Аутистичен спектър. Аутизъм - тема 11

Танче,и там лапа всичко,но по-малко.Те досега още го опознаваха ,но в скоро време ще започнат по сериозна работа с него.Важното е ,че е спокоен ,не реве и ще позволи да се работи.Надявам се след като посвикне, да започне да пренася наученото и вкьщи,кьдето заедно да продьлжиме работата.Новото при него е ,че от няколко дни сам си мие рьцете.Много пьти сьм го карала,но той сам си реши кога да го направи и ни изненада  приятно.
Клипчето от рождения ден още не е готово ,защото са решили  да направят и коледното тьржество на един диск.Щом стане готово веднага ще го покажа .Даже и от киното ще има материал.

А днес гледах един филм ,защото имах свободни няколко часа само за мен.Много ми хареса и ще дам линк ако някой не го е гледал,може да го види.Историята е за един вьзрастен аутист ,който се грижи за  малката си дьщеря .

http://DMCA-removal-from-Google/details.php?id=116170&hit=1

Цветето-да ти е живо и здраво  новото момченце.Да дарява цялото ти семейство с радост и любов!
Аз намерих този филм за момче с куче-"After Thomas"
http://landofpuregold.wordpress.com/2007/04/19/after-thomas-a-fi … stic-best-friend/.
Шевчето-тригодишното момченце при мен,когато си мие ръцете изпитва болка,когато водата пада директно в/у дланите.Сега ,започваме миенето като той сам си подлага първо горната повърхност на пръстите,полусвити като чадърче и когато "привикне" бавно обръща дланите.

Признавам, че не ви изчетох щателно.
Ужасна съм, но напоследък ми липсва време.
Обаче видях, че коментирате за вторите деца в семейството, та рекох и аз да се изкажа по въпроса.
Когато заченах дребната и идея си нямах, че голямото ми момиче е атист.
Просто винаги съм искала да имам голямо семейство (дай Боже един ден да си имам и трето детенце!). Сега като ги имам вече и двете, умирам от яд, че не съм родила малката по-рано. Искам да кажа, че тя е най-големият и най-добрият терапевт на сестра си. без да преувеличавам грам. Непрекъснато прави опити да играе с кака си и не я оставя и за секунда сама. И наистина започна да се получава игра. Умирам от кеф като чуя Мими да казва на сестричката си: "Хайде да се гоним!". Често играят и с куклите, като се копират една друга.
Никога не съм се замисляла, че един ден ще оставя Мимка на грижите на сестра си. Не искам и да го допусна, защото не спирам да вярвам, че моето голямо момиче ще е способно да се справя само. По-скоро си представям, че сестра и ще и бъде упора в тежки моменти, така както моята е на мен в такива.

Днес в училище правиха диктовка. Учителката беше изумена, че Мими може да напише сам сама издиктувана дума. Само дето трябва да отиде до нея и лично да и я продиктува. Щастлива съм!
Разговарях и с училищната психоложка, която правеше някакви входни тестове на децата.
Показа ми тези на Мими, справила се е страхотно и лично тя е много доволна.

Шефче, благодаря ти за линка, непременно ще изгледам филма. 

Точно този филм е, много благодаря  , поне му знам името вече и търсенето ще е по лесно. Лошото е, че го няма из торентите.  Още повече пък да го намеря със субтитри. 

За вторите деца и си мислех, че повечето са се родили преди родителите да знаят. Според мен мислите са съвсем различни, ако имаш едно трудно дете и трябва да решаваш за второ.
И да всички очакваме, че децата ще се оправят и за по-голямата част и това ще стане. Но се чудя дали няма да бъдат едни тийнове и възрастни с по-лабилна психика. Много по-трудно ще преживяват любови, конфликти, постъпване на работа, собствените им деца. И ние трябва да сме до тях. Виждала съм деца в такава възраст и нещата не са като по филмите, но с тичане и усилия на родителите се преодоляват.
Е все пак това са мой мисли и при всяко семейство и човек е различно.
Но ето преди малко рева 30 мин. защото не може да си намери котето и щеше да реве до отмаляване докато не го намери. А ако е с някой друг е много послушна, но говори изключително рядко и нищо не прави, стой пасивна.

