Родителите ни си прекарваха страхотно. Китари, песни, огньове, така и не се скараха за нищо, помагаха си, супер отношения. Децата... не можехме да се понасяме. Играехме си, разбира се, но нямаше "химия". Карахме се, правехме си номера, топяхме се, непрекъснато се организирахме на фронтове и воювахме помежду си, беше ужасно. В първия момент, в който вече можех да избирам дали да отида с родителите си или не, се откъснах от тази компания с облекчение. Същото важи и за останалите деца. Родителите ни все още са приятели, а ние нито сме се виждали, нито сме се чували. Даже не питам как се стича живота им. Със сигурност и те не питат за мен.
Описвам го толкова дълго, защото и в момента наблюдавам семейства, които се САМОЗАЛЪГВАТ, че децата им се харесват. Мислят си, че щом децата си играят и няма ВИДИМА проява на агресия, всичко е ОК. Но аз като човек, който е бил "от другата страна", много ясно виждам признаците на досада, скритите погледи, отегчението... И се опитвам да не причинявам това на детето си. Всъщност вече с няколко приятелки разредихме вижданията си, защото децата не се чувстват комфортно заедно.
Да продължа обаче със спомена от моето детство. Когато казах на майка ми, че нямам желание да отида с тях, и предпочитам да остана с баба и дядо, тя беше изумена - ама как така, нали там ще бъдат Деси, Кирчо, Боби, Таня... Бях на 12 и се почувствах достатъчно "смела", за да и кажа, че не ги харесвам, не се забавляваме и изобщо не искам да ги виждам. Говорихме дълго. После и родителите са си говорили явно, още повече една девойка вече се беше отделила, но те го отдаваха на пубертета и гаджетата. Спряха да ни мъкнат. Но гадното чувство си остана.
Приятелството е химия, не се предава по наследство и това, че родителите са на едно ниво и с еднакви възгледи за нещата от живота, не е никаква гаранция, че децата също трябва да се сприятелят.
Наистина ми е мъчно за всички дечица, които са принудени да общуват със себеподобни, само за да не разочароват мама и тати...