Как се възпитават децата да имат самочувствие и нужно ли е то в ранна възраст?

Признавам, не съм чела цялата тема, но искам да споделя някои мои наблюдения.
Понякога се бърка самочувствие с нахалност, желание за налагане . Свързвам самочувствието със самоудовлетворението, спокоен и ведър човек по моя преценка има всичко, което му е необходимо, за да живее или да се опита да изживее живот, съобразен с неговите желания и потребности.
В ранна възраст - по-малко забрани, повече говорене, неналожени изкуствено режими, предполагам, че вършат работа. Поне при нас се оказа, че с този тип родителско поведение детето расте изключително спокойно, неагресивно, нетръшкащо се. Това комбинирано с една перманентна веселост. Само, че като че ли има и нещо друго -той е убеден, че абсолютно всичко може да направи сам, дори и доста рискови за него дейности. Макар да си повтаря "тука опасно, само мама и тате могат". После обаче си продължава да мърмори "Иво голям, може сам" . Специфика на възрастта или резултат на нашето поощряване?
Друго - досега често възгласи "браво" от мен, от съпруга ми, от цялата рода като направи нещо впечатляващо за възрастта му. Трябва ли? Защото какво наблюдавам -опитва се в момента да кара колело с педали, завърта успешно един път и си виква сам на себе си "бравооо", търси одобрителни погледи и после приключва дотам.

Да, и аз за този режим говоря   Моята щерка е хранена под час, пропускано е нощно хранене. Това е от раждането й. Затова го казах, ама не бях сигурна, че визираш тази част от режима. Единственото изключение приемам за недоносени бебета, за бебета с ниско тегло и т.н. Когато наистина е необходимо да наваксат. Аз съм от родителите, които не се съобразяват 100% с детето. Има неща, за които гледам себе си. Разбира се като казвам това нямам предвид, че ще оставя детето гладно и жадно. Но опредлено известна доза егоизъм си е полезна. Сега, нямам спомен обаче при това нощно хранене какво се случваше... май тя не се будеше.. абе не помня, ама не съм седяла с ревящото бебе на ръце запъната като магаре, че няма да го храня   Може бо моето бебе е било такова поддаващо се на режим.  
Ама ако оставим храната настрана, в по-късна въраст е имало моменти когато тя е трябвалод а се съобразява с нас. Т.е. аз обгрижвам себе си в момента. Дори това, че не можехме да отлепим в събота след тежката работна седмица я накара тя да започне сама да закусва. Качваше се на сто, вадеше си от хладилника разни неща и си хапваше. Това на 2-3 г.   Това не касае според мен уважението. майката не бива да се превръща в роб. Виж по отношение на храненето сега изобщо не налагам, но и не се съобразявам с капризи. Капризът не включва това, че тя не обича чушки например. Съобразявам се. Мъжът ми много се дразни, че тя рядко яде месо. Аз не се дразня.. ако иска да яде!   Слагам на масата, съобразявайки се с някои нейни хранителни навици и това е. Ако мрънка или капризничи става гладна и толкоз.   За спането също се съобразявам. Не спи у нас следобед. Ляга си късно. Знам, че това й се отразява и се старя вечер да ляга по-рано, обаче тя се върти, върти и не спи. Ами не мога да я набия и да спи.. Но в детската градина ми се оплакват за това. Аз казах, че аз на 6 г. ходех на училище и не спях. Помня колко беше гадно да ни карат с братята ми да спим едва ли не до 11-12 г. възраст. Сега се съобразявам с детето.


Искам да кометирам това за света.. Всяко семейство си е отделен свят. Колкото по-открити са хората, толкова повече се приобщават към света им. За мен в таз работа са повече водещи чувствата и изразяването им. Т.е. ако аз умея да показвам всичките си чувства и тя умее нещата ще са открити. Според мен скритите неща те карат да се чувстваш неуверен. Съдя по себе си. Аз съм неуверена тогава когато ми се налага да размишлявам защо някой реагира по даден начин. Ако той си каже аз мога да го разбера и да поговорим. И аз не знам дали успявам да се изрзая. Липсата на комуникация (в това вкл. изкразяването на чувства) скапва този семеен свят и отношенията.  

Смятам, че за самочувствие при 3-годишно дете трудно може да се говори. Ако става въпрос за това да е нахално, или "отракано", или по-смело, по-решително, по-самоуверено - виж, това вече е съвсем друг въпрос.
Ето, синът ми например е от "пробивните" деца, които не се срамуват да си поискат. Не съм го възпитавала да е такъв, той просто си стана такъв. Но и той страда, и той е чувствителен, и той си изживява нещата по свой си начин.
Радвам се, че е такъв.
Когато направи нещо хубаво и добро, не пропускам да го похваля. Когато постъпи лошо, го порицавам. Децата търсят нашета оценка, нашето одобрение или неодобрение.
Силно се надявам, когато порастне, да има нужното самочувствие, но самочувствие съобразно постиженията му, а не излишно.

zuki , не може да научиш дете с уроци да бъде нахакано и пробивно. Ако си го има заложено ще си бъде. Ако не, ще трябва малко да почака животът да го научи. Зависи си от човека. Някои колкото и да ги млати животът си остават свити и пасивни. Мен все ме учеха да съм нахална. Нищо не постигнаха освен, че ме изнервяха насилвайки ме да правя нещо, което просто не ми идва от вътре. Дала съм нещо примерно и не са ми го върнали. Майка ми много държеше да си прибирам вещите. Ама аз не можеш и не можех да си го поискам. Но тя не спираше да ми натяква. Направо ми идеше да я  С времето се понаучих. Но явно генетично си ми е проблем да искам каквото и да било, даже собствените си неща.   

