Един ден обаче, аз проглендах. Не ме питайте как и защо. Аз прогледнах. Всъщност човекът който най-много ми помогна беше приятелят ми. С него сме заедно от година и половина, но когато започнах да се друсам не му казах нищо. Отбягвах го, виждахме се все по-рядко, отношенията ни въобще ги нямаше. Веднъж се бях надрусала много и след това, когато ефектът си отиде, състоянието ми беше отвраттелно. Бях сама вкъщи и тогава реших да си направя равносметка. Мислих дълго и осъзнах, че единственият човек който никога не ме е предавал, който винаги е бил до мен, независимо от настроенията ми това е Той, приятелят ми. Осъзнах че на никого другиго не бих казала за пристрастеността си, а и никой друг не би ме разбрал. И така взех решение да му призная всичко. Това е момент от живота ми в който най-много се нуждаех от подкрепа и Той ми я даде. Казах му всичко, Той каза че ще се преборим заедно, че не трябва да се предавам, че това не съм аз и мога да се справя с трудностите. Следващите 2 месеца бяха мъчителни за мен, предполагам и за него. Липсата на наркотика ми се отразяваше ужасно. Изпадах в какви ли не състояния. Мислела съм и за самоубийство. Той беше човекът който не ме остави. Единствената ми опора. С времето нещата се оправиха, изчистих се. Прекарах страхотно лято, оправих отношенията със семейството си, защото по време на моята пристрастеност се карахме доста жестоко. Приятелят ми замина за малко на морето да работи и накрая на август се върна. Всичко между нас беше прекрасно до края на лятото. Той ме направи по-самоуверена, направи ме по-добър човек. Отвори очите ми за един нов свят, по-цветен, по-хубав. Никога не съм обичала така, никого не съм обичала повече. Благодарение на него аз преоткрих красотата в живота си. Опознах родителите си, направих усилие в отношенията си към тях, те ми казаха че много съм се променила, че съм станала нов човек. Преди наркотиците не бях такава. Тогава пак бях изолирана, винаги обвинявах хората за нещо, което не ми е наред, търсех си оправдания за несполуките. Трябваше да преживея всичко това, за да стана такава каквато вискчи ме харесват - уравновесена, спокойна, упорита, самоуверена, такава каквато аз се харсвам. Преди да ми се случи това с наркотиците, аз не можех да ценя себе си, не обичах себе си. Той ми показа, че съм стойностна, че означавам нещо и не трябва да се погубвам. И така висчко беше прекрасно. Дойде септември и започнахме даскало. Много ме беше страх да отида, защото всички лоши спомени щяха да се върнат. Много ме е срам от това което ще кажа, сигурно всички ще ме осъдите... Вчера пуших трева. Тревата не е силен наркотик, но винаги от там се започва. Припомних си усещането и то започна пак да ми липсва. Не искам пак да се поддавам, много се страхувам от последствията и не знам дали този път ще успея да се преборя. Не знам и дали приятелят ми ще има толкова огромно търпение този път. Не съм му казала за вчера, много ме е срам и ако му кажа, той ще го приеме и като предсателство към самия него. Знам че вие не можете да ми помигнете, аз не трябва да се поддавам на ужасното желание. Всичко зависи от мен. Просто исках да споделя на някого своята история. Сега когато разказах всичко от самото начало и си припомних всички трудни моменти, осъзнах каква огромна слабост ще бъде ако пак започна с наркотиците. Ще загубя всичко което съм постигнала. Благодаря че сте прочели дългия пост. Ще се радвам ако някой все пак напише нещо.