Обичате ли стихове? - 2

Малък Чочко в Бебешкия Рай
Малък Чочко тати ме нарече, аз бързо свикнах вече!
По цял ден с мама си седя, но върне ли се тати у дома, започва луда веселба.
Още от вратата щом го зърна, искам бързо да се втурна.
Но нали съм мъничък - не мога; чакам той да ме прегърне.
Нощем ако зарева, татко идва да ме гушне на часа.
Бързо млякото ми дава и започва да припява...и така докат заспя.
Сутрин като се събудя, тати бързо ме целува
Аз пък почвам да му пея и високо да се смея.
Тъй я караме сега - татко, аз и нашата игра.
Нека всяко бебе по света да го обичат като мен така!
                                      автор:  моя милост 
Когато дойде лятото
Когато дойде лятото настава веселба:
училището свършва, започва пак игра!
Когато дойде лятото отиваме на плаж;
хавлии, бански, топки - пълен антураж.
С приятелите стари още от зори
измисляме си луди, весели игри!
Играем си и пеем, и весело се смеем!
Когато дойде лятото по цял ден ний лудеем!
                                      автор: пак аз
                                                                                             

       Имаше тема за електронните библиотеки,може би в клюкарника,а не мога да я открия...Някой може ли да ми помогне да я открия?ЩЕ ви бъда много благодарна.Може да ми пиете и на лични.

Отново се включвам - този път с Дамян Дамянов, като допълнение на вече публикуваните негови стихове:

Отивам си...

Отивам си. Но моля те, не страдай!
Не се измъчвай и не се кори!
Не си виновна ти да стигна ада
и огънят му жив да ме гори.

Не си виновна ти, не си виновна!
Виновен е светът със хорски бяс,
със тази пяна мръсна и отровна,
изсипана зловещо между нас.

Виновно е навярно битието,
което изкопа между ни ров,
което в злоби, в сметки ни помете
и не остави място за любов.

Отивам си. Но ти не ме изпращай!
Бих всичко друго преживял, освен
разплаканите ти очи - две цеви страшни
със два куршума - две сълзи след мен.







Към себе си

Когато си на дъното на пъкала,
когато си най-тъжен и злочест,
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез.

Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища прерязани,
нов път си направи и пак тръгни.

Светът, когато мръкне пред очите ти
и притъмнее в тези две очи,
сам слънце си създай и от лъчите му
с последния до него се качи.

Трънлив и сляп е на живота ребусът,
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си -
единствено така ще го решиш!




Писмо

Бих ти изпратил писмо без адрес.
И аз знам, че ще получиш писмото.
То ще стигне при тебе нощес
или днес, но ще стигне, защото
този вятър, ту тих ту свиреп,
тези птици, с лъчи по крилата
са приятели с мен и с теб,
и по тях, и по тях ще го пратя.
Ако вятърът се умори,
ако птиците хвърлят писмото,
от ръцете на хора добри
то ще стигне до теб - не защото
сме единствени хора в света,
не защото света ни познава,
а защото приел любовта
от сърце на сърце я предава!

Приятели

Аз пред тях не разтягам във фригидна усмивка лицето си.
Няма шумни наздравици - само тихо приятелско пиене.
Току хукна навън - да изпратя по някой сърцето си.
И отново се връщам - от лъжата да ме измият.
Не споделям със тях споделените нощи със слабите.
По очите ми виждат, че отново е рухнала кулата.
И тогава са светло добри и прошарено млади.
И ме милва гласът на тяхното нежно безумие.
Сто години се каня, и дай боже, веднъж да им кажа -
в някой облачен ден, със копнежа по слънчева песен :
Те са мойта забравена, затова пък убийствено важна,
великанска причина да твърдя, че светът е чудесен.

Камелия Кондова

В озарение сме ,за да разберем
кое какво е -майката с дете на гръб
не е загърбила детето...


Николай Кънчев

Не съм...

Не съм ядосана.
Не съм ранена.
Не съм прахосана.
Не съм сломена.
Научих се
чрез болката,
сама да се опазя--
Не те обичам
толкова,
че да те мразя.

Павлина Йосева.

Обожавам стихове!
За жалост напоследък рядко имам време за тях!
ОДА  
  Слава Богу, че имам приятели!
И, дай Боже, да са ми живи!
Над главата ми щедро препатила,
те единствено бдят търпеливо.