По принцип гледам да чета всеки пост много внимателно.
И от всичко написано до тук и с наблюденията тези седмици в/у дъщеря ми се уверих,че всичко е наред.Явно понякога ние майките не знаем какво искаме,да е нахално,но не много,да е "будно",но не много,да е спокойно и мирно дете,но не много защото иначе според нас има проблем.Не знам защо съм решила,че след като не иска да общува със всички,след като е по срамежлива и притеснителна е проблем,но тогава така го виждах.
Всъщност се убедих от всичко написано,че на децата им е нужна свобода,за да се оформят като личности,а ние сме тези които трябва да ги дооформим,а не изцяло ние да градим,а само да насочваме.
 
Всичко ми е полезно не само като родител в ситуацията,а изцяло,благодаря   

Дея... 
Понякога толкова много и все различни мнения отрезвяват и те карат да видиш неща, за които не си се сещал дори 

     Интересен извод!

     Каквото и да правим ние майките,каквото и да искаме от децата си,никога не трябва да забравяме,че детето е Отделен ,Различен,Друг индивид.Никога не можем да му влезем в главата ,да променим мозъка или в душата ,да променим чувствата му.
     Ще му въздействаме ,но и ще се стараем да го приемаме такова ,каквото е!
     Защото в край на краищата това е истинската ОБИЧ!
     А ако постоянно сме недоволни от него,то ще се почувства НЕобичано и в един момент ще се отдръпне от нас.
     А няма нищо по-лошо от това да изгубиш контакт със своето чедо!
     
     
     

На детето постоянно трябва да бъде показвано, че неговите действия и думи влияят върху нашите души.
Така то привиква да гледа на хората душевно

Именно това съм писала и аз, че не съм възпитавала сина си да бъде такъв, а той просто стана такъв. Вероятно не си ме разбрала правилно, исках да кажа, че сигурно авторката на темата под самочувствие има предвид нещо друго, но не точно самочувствие, не и в тази възраст.

Да де, едно и също казваме. Аз си казах мнението просто, не знам защо реши, че е било в отговор на твоето.

Аз сега завършвам училище и съм виждала какви ли не постъпки от малчугани,затова съм ЗА децата да се възпитават на самоуважение, уважение към останалите, но в пределна норма, за да не се оставят да са тъпкани и обиждани от свои нагли връстници! Вие сте хората, които трябва да обясните на дечицата,колко жесток може да бъде света, който ги заобикаля...давайте им много обич,но не прекалявайте, бъдете милосърдни и строги, защото от поколение на поколение децата стават все по-глезени, алчни, невъзпитани...

Не е точно самочувствие ,а за съвсем друго става дума,не за това самочувствие при големите хора,а самоуважение,за този вид самочувствие питам
И да,не знам дали имам огромно самочувствие,но определено искам моята дъщеря да има САМОУВАЖЕНИЕ,нормално е да се опитам да я науча,за са самоуважава,за да не я бият,за да може да се защити,независимо на 3,5 или 15 години.
И това няма нищо общо със моето или на баща и самочувствието,и да ,смятам че всеки човек поне малко трябва да има малка доза самочувствие,което от ранна възраст започва със самоуважението.

Напълно съм съгласна с теб Дея'

Ако от бой те е страх, по добре я научи да бъде незабележима, да не дразни и да не предизвиква агресия. Щото ако предизвиква агресия, колкото и да иска и да може да се бие, все ще се намери по силен да я натупа добре. Ако връстниците и не могат, ще се оплачат на по големи каки и батковци или на родителите си и пак ще се намери кой да я набие. Почне ли с бой да се разпорежда става опасно положението. Обаче ако примерно без причина някой я обиди или удари много ще се изкефя ако така го цапардоса, че оня повече да не се сети да се заяжда с нея.
Говоря ти от личен опит. Никога не съм могла да се бия, защото не съм агресивна по природа, а и не съм физически силна. Но пък имам невероятна дарба да дразня и да предизвиквам агресия. Та като дете доста ми се е налагало да се бия, най вече при самозащита. Почти никога не съм нападала аз, освен ако съвсем не ми прикипи и пак тогава предпочитам да хвърля с нещо отколкото с ръка да ударя (така веднъж без да искам метнах едно дървено само по сестра ми и без да искам и разбих главата). И като ме бият ако е възможно гледам да избягам. Тогава не съзнавах как дразня дразня хората. Искам да кажа, че ги дразнех умишлено понякога, но не съзнавах, че чак толкова много ги дразня, че да си заслужа боя. Сега осъзнавам много неща. И пак правя глупости де, то си е генетично и явно оправия няма