Здравейте! Защо пиша и аз не знам. Ако сама не си реша проблемите никой няма да ми помогне това е ясно, но просто исках да споделя, да ми кажете какво мислите, защото е хубаво някой просто да знае как се чувстваш. Аз съм наркоманка. Всичко започна преди по-малко от година. В самото начало нямах намерение да започвам, но много хора около мен употребяваха наркотици и аз вече приемах това за нормално. Помня първия път, когато се изкуших. Помня как осъзнах колко ми е харесало, но не се борех с това ново и лошо чувство. Напротив - помислих, че ще бъде забавно, ако продължа, че няма нищо лошо, че няма да се нараня. Не съм и предполагала че животът ми ще се промени толкова много около тази моя нова страст. И така, отначало взимах само веднъж в седмицата. Една приятелка от даскало уреждаше нещата. Помня как дойде зимната ваканция и не се виждахме, тогава започнах да изпитвам липсата на наркотика. Искаше ми се да взема, за да си повиша настроението. Не мислех че е сериозно. Почувствах тази липса няколко пъти и не и обърнах особено внимание. След ваканцията се срещнах отново със съученичката си. Надрусахме се много яко. След това мислех само за усещането, което бях изпитала. Не можех да спра да мисля за това. Следващата седмица тя отново предложи да го направим, но аз и отказах. Тогава започнах да осъзнавам че не е правилно това което върша. Въпреки че не приех предложението, аз не спирах да мисля само и единствено за наркотика. Беше събота, когато се скарах с майка ми и й казах че отивам да спя у своята приятелка. Тогава пак се надрусахме и се чувстах прекрасно. Чувствах се така сякаш съм отмъстила на майка ми, сякаш съм станала вече по-самостоятелна, по-голяма и тя не може да ми се бърка. Усещането беше страхотно. И така, нататък вече започнахме да взимаме все по често и по-често. Помня как имаше един месец, в който всеки ден само друсахме и не ходихме на даскало. Имаше период в който не можех да се вдигна от леглото, просто дните ми нямаха смисъл ако в тях не се включваше и наркотикът. 99 % от времето мислите и съзнанието ми бяха заети от НАРКОТИКА. И така аз възприех наркотика като част от мен, възприех тази зависимост като някаква характерност и не исках да се боря с нея. Аз бях станала роб на усещанията си, и се влюбих в тях. Влюбих се в похитителя си - наркотика. Това е най-страшният момент, повярвайте ми. Ти вече не разбираш кое е добро и зло, не правиш никакви разграничения, толкова си погълнат от мислите си, живееш в един нереален свят, изолираш се от близките си, от тези които държат на теб. Не виждаш от какво имаш нужда. Най-ужасните дни в живота ми. Продължих така известно време, играех роля пред другите.
Един ден обаче, аз проглендах. Не ме питайте как и защо. Аз прогледнах. Всъщност човекът който най-много ми помогна беше приятелят ми. С него сме заедно от година и половина, но когато започнах да се друсам не му казах нищо. Отбягвах го, виждахме се все по-рядко, отношенията ни въобще ги нямаше. Веднъж се бях надрусала много и след това, когато ефектът си отиде, състоянието ми беше отвраттелно. Бях сама вкъщи и тогава реших да си направя равносметка. Мислих дълго и осъзнах, че единственият човек който никога не ме е предавал, който винаги е бил до мен, независимо от настроенията ми това е Той, приятелят ми. Осъзнах че на никого другиго не бих казала за пристрастеността си, а и никой друг не би ме разбрал. И така взех решение да му призная всичко. Това е момент от живота ми в който най-много се нуждаех от подкрепа и Той ми я даде. Казах му всичко, Той каза че ще се преборим заедно, че не трябва да се предавам, че това не съм аз и мога да се справя с трудностите. Следващите 2 месеца бяха мъчителни за мен, предполагам и за него. Липсата на наркотика ми се отразяваше ужасно. Изпадах в какви ли не състояния. Мислела съм и за самоубийство. Той беше човекът който не ме остави. Единствената ми опора. С времето нещата се оправиха, изчистих се. Прекарах страхотно лято, оправих отношенията със семейството си, защото по време на моята пристрастеност се карахме доста жестоко. Приятелят ми замина за малко на морето да работи и накрая на август се върна. Всичко между нас беше прекрасно до края на лятото. Той ме направи по-самоуверена, направи ме по-добър човек. Отвори очите ми за един нов свят, по-цветен, по-хубав. Никога не съм обичала така, никого не съм обичала повече. Благодарение на него аз преоткрих красотата в живота си. Опознах родителите си, направих усилие в отношенията си към тях, те ми казаха че много съм се променила, че съм станала нов човек. Преди наркотиците не бях такава. Тогава пак бях изолирана, винаги обвинявах хората за нещо, което не ми е наред, търсех си оправдания за несполуките. Трябваше да преживея всичко това, за да стана такава каквато вискчи ме харесват - уравновесена, спокойна, упорита, самоуверена, такава каквато аз се харсвам. Преди да ми се случи това с наркотиците, аз не можех да ценя себе си, не обичах себе си. Той ми показа, че съм стойностна, че означавам нещо и не трябва да се погубвам. И така висчко беше прекрасно. Дойде септември и започнахме даскало. Много ме беше страх да отида, защото всички лоши спомени щяха да се върнат. Много ме е срам от това което ще кажа, сигурно всички ще ме осъдите... Вчера пуших трева. Тревата не е силен наркотик, но винаги от там се започва. Припомних си усещането и то започна пак да ми липсва. Не искам пак да се поддавам, много се страхувам от последствията и не знам дали този път ще успея да се преборя. Не знам и дали приятелят ми ще има толкова огромно търпение този път. Не съм му казала за вчера, много ме е срам и ако му кажа, той ще го приеме и като предсателство към самия него. Знам че вие не можете да ми помигнете, аз не трябва да се поддавам на ужасното желание. Всичко зависи от мен. Просто исках да споделя на някого своята история. Сега когато разказах всичко от самото начало и си припомних всички трудни моменти, осъзнах каква огромна слабост ще бъде ако пак започна с наркотиците. Ще загубя всичко което съм постигнала. Благодаря че сте прочели дългия пост. Ще се радвам ако някой все пак напише нещо.