гррррррррррррррррр.... айде да не сме до тях  чак... аз определено предпочитам да си реват на рамото на братята, а не на моето за любовите  Ние сме там да подкрепим решенията които вземат, ама не и да преживяваме с тях конфликтите.  Т.е. ние ще си ги преживяваме, ама насаме.  Абе хора, вие не сте ли били тийнове... колко се споделя с майката/бащата и колко с братята/сестрата, най-добрата приятелка?

Аз също мисля,че братче или сестриче на аутист е или първото дете или второ,когато още не е бил видим проблема при първото.И наистина "нормалното" поведение на другото дете е 24 часова терапия за аутиста.Има още много,много причини и разбирам защо защитавате това аутиста да има братя и сестри.Но според мен това не важи само за децата с проблем.Това е живота.Хората казват,че едно дете не е хубаво и доводите са хиляди.Прави са,но понякога нещата се случват не както ни се е искало.Аз имам само едно детенце и нещата започнаха да се случват много рано още когато беше на 1г.Е,нямах смелост за друго дете.Иска ми се дори и в момента,но ме спира не само страха да не би да има проблеми и с другото детенце.Спира ме това,че се притеснявам,че покрай грижи за бебе ще лиша детето си от внимание и време за терапии.Аз не работя и сега в училищна възраст на детето цялата ми сила,време и енергия отиват в обучителния процес,дори усещам как относно поведенческите проблеми сме в един застой,някаде съм изпуснала нишката и се чувствам безпомощна.Другата седмица сме на консултация с психолог и се надявам да решим нещо,защото не знам някакъв ранен пубертет ли има,но нещата като че ли се влошават.Мисълта ми бе,че аз самата се обвинявам,че времето стига да работим само за обучението и съм позволила някой неща да останат на заден план,а ако имам и друго детенце не знам как бих се разкъсвала между грижите за двете.Вярно е и,че малката разлика между децата е най-добрия вариант.За мен лично може би,когато детето беше на градина е бил най-подходящия момент.Уви,сега в училищна възраст не бих си и помислила.
Не съм съгласна обаче,че майките само с едно дете сме по-малко уравновесени и по-малко спокойни от многодетните майки.Мисля,че това да си уравновесен няма нищо общо с това колко деца имаш.

Аз много споделях с майка ми,  за мен тя и баща ми са хората, които искрено ме обичат и винаги ще ми дадат съвет, за да вървя напред. даже от приятелки никога не съм искала съвет, споделях с тях, но си решавах всичко сама и питах родителите си. Майка ми имаше някакво шесто чувстово да ми дава най-правилния съвет или да ме разпитва и насочва да вървя напред.
Честно казано ме притеснява дъщеря ми да има душевен проблем и да го споделя с само с приятелка или с друго дете, все пак аз съм възрастният и мога да им дам съвет или поне да знам къде са.


И аз мисля така. И ще лиша и себе си от някой час за работа, а това ме кара да се чувствам добре в повече от случаите.

Аз също мисля като me4ta22, че е много трудно да се решиш на второ дете, като знаеш колко много време отива за терапии, благородно завиждам на майките които вече имат здраво дете, преди изобщо да са се сблъскали с диагнозата "аутизъм", защото лично аз се чувствам  емоционално и психически изхабена, като старица, а нали другото дете също ще се нуждае от любов и внимание и даже се замислям дали изобщо ще мога да му я дам след като съм толкова уморена. Трудно ми е да го призная дори и пред себе си, но немога да преодолея чувството което изпитвам винаги когато покрай мен минат детенце с майка и си говорят помежду си , в такъв момент чувствам толкова силна болка, че понякога ми се струва че не ми стига въздух. Ако успея да преодолея тази емоция ще бъда наистина някак си по-щастлива. Но и не ми се иска да се отказвам от идеята да имам още едно дете, въпреки всичките си дерзания и дано съдбата да ми помогне да се случи.

