на костите си.
Новината, че сестра ми е бременна. Че Марти ще си има братовчед - връстник, а тя най-сетне също ще си има бебе.
Марти - усмивките насън, колко е мъничък, първото гукане, как послушно ми позираше, за да го снимам:love:
Раждането на племенника ми - цял ден "раждах" със сестра ми и бях на нокти и се молех само да не и се случи същото, което и на мен при раждането. Как като затворих телефона се разплаках, от напрежение, от щастие за нея, от съпричастност със случилото и се. Имам прекрасен племенник, който утре става на месец

Нямаше да съм същият човек без тези спомени...

Ами разни трудности съм преживяла, но най-трудния период от живота ми беше между момента, в който бившият ми съпруг ме остави бременна в 4ти месец до раждането на сина ми. Почти нищо не помня, не искам да се връщам.
Сега съм щастлива що-годе, но ми е ужасно трудно. Започнах неясно с каква идея връзка с мъж, разведен, с две деца, които живеят при него. Идея си нямах какво ме чака. Нещата са добре, но са рядко. И отдадеността на три деца, две от които, изведнъж, хоп, цопнати отнякъде, които се опитваш да обгрижваш все пак, няма жена около тях. Честно казано незнам дали ще справя. Пореденото изпитание в моя живот.

Изумлението по лицата на хората, като кажа, че излизам с мъж с две големички деца. Недоверието. Съветите. Съжалението. Ама майката на децата, да го остави, сам да се оправя. Ама и ти какво търсиш в тая картинка. Сигурно някой ден няма да искам да си спомням този период от живота си, както сега не искам да си спомням онзи, на бременността ми.

Щастливите - миналата година поставиха една диагноза на моето момченце, месеци наред не знаех на кой свят съм, сама, аз и Криси вкъщи, подкрепа - единствено от .. близките ми приятелки. Родителите ми - аз тях трябваше да утешавам, сама. Брат ми, поради незнание, младост или просто мъжки здрав разум - успя да запази самообладание и що-годе ме подкрепи...  Щастието лека полека оттогава насам, когато с месеците започнах да осъзнавам, че най-лошото, което беше в главата ми - няма да се случи, най-вероятно никога. Не смея и да говоря за това. Само си усещам облекчението в сърцето. Всеки път, по няколко пъти на ден, напоследък, когато се сетя какво ни е подминало, благодаря на Бога. С всичко друго ще се справим. Само здраве да е за децата ни. 

Едно към едно с моите 2 незабравими момента

Всеки  от  нас  си  има  и  хубави и лоши  моменти.При  мен  най лошите  моменти  са:                                                                                                                                                                                                                               Когато майка  ми  почина ,аз бях само на 14 години. Мига в който я видях за последно жива как ме гледаше и ми се усмихваше когато влизаше в операционната.                                                                                                                                                                                                                      Само няколко месеца след това разбрах че съм  осиновена                                                                                                                                                                                                               След като почина  майка ми загубих много близки хора.5 месеца гледах баща си на легло който имаше тумор в главата и  който му  откриха много късно.,и разбира след 5 месеца почина и той.Тежък  момент  е също и смъртта на баба ми по  майчина линия преди по малко от година.Всичките ми лоши моменти са свързани  със загубата на  любими  мои хора.                                                                                                                                                                                                                         Най щастливите ми моменти  са когато преди 15 години  (1 година след смъртта на майка ми) се запознах със  съпруга ми.Раждането на дъщеря ми преди 6 години ,първите и думички ,първите и стъпки.А сега вълнението ни че ще сме 1-ви клас наесен.                                                                                                                                                                                                                          Общо взето това е.

Едни от най лошите години, когато се борех със стерилитет.Ходене по мъки  близо 7 години.
Погребение на наш приятел убит на 27 години, и наскоро  приятел от компанията на 37 след кратко боледуване
Най хубавия момент - раждането на дъщеря ми.

Най ужасният момент, когато Теди на 1 месец беше в болница, лекарите направиха грешка и едва не го убиха. Събраха голям екип и единодушно решиха, че не могат да се справят с него и трябва да го прехвърлят в най голямата и реномирана тукашна болница, докато аз подписвах, че разрешавам да правят всичко, което преценят с детето ми за да му спасят живота. Никога няма да забравя воя на линейката която прекарваше умиращото ми дете и дълго време след това избухвах в рев като чуя линейка.
Всички бягства и изчезвания на Давид - 4 на брой.
Когато установих сериозни здравословни проблеми с Давид и Ева след дълго лутане защо се държат толкова странно.
Всички загуби на близки хора.
Когато се давех, когато ме сгази кола, когато... не искам да казвам повече.

Най хубавите моменти както при всички - бракът ми и раждането на децата ни, както и дипломирането в унито.

Някои от историите, които прочетох меко казано ме сразиха.

Най ужасният момент в живота ми, когато държах студената ръка на първата си любов. Там ми се губят спомените, погребението всичко, събудих се с много жички по мене в Пирогов два дена по късно. И сега настръхвам като се сетя, това е нещо, което никога няма да забравя.

От тази тема мога да прочета само откъси и мравките тръгват по тялото ми,май трябва да се чете по често човек да осъзнае че трябва да се радва на малките прости неща.Бъдете силни и господ да ни закриля.

Най щастливите: сватбата ми, двете чертички на теста за бременност и раждането на дъщеря ми
Най- лошият: когато точно на Коледа лекаря ми каза, че съпруга ми има рак в напреднал стадий и че нищо не може да се направи и точно месец след това, когато една сутрин ме прегърна и почина, държейки ме в ръцете си, а аз не знаех какво да направя, исках да останем вечно така двамата (бяхме сами у дома) Кошмарен ми е и целия този месец, защото криех от всички диагнозата и най- много от мъжа ми!