Виж целия пост
Един ден обаче, аз проглендах. Не ме питайте как и защо. Аз прогледнах. Всъщност човекът който най-много ми помогна беше приятелят ми. С него сме заедно от година и половина, но когато започнах да се друсам не му казах нищо. Отбягвах го, виждахме се все по-рядко, отношенията ни въобще ги нямаше. Веднъж се бях надрусала много и след това, когато ефектът си отиде, състоянието ми беше отвраттелно. Бях сама вкъщи и тогава реших да си направя равносметка. Мислих дълго и осъзнах, че единственият човек който никога не ме е предавал, който винаги е бил до мен, независимо от настроенията ми това е Той, приятелят ми. Осъзнах че на никого другиго не бих казала за пристрастеността си, а и никой друг не би ме разбрал. И така взех решение да му призная всичко. Това е момент от живота ми в който най-много се нуждаех от подкрепа и Той ми я даде. Казах му всичко, Той каза че ще се преборим заедно, че не трябва да се предавам, че това не съм аз и мога да се справя с трудностите. Следващите 2 месеца бяха мъчителни за мен, предполагам и за него. Липсата на наркотика ми се отразяваше ужасно. Изпадах в какви ли не състояния. Мислела съм и за самоубийство. Той беше човекът който не ме остави. Единствената ми опора. С времето нещата се оправиха, изчистих се. Прекарах страхотно лято, оправих отношенията със семейството си, защото по време на моята пристрастеност се карахме доста жестоко. Приятелят ми замина за малко на морето да работи и накрая на август се върна. Всичко между нас беше прекрасно до края на лятото. Той ме направи по-самоуверена, направи ме по-добър човек. Отвори очите ми за един нов свят, по-цветен, по-хубав. Никога не съм обичала така, никого не съм обичала повече. Благодарение на него аз преоткрих красотата в живота си. Опознах родителите си, направих усилие в отношенията си към тях, те ми казаха че много съм се променила, че съм станала нов човек. Преди наркотиците не бях такава. Тогава пак бях изолирана, винаги обвинявах хората за нещо, което не ми е наред, търсех си оправдания за несполуките. Трябваше да преживея всичко това, за да стана такава каквато вискчи ме харесват - уравновесена, спокойна, упорита, самоуверена, такава каквато аз се харсвам. Преди да ми се случи това с наркотиците, аз не можех да ценя себе си, не обичах себе си. Той ми показа, че съм стойностна, че означавам нещо и не трябва да се погубвам. И така висчко беше прекрасно. Дойде септември и започнахме даскало. Много ме беше страх да отида, защото всички лоши спомени щяха да се върнат. Много ме е срам от това което ще кажа, сигурно всички ще ме осъдите... Вчера пуших трева. Тревата не е силен наркотик, но винаги от там се започва. Припомних си усещането и то започна пак да ми липсва. Не искам пак да се поддавам, много се страхувам от последствията и не знам дали този път ще успея да се преборя. Не знам и дали приятелят ми ще има толкова огромно търпение този път. Не съм му казала за вчера, много ме е срам и ако му кажа, той ще го приеме и като предсателство към самия него. Знам че вие не можете да ми помигнете, аз не трябва да се поддавам на ужасното желание. Всичко зависи от мен. Просто исках да споделя на някого своята история. Сега когато разказах всичко от самото начало и си припомних всички трудни моменти, осъзнах каква огромна слабост ще бъде ако пак започна с наркотиците. Ще загубя всичко което съм постигнала. Благодаря че сте прочели дългия пост. Ще се радвам ако някой все пак напише нещо.