Когато имах само Моника толкова много се бях пристрастила към нея, че не можех да си представя дори мисълта, че ще обичам друго дете.Косъм не давах да падне от главата и.Ако и потече кръв от рана изпадах в истерия.Ако се удари изпадах в истерия, ако някое дете не и обърне подобаващо внимание изпадах в рев и истерия.Трябваше да имам второ дете за да се грижи за нея, за да не е сама когато мен няма да ме има.Забременях, но не смятах да го обичам, а да е просто роб и пазач и закрилник на нея.Роди се, а аз го игнорирах, защото не е момиче.Ако беше момиче щеше да е по подходящ за другар и роб на нея.
Мина се време, научих се да обичам и второто си дете, научих се да не припадам при всяка рана на което и да е дете.Научих се да ги уча да се справят сами в тежки ситуации.Научих се да ги науча да си помагат взаимно, а не само единия на другия.Научих се да си контролирам истериите и нервите.Научих се да си играя с тях и да приемам живота позитивно.Научих се да съм по спокойна в разговорите си с тях.Сега обичам и двете си деца еднакво като сила на обичта, но по различен начин.Гордея се и с двамата по различен начин.Не съжалявам, че родих Мишо - беше добро решение.Пак бих го направила - дори и да знам, че ще мина през това през което минавам.Струва си - тя Моника нямаше да е това което е сега без него.Нито пък той без нея.Дано и в бъдеще мисля така 
Имала съм само едно дете - две години и половина.Помня прекрасно как разсъждавах тогава и как я приемах.Била съм и от двете страни - с едно и с две деца.

Катина, прочетох няколко пъти постинга ти и мисля, че си вменяваш мисли и вини, които са нормални за всяка майка. Нямам намерение да го анализирам подробно, но първата ти част е  неотделяне на майката от детето, което се случва около 3-4 години, когато детето тръгне на детска градина. Това е когата ставаш майка за пръв път и нямаш друго дете. И зависи и от жената, но няма начин да не се случи, ако детето е без проблеми. Към 3-4 години ДГ го отделя от майката и прави и двете същества  личности.
Другите неща са едни състояния "защо ми се случи", които всяка от нас си ги мисли и просто ти си намерила начин, така да си ги представяш.

Но като цяло с този разговор ме накарахте доста да се замисля. И аз се чувствам като уморена старица, но пък с 2 деца човек се чувства по-пълен.

Относно филма за детето с кучето само това намерих  като данни След Томас" - игр. филм (Англия), Сценарист: Линдзи Хил. Режисьор: Саймън Шор. В ролите: Кийли Хос, Бен Майлс, Андрю Бърн, Лорен Пилкингтън.
Не го намирам за сваляне.

Как мога да си сваля този филм след като не ми дава да се регистрирам. Тук съм малко боса и не вдявам много тези неща