Те - баща и те - майка, когато
безроднинна, безродствена, ничия,
на съдбата си по стъпалата
се задържам на голо "обичам".

Те сестра и те братя във случаите,
във които сама-саменичка
 ближа своите рани по кучешки,
уморена да шепна "обичам".

Те - нещастната моя фамилия -
най-щастливо семейство от всички.
Пред света равнодушен крещя: "Мои мили,
хайде, сричайте с мен: о-би-чам!"

Ах, по дявола всичко препатено
и по ангела - всичко щастливо!
Слава Богу, че имам приятели.
И - дай Боже! - да съм им жива.
 
*

Целувка
Задъхана.
Жадно поета.
Изпита набързо.
Повторила грях.
Внезапно донесла вълшебство, което
в безсънните нощи тъй дълго мечтах.
Взривила в сърцето ми
нежност таена.
Надвила
и разум,
и болка,
и свян.
Отдавна желана.
И трудно родена...

В съня си поисках
на теб да я дам.

*
РАЗГОВОР

"Горделивите -
ние
не питаме никога.
В резултат -
емболия
от сподавени викове" Марияна Башева

Отново нищо няма да попитам.
Ще боледувам пак от емболия -
лицето ми в тютюнев дим обвито,
нахлузва маската на горделивост.

Не разполагам просто с друга маска,
но предполагам - тази ми прилича.
И нищо, че очите - тъжен кактус
през дупките на маската надничат.

Предателския блясък на очите
отново вместо мен ще разговаря.
И за да няма думички сърдити,
дай да запалим по една цигара!

Изневяра


Била ли си вярна към мен? Мисля - да.
Не - мисля. Почти съм уверен.
Аз бях ли ти верен? Май не, за беда.
Тежат ми две-три изневери.
Тежат ми, защото съм по-друг човек -
не праведник, грешник по-жалък:
коря се безмилостно за грехове,
с които друг би се похвалил.
Коря се безмилостно! Не че на теб
изневерявах коварен -
за друго измъчва ме срам тъй нелеп -
на себе си изневерявах.
На себе си. Някога. С две-три лъжи
и с две-три откраднати дири,
с които духът ми и днеска кръжи
из няколко чужди квартири.
Онези не бяха по-мили, дори
ме дразнеха - тъжни и кротки.
Не бяха по-хубави, ни по-добри.
Но бяха от мен по-самотни...
Защото и аз...А навярно - и ти...
Навярно - цял свят...В миг понятен
фатално се срещнаха две самоти,
за да не гръмне едната...

Дамян Дамянов

Обичам стиховете на Ранобудниче Много е добра
http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=156&LangID=1

fam настръхнах...

 

И аз се включвам в темата, защото поезията определено ми е една от най-големите ми слабости. А една от най-големите ми слабости в поезията е Рабиндрант Тагор. Не мога да изкажа с думи възхищението си от стиховете му!!! Ето, докоснете се и вие до този талант!

Цяла сутрин заплитам венец, но цветята
се изплъзват и падат.
Ти седиш там и скришом ме гледаш само
с крайчеца на очите си.
Питай тези очи, тези хрисими пакостници.
кой е виновен.
Мъча се да запея, но -    напразно.
Върху  твоите устни  трепти  тайна
усмивка — питай нея защо не успявам.
Нека тези усмихнати устни да разкажат
под клетва как гласът ми изчезна в
мълчанието като пияна пчела в цвят на лотос.
Вечер е и цветята затварят своите чашки.
Позволи ми да седна до тебе и заповядай
на устните ми да се заемат с това, дето се
върши в мълчание под мъжденето на звездите.

ето още едно:

 Копнея да изрека  онези  най-дълбоки
думи, които имам да ти кажа; но се боя, че
ти ще ми се смееш.
Затуй се смея на себе си и разрушавам
в шеги най-съкровената си тайна.
Надсмивам се над болката си от страх,
че ти ще го направиш.

Копнея да ти кажа най-истинските думи,
които имам да ти кажа; но се боя, че ти няма
да им повярваш.
Затуй ги преобличам в неистина,
говорейки  обратното  на  онова,  което  мисля.
Представям болката си като невъзможна
от страх, че ти ще го направиш.

Копнея  да  издумам   най-безценните
слова, които имам за теб; но се боя, че няма
да получа в замяна равна стойност.
Затуй те назовавам с груби имена и се
гордея с безсърдечната си сила.
Ранявам те от страх, че никога не ще
познаеш болка.

