Изпуснах си нервите!

Не се притеснявай на всяка майка се е случвало /каквото и да казват някои/:)) Просто има такива моменти, в които нервите ни не издържат.Лошото е ,ако се стигне до шамари А чувството за вина само доказва, че сме осъзнали вината си- и майката и детето, а това е хубаво.Като се гушнем и цункаме всичко минава 

И на мен често ми се случва, опитвам се да не го правя, но
След това се чувствам ужасно, мисля си, че съм лоша майка, и че не съм човек който става за майка. Опитвам се да съм по спокойна, и да не прибързвам в реакциите си.

И на мен ми се е случвало. Само че моята изобщо не започва да "слуша" след повишаване на тон, а започва да плаче.
Случвало ми се е и да се разплача от безсилие и яд. Без да и крещя, просто ми потичат сълзи. Дъщеря ми ужасно се разстройва и невъзможността да успокоя себе си ми пречи да успокоя и нея бързо.
Вина не съм изпитвала. Тези моменти са нещо, което ти се случва, а не го правиш ти. Вместо да се чувствам виновна, бих се опитала да измисля как следващия път да го преодолея, вместо да се замоизмъчвам. Примерно как да избягвам ситуация, в която да докарам детето до състояние да започне да ми опъва нервите и как да се усещам по-рано, за да не допускам да ме провокира до такава степен. И как да постигна по-добра организация, така че цялото ми ежедневие да не се крепи върху обедния сън, заради който стават драмите при нас.

Аз мисля, че почти всеки  е имал такива ужасни моменти. И мен са ме обладавали бесните.
После ме е срам много.
Даже след това съм се извинявала на децата, целувам ги, прегръщам ги.. А те, милите толкова бързо забравят и им минава.
А мен толкова ме гложди.
По принцип са толкова послушни, но са си деца

Хареса ми това, което Ескарина е писала. Ясно е, че едва ли има родители, които не са си изпускали нервите, по-важното после е да обмислим ситуацията и да видим какво и как бихме направили, за да могат да се сведат до минимум подобни случки.

На мен лично ми направи впечатление, че сте заяли "за глупост". Без да знам какво точно имаш предвид, но едно от нещата, които аз непрекъснато си напомням е "choose your battles wisely", демек внимателно да подбирам ситуациите, в които наистина е необходимо да наложа своето мнение, а за други, "глупавите", да оставям да бъде както искат децата.

Едва ли има майка, която да не си е изпускала понякога нервите. Убедена съм, че която мама го отрича - лъже. Но наистина важното е да са сведени до минимум тези случаи.

Всеки е имал такива моменти. Децата  изграждат начина си на поведение - един вид проверка, докъде е лимита. Не мисля, че трябва да се чустваме виновни затова.

Случва ми се, а напоследък още по-често. Незнам дали е проблем или не,но съм адски изнервена. Просто задълженията вкъщи ми идват в повече. Децата реват едно през друго, мъжът и той си мрънка за нещо и то...всичко се натрупва. Когато говоря мило и спокойно ама никой не ме чува... ЗАЩО така...
Не ми е приятно,но все някой трябва да въдворява  ред вкъщи. За съжаление тази чест се е паднала на мен...

да, но няма смисъл да се тормозиш, защото дегата усещат подобни неща. по добре излъчвай позитвина енергия, отколкото отрицателна.

Съгласна съм, че всеки си е изпускал нервите. Разкрещявала съм се и после  , но поне никога не съм удряла. През зимата обаче при друг повод ми попадна статия за активното слушане. Реших да пробвам, като   започвам да говоря много тихо. Много кратко и ясно и възможно най- тихо. Дори и да не е от първият път, повтарям, потретвам. Налага и' се да се спре за да ме чуе, действа и много дразнещо и има безотказен ефект. Противно на очакванията ми, че ще ме игнорира явно и е любопитно и се укротява. А и аз също.

Моите са относително големи (10 и 14 год.), и викането по тях много ме тормози. Обаче като им кажа нещо спокойно - все едно не говоря, а като им викна/скарам и го правят. А хич не искам да е така. Направо се побърквам, че трябва с повишен тон да им говоря, ако искам да ме чуят.

и при нас се случва и то доста често ако не на едната то на другата!

Естествено, че се е случвало даже продължава да се случва. Нервите ми не са от желязо.

Да, това действа много ефикасно. Има моменти в които казвам ето аз как те послушах и се съобразих с теб за ....., сега ти се съгласи с мен и всичко е ок.
А моето е на 5г и ако съм повторила нещо 3 пъти да се свърши и няма никаква реакция, накрая вдигам децибелите  и тя се обръща и ми казва:"добре де чух, не съм глуха" . Тогава не издържам

Наистина не е приятно. Аз не мисля за съвестта си, а за това че не знам наистина как се отразява това върху психиката на детето и върху модела и на поведение като стане майка. Споделих след първото ми повишаване на тон с позната учителка и тя ме успокои и посъветва, да не го превръщам в постоянно, защото детето свиква. Едно че несъмнено му се отразява ако е система, друго е че привикнало го приема за нормално и не ти обръща внимание - ти си викай, то си има друга работа.


.МИРА, моля те дай някакви координати на тази статия. Влязох в този форум, защото в последно време се чувствам като невидима за голямата ми дъщеря на 5г. Тя винаги е търсила моята компания и интересни игри след детска, но тази дълга ваканция ни дойде много. Средата и в детската градина е съвсем различна от децата, с които игра на площадката това лято. В началото мислех да не я водя повече там, но реших да я направя по-смела. Смятам че ще и е по-лесно да знае че има нахални, арогантни хора и без всякакво възпитание. Резултата е, че тя се научи да се справя с тях, без да се крие в мен, но към мен възприе тяхното поведение към майките им - игнорира ме. Обяснявам, подсещам, повтарям, потретвам, проявявам търпение, но много от нещата смятам, че не трябва да ги върша аз и започвам да се карам, размахвайки пръст.  Интересно е, че игнорирането ми е само навън. Аз от друга страна пък не искам да копирам поведението на другите майки - да казвам, викам и след безрезултатна истерия да бия. Мисля че тя също е личност и не я излагам навън. Чета и конско вкъщи, разбираме се да не се държи така с мен когато сме навън, гушкаме се, играем, учим.... и след няколко часа пак съм невидима. Имам и друга дъщеря на 1г, която след едно конско, стана по средата на стаята и заразмахва пръст към кака си. Онемях! Значи аз за нея така ставам пред кака и, и се карам. А каката е страхотно, умно и внимателно дете. Спрямо малката пък е незаменима - забавлява я, защитава я.

Извинявам се за изземването на темата, но наистина моля за съвет всички майки изправяли се пред подобен проблем.