Bernadette, ти имаш нужда да намериш първо себе си, а после ще решиш искаш ли второ дете или не.
Детенцето ти не говори, но това не значи, че то не мисли. Опитай се да си представиш неговия свят и да го разбереш.
Когато прави нещо странно, прави го и ти, за да разбереш защо върши това. Напр. моят син допира компакт диск под ъгъл към екрана на компютъра. Установих, че го прави, за да гледа филмчето, отразено в диска. Човекът открива законите на физиката - отражението на светлината - и я използва. Понякога гледането в очи идва на аутиста в повече, но ако се гледате в огледало, не е така. Което значи и че децата правят разлика между човек и отражение. Това е само пример за много неща, които би могла да видиш.
Опитай се да мислиш за детето си като за дете... Като за дете, което е различно само външно, а вътре в себе си чувства, мисли и има свой свят.
Катина ти е обяснила за говоренето. Много е възможно сензорните проблеми на твоето дете да са слухови и затова да не ги "виждаш". За моят син, който също не говори, е ясно, че е така. Той редовно си пее "ЕЕЕЕЕ" мощно, гърлено и монотонно. Това го прави, за да не чува нищо от нашия свят, а да стимулира своте гласни струни, което явно му е приятно. Стимулира също и костната проводимост. При шум навън той слага ръце на ушите си и ги маха и слага с бързи редуващи се движения - предполагам, така си прави нещо като ехо-ефект и това му харесва. Харесва музика, която е силен стимулатор, примерно Бетовен или тежка рок-музика. И клати глава кат батковците -метали. Да, ама това го обясниха в един научно-популярен филм - клатенето на главата и звука при рок-концерт предизвикват такава стимулация на вестибуларния апарат, че  образуваният адреналин е все едно си скочила с бънджи или с парашут.
Децата със сензорни проблеми в звуковите възприятия проговарят трудно и не защото са тъпи, а за щото шумът много им идва.
Ти ако гледаш интересен филм, се съсредоточаваш в него и изключваш околните шумове. С нашите деца не е така. Те чуват филма, радиото на съседите, колите на улицата и другите съседи, които се карат, примерно. И тези шумове са им смесени.
Ако дам пример с музиката - аз, слушайки някоя симфония, я чувам като едно цяло. Диригентът може да различи всеки един инструмент. Е, това става с нашите деца. Те чуват речта като цяло, не отделят думи, не отделят речта от околните шумове, а ние сме като диригента, който може да познае дали 2-ра цигулка свири фалшиво.
За да се научат да говорят, те трябва да се научат да слушат, а после и да осмислят елементите на речта - думите.
За слушането помага звукотерапията, а за осмислянето на думите, като символи на предметите, системата ПЕКС и много обясняване и повтаряне.
На мен неговоренето вече не ми пречи, защото разбирам сина си. И също няколкото каки, които са идвали да го гледат, също го разбираха. Трябва да наблюдаваш детето внимателно и да се опиташ да мислиш, все едно си на негово място.
Иска ми се да ти обясня и друго - далеч не всяко дете, което говори, наистина комуникира с майка си. Помисли си колко пъти децата лъжат, дори за глупави неща, (защото мислят, че ще им се карат), да не говорим за тийнеджърската възраст. Криене, двуличие, пред мама и тати - ангелче, а зад гърба им - бягане от училище, фалшиви бележки, пушене и тн.
И така, опитай да търсиш себе си.
А, има и още нещо - мама терапия. Пусни едно търсене с гугъл и ще ти излезе текстът, който трябва да четеш да дъщеря си. Четеш го ти, редовно, и горе-долу 15-20 мин. след заспиване. Мама-терапия води до успокояване и на двете ви и ще ти помогна да намериш пътя към детето.

firebird

Аз бих добавила, че избягването или търсенето на звуци, също така избягването и търсенето на зрителни заместители на очния контакт са вид сензорни дефицити.Аз лично поддържам мнението, че регулирайки всички сензорни нива на тялото ще подобрим и дори разрешим основния видим проблем със сензорната трудност.Имам предвид не само да правим звукова стимулация примерно, но и да правим основна сензорна диета на цялото тяло.В началото на темата Пепи е сложила мое описание на опитите ми да прилагам цялостна сензорна диета в ежедневието във вид на игра.Същото мнение имам и за спецификата на храните които консумират аутистите.Пак го считам за нарушена сензорна преработка.Разбира се проблема не е едностранчив, а комплексен.проблема не е от едно нещо и от един дефицит и именно затова не помага хапче или определена терапия, а комплекс от методи за справяне.Моето мнение е да се опитва всичко, което можем да си позволим да опитваме.Някои от нещата, които можем да направим са напълно безплатни - например четкането на цялото тяло, или масажи на тялото например по су джок точките.Мама терапия също е напълно безплатна и според мен е много, много полезна.

Танче, мисленето, което имам се е сформирало далеч преди да се роди първото ми дете.Това мое мислене се е оформяло в детството ми, от опита, който тогава съм натрупала със собствените ми родители.Просто опитвам да компенсирам грешките на моите родители спрямо мен и брат ми и ги поправям, чрез отношението към своите деца.Темата е наистина дълбока и не е за писане във форума.Всеки човек си взима своите си решения на базата на миналото си и натрупания опит.Грешим понякога и се справяме с грешките си именно на базата на опита, който сме натрупали през живота си.Някои се справят добре, някои зле, но продължаваме да се учим.Отношението ми към децата ми мисля, че не се е оформило от диагнозата на Мишо, а от детството ми.Мисля, че дори и да не беше той с диагноза пак така щях да мисля.Някой ден ще ти разкажа - ще ти хареса, защото стигнах до тези изводи с помощта на психолог. Важно било да анализираме детството си и отношението ни с родителите си.Важно било, защото го пренасяме върху децата си - волно или неволно.