Копнея да седя до теб безмълвен; но се
боя, че туй, което е в сърцето ми, ще бъде и
на устните ми.
Затуй тъй бъбря и дърдоря с лекота,
прикривайки сърцето си зад думите.
Сурово тъпча болката си от страх, че ти
ще го направиш.

Копнея да се отделя от теб; но се боя, че
ще усетиш малодушието ми.
Затуй държа главата си високо и нехайно
влизам в присъствието ти.
Неспирните стрели на твоя поглед не ще
оставят болката  ми да заглъхне никога.

Не можах да се стърпя и ви пускам още едно кратичко :

Любов, сърцето ми копнее ден и нощ за
среща с теб — за среща като всепоглъщащата
гибел.

Смети ме като буря; превземи всичко,
което имам;  разтроши съня ми, а  сънищата
ми плячкосай. Ограби ме от моя свят.

В тази разруха крайна, в голотата на
духа, нека се слеем безразделно в красотата.
Уви,   напразно  въжделение!   Каква
надежда за единство вън от тебе, Господи?

Преди да пусна още едно от Тагор само да кажа, че бях приятно изненадана да открия такава тема в BG Mamma. Много се радвам, че толкова много мами обичат поезията и че въпреки напрегнатото ни ежедневие с децата ни остава време все пак и за нещо, което да храни и душите ни! Имаме нужда от това! Продължавайте в същия дух!

Аз  бях  една  от  многото  жени,  заети  с
незначителните  ежедневни  грижи  на
домакинството.
Защо ме отдели π ме изведе от
прохладния подслон на  нашия обикновен
живот?
Неизразената любов е свята. Тя блести
като брилянти в мрака на стаеното сърце.
Но в светлината любопитна на деня е тъй
невзрачно тъмна.
0,  ти  разби  черупката   на  моето   сърце,
измъкна   разтрепераната   ми   любов   навън  и
разруши навеки сенчестия кът, където тя
криеше гнездото си.
У другите жени пак всичко е като преди.
Никой не е надникнал в съкровената им
същност и те сами не подозират тайните си..
С лека душа се смеят и ридаят, бъбрят
и работят. Молят се в храма всеки ден, палят
светилниците си и ходят на реката за вода.

Аз се надявах, че моята любов ще бъде
Пощадена от зъзнещия срам на безприютните,
но ти извръщаш своето лице.
Да, твоят път е все така отворен, но ти
преряза моя път назад и ме остави гола пред
света, чиито втренчени очи не мигат ден и
нощ.

Здравейте отново. Прекрастни стихове чета напоследък. Didry,ако това са твоите стихове, държа да те поздравя  Много ми допадат, на моята вълна са. Следващото стихотворение е поздрав за теб и разбира се, за всички останали пишещи и наслаждаващи се на стиховете.

Ти си тръгваш и всяко изпращане
Е театър с единствен актьор.
Уж се усмихвам, а се разплащам
За поредната среща с измислен декор.
А след теб – празни стаи,
Оглушителна тишина.
Подарих ти усмивката и
                                     Отчаяно
Бързам себе си да събера.
Няма слънце и вятър затръшва
Вместо мене онази врата.
Само споменът ме прегръща
И ми шепне:”Сама!Докога?!”
Ей така, все се лутам из дните си,
Диря път и за теб и за мен,
Гледам сребърното в косите си
И се моля за нашия ден.

Моя трудна Любов закъсняла,
Виж, от радост небето заплака,
Че докато бавно без теб остарявах,
Ти си ме търсил и ме дочака.




ДУШАТА МИ
На моя син

Не знае Душата ми що е покой,
не се притаява в наслада,
завихрена в онзи нестихващ порой,
отново в горящата клада.
Отново се търси и пита:"къде"
е спирката моя поредна?",
защо не заплава в спокойно море,
кога ще се спре, ще полегне,
кога ще отпусне морна глава,
и цялата в бяла забрава
ще се въздигне и ще прозре,
че само животът остава -
единствен прозорец към светли зари,
към тихите вечни простори,
там дето очакването ще я спре
и друга врата ще отвори.
През другата стая, през другия праг,
ще стъпи на бяла пътека
и ще се спре в своя шеметен бяг
ще се усмихне полека,
и ще сбере в едно изкупление
и радост, и болка, страдание,
и ще пристъпи с кротко вълнение
към родния дом в разкаяние.