Деца и приятелство

Болна ми е тая тема    Като бях дете, родителите ми бяха в компания с още 3 семейства... Навсякъде бяхме заедно - и вилите си купиха/построиха да са съседни, и на море ходехме заедно, и на екскурзионни летувания, и къде ли още не.
Родителите ни си прекарваха страхотно. Китари, песни, огньове, така и не се скараха за нищо, помагаха си, супер отношения. Децата... не можехме да се понасяме. Играехме си, разбира се, но нямаше "химия". Карахме се, правехме си номера, топяхме се, непрекъснато се организирахме на фронтове и воювахме помежду си, беше ужасно. В първия момент, в който вече можех да избирам дали да отида с родителите си или не, се откъснах от тази компания с облекчение. Същото важи и за останалите деца. Родителите ни все още са приятели, а ние нито сме се виждали, нито сме се чували. Даже не питам как се стича живота им. Със сигурност и те не питат за мен.

Описвам го толкова дълго, защото и в момента наблюдавам семейства, които се САМОЗАЛЪГВАТ, че децата им се харесват. Мислят си, че щом децата си играят и няма ВИДИМА проява на агресия, всичко е ОК. Но аз като човек, който е бил "от другата страна", много ясно виждам признаците на досада, скритите погледи, отегчението... И се опитвам да не причинявам това на детето си. Всъщност вече с няколко приятелки разредихме вижданията си, защото децата не се чувстват комфортно заедно.

Да продължа обаче със спомена от моето детство. Когато казах на майка ми, че нямам желание да отида с тях, и предпочитам да остана с баба и дядо, тя беше изумена - ама как така, нали там ще бъдат Деси, Кирчо, Боби, Таня... Бях на 12 и се почувствах достатъчно "смела", за да и кажа, че не ги харесвам, не се забавляваме и изобщо не искам да ги виждам. Говорихме дълго. После и родителите са си говорили явно, още повече една девойка вече се беше отделила, но те го отдаваха на пубертета и гаджетата. Спряха да ни мъкнат. Но гадното чувство си остана.

Приятелството е химия, не се предава по наследство и това, че родителите са на едно ниво и с еднакви възгледи за нещата от живота, не е никаква гаранция, че децата също трябва да се сприятелят.
Наистина ми е мъчно за всички дечица, които са принудени да общуват със себеподобни, само за да не разочароват мама и тати...

Аз лично не завързах близки отношения с деца на приятели на родителите ми. Просто не сме се виждали достатъчно често.
Големите  деца от нашия приятелски кръг са неразделни, движат в една компания, както ние, техните родители.
Малките деца също са приятели с децата на нашите приятели, а освен това са и съученици в един клас. Надявам се да останат такива и като пораснат.

Приятелите ми бяха различни от децата на приятелите на нашите. Разбира се, по разни сбирки играехме заедно, но не сме били близки. Нито пък днес се чувам и виждам с някой от тях.
Дъщеря ми харесва племенницата на моя приятел (оффф, тука е малко сложно ), понякога ме кара да звънна по телефона, за да се чуят; а когато се видят се хващат за ръце и хукват... но никога не бих я събирала с нея ако знам, че не намират общ език и комуникацията не им е приятна. Въпреки всичко забелязвам, че има много повече общи интереси с момиченцата от групата й

 Имала съм приятелство с деца на приятелски семейства.Синът ми също дружи с такива.

  Точно така си е, аз и не смятам да го карам да дружи с когото и да било, когато му дойде времето сам ще си избере приятелите.

Не съм имала такова приятелство, натрапено ми идваше. Още повече че едва ли не се очакваше щом сме деца на близка възраст да се разбираме и харесваме. Още си спомням дългите часове на адска скука - ходенето на гости с подтекст "играйте си и ни оставете на мира".

Хм. В детството си не съм имала такива приятели, просто приятелите на родителите ми нямаха деца на моята възраст. Ние пък обаче си заформихме чудесни семейни приятелства точно покрай децата. И като се замисля, от старите ни семейни приятели май най-близки си станахме с тези, с чиито деца моите се разбират най-добре и вече сами си се търсят... Та не е ясно яйцето или кокошката...

нашите нямаха приятелски семейства, бяха твърде заети да се карат, за да ми организират социален живот. за мен и моето дете по-скоро наблюдавам как аз ставам приятелка с майките на нейните приятелки струва ми се по-редно сама да избира с кого да играе, а не аз да й налагам

Нашия кум е дете на семейни приятели на свекъра и свекървата. Мъжа ми си е съхранил приятелството с него. Но всичко е много относително.

Никога не са ме интересували децата на приятелите на родителите ми. За приятелство между тях и мен и дума не може да става. Благодарна съм, че не са ме насилвали да общувам с тези деца, а имах възможност сама да си създам  приятелства, някой от които оцеляха и до днес.
За сега приятелите ни нямат деца, с  които да събираме сина ни, но се надявам с времето той сам да си намери приятели.

За себе си не мога много да кажа....Приятелите на родителите ми бяха с по-големи деца. И по-скоро брат ми(той е техен набор) има известни приятелства с тези вече пораснали деца.

Но мъж ми и брат му общо взето поддържат приятелски отношения с децата на семейните приятели на родителите им.

Всичко е твърде относително.....Сещам се за 3 семейства наши приятели.....Децата ни са на една възраст горе-долу и относително често се търсят. Другите ни приятели имат по-малки деца и не са си интересни.

Но тук няма закономерност според мен - това,че едни хора на мен допадат, не означава,че и децата ни ще си допаднат.........Всички ние сме твърде различни, вкл. и в подбора на приятелите си. Всеки трябва сам да направи своя избор.

Не мога да кажа, че дъщеря ми е малка, за да си избира сама приятели. Много ясно се усеща ентусиазма, с който се впуска в едни приятелства и нетърпимостта от други контакти. Тя даже е все още достатъчно пряма да си казва "този не ми харесва" Това няма нищо общо нито с моите приятели, нито с това колко близко живеят децата, нито дори с възрастовата им разлика.
Сега на морето пошуря по едно момиченце с 4 години по-голямо от нея. Искаше навсякъде да ходи с нея, дори да спят заедно. Има и приятели, с които час по час се карат, но после все се търсят.

Ако се случи така, че децата на приятелски семейства да си паснат - би било чудесно за родителите (точно ще ги оставят на мира да си говорят). Но ако не, много често приятелските връзки, отстъпват пред предпочитанията на децата. Аз все по-радко се среща вече с моите приятелки 

С децата на приятелите на родителите ми се виждахме сравнително рядко. Приятелите ми бяха от децата, които виждах всеки ден - съседчета и от училище. Като съседчетата бяха на баба и дядо, защото там прекарвах следобедите след училище, а и в предучилищна възраст баба ме е гледала по цял ден. Най-добрата ми приятелка от махалата беше внучка на най-добрата приятелка на баба ми.

Децата на детска приятелка на майка ми са ми много близки. Момчето ни е кум, а сестра му ми е като родна сестра, аз пък на нея съм кръстница. Надявам се и нашите деца да продължат традицията. Те са като братовчеди. С други, обаче, не съм запазила отношения, а познавах доста деца на приятелски семейства.

Като се замисля, нямам приятелства с деца от приятелски семейства на родителите ми. Дори и от роднинските деца пак нямам приятели. Но може би в мен е вината, защото трудно изграждам познанства, които след много време могат да се превърнат в нещо повече. Иначе си имам точно толкова приятели, колкото ми трябват.
Към този момент, да, събирам синът ми с децата на приятелките ми, но дали те ще установят приятелство, не знам.