Обичате ли стихове? - 2

ето и от мен едно стихотворение - беше ми любимо преди много години

  Посвещение    / Петя Дубарова /

В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля ня моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моя страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка -
на теб - непознатия - смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял
подвластен на никого, ничий, сам свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си , плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
Ръката ми - властната - жадно поел,
единствено с мен ще си толкова смел!
Ела! Ще измием луната от грях!
Ще хвърлим трупа на умрелия страх,
ще пеем с тъжния корабен глас
на морската нощ във добрия Бургас.
А после, когато тя тръгне назад
и слънцето бликне над нас благодат,
мечтата надраснал, усмихнат смутен,
ще тръгнеш реален до мен в моя ден!

"В очите ти ме гледаше,
говореше ми истини, а
на мене ми харесваше
да те мъча със лъжи....
Ти ми кажи, защо така се получава-
на мене , който най-държи,
аз него наранявам!?
Когато ти ме търсеше телефона пак си спрях,
а когато ме сънуваше аз  в легла на други спях.
Не ми е мястото във Ада да горя , за Ада
аз не съм достатъчно добра.
Ще бъдеш отмъстен когато влюбя се в някой като мен- да не видя ден!

***

Глухо е.
Целият дом е стаен.
Не позвъни. Защо? Боли ме.
Всеки има свой черен ден.
Дано твоят да те отмине.

Ни веднъж
в моето с а м а -
мъжки глас.
Свих гнездо в телефонна плява.

Ти си знаел,
преди да узная аз,
че с мълчание -
дявол се изтезава.

Лиляна Стефанова

Много я харесвам, много е женствена, точна, чувствителна. Ако ви харесва ще напиша още

Днес, като вчера
    

още един ден като вчера ,скъпи ,още един
събуждане без никакъв размисъл,душ
първата дреха грабната от гардероба ,червилото с цвят dare apple
гъсто кафе на бързи глътки
ароматът на меда се изгубва
на първата пряка преди вратата на офиса

още един и този ,пак като вчера
днес е нищо особено просто вчерашното утре -
прочетох го някъде и забравих
както забравям всичко на пръв поглед само изглеждащо незначително
всяка малка подробност даваща нюанс на деня

вместен в уморените клетки на мозъка ми
като в класьор за напомняне
за нещо ,което ще ми потрябва
не сега .може би някога.или никога всъщност
пресичам живота си като скоростен влак
и не искам да мисля.

анализирайки себе си
и всяка своя мисъл,изкормена до последният си
беззвучен звук
отказвам ,отказвам да мисля и се нося преминавам пространствата
безразсъдно безмозъчно в краткостта
на този ден

още един ден ,скъпи още един
като всички останали ,премазващи смисъла
да се спасяваш отчаяно
от себе си , не от другите.

ден,като ден ,няма нищо особено в него
и не помня подробности и го забравям,прелиствам
следващият лист на календара
и се уча да живея.
без теб.
     
Ем

Богатство от обич

Обичта е бликнал извор в мен...

Влюбя ли се, аз съм най-богатия:
Божи лъч нощтта превръща в ден
и стоплява хладната апатия.
Чувствата - възбудена река -
се разливат в благородни пориви:
да затопля тръпнеща ръка,
злото да изкореня от хората.
Мисълта е буря в океан
и кипи моряшко дръзновение:
с устни да отпия капка свян,
да преглътна и смъртта с презрение.
Любовта е зов към висота
и простор небесен за крилатия:
с нея и в килия ще летя...

Влюбиш ли се, ти си най-богатия.

Морски мигновения

Ние гребем, ти изпусна веслото /засмя се морето/.
Бърз наклон и политна със вик /длани вдигна морето/,
Аз прегърнах те нежно, спасих те от синята бездна,
но потънах в две сини очи и въздъхна морето.

Дълги коси, дълга шия, бедра - дълго бели...
Струни на арфа ли бялата плът са изплели?
Ех, ще се втурнат пак чувствата в дълга игра -
дълго за музика неръкотворна копнели.

Насити с хубост погледа ми и слуха:
с небето на очите, с бриза на смеха,
със здрача на косата, с изгрева на кожата.
И мята в мене мълнии дявол на греха.

Две черни лунички по белите луни на гърдите.
Две тръпни планети с овала си мамят очите.
Две тихи пристанища на разбушувана страст...
Две каки от Божие питие - от мене изпити.

Облечена с одеждите на своето рождение,
разпали ти ссвещта на мъжкото ми любощение.
И дремещия в мен вулкан, разбудил страст и свян,
гаси със хладна лава жаркото ми мигновение.

Докосване магнитно на телата ни смутен!
О, ти ли равълнува скрития оркестър в мене,
та екна вдъхновено Одата на радостта?
Духът ликува: Обичта ни прави съвършени...

С две чаровни трапчинки от плът и жарава
пълни чашки с нектар обичта ти раздава.
Ала колкото по-дълго пия от тях,
въздържателя в мене, по-жаден остава.

Трептят трапчинките игриви, и бликналият смех трепти:
ту горестни, ту горделиви - роят се сълзи и мечти;
пулсира в тебе свободата и ме възражда, в мен прелята.
Ти правиш другите щастливи, ала щастлива ли си ти?

Люлееш се в екстаз, като вълната пенна,
в стихията си потопен - като морето стена...
Изллувал възроден, съзрях на пясъка релеф -
златист релеф, изваян от страстта ти утолена.

Мига неспрян от Гьотели си, птицо бяла?
Или си вечност, лудо мигновение спряля?
Душата ти на моята душа шепти
и слуша, слуша я плътта ми занемяла...

В черква се вилза облечен, в морета се влиза гол.
Бели вълни сме и ние в святия свой произвол:
бризът на страст нажежена целува плътта охладена.
Дяволски храм е морето - кръщкава ни бог Еол.



Здравейте, надявам се БОГАТСТВО ОТ ОБИЧ и МОРСКИ МИГНОВЕНИЯ да са Ви харесали   

Здравейте! Ето едно стихче с поздрав до всички 

УТРЕ СИ ОТИВА САМОТАТА.
Затова е масата в цветя.
В чашите със дъх планински
сипах капчици Тъга.
Подредих по важност и дошлите.
Тук са Тя и нейната Мъгла.
Аз и Ти. До нас е Любовта ни.
А до нея - Розова мечта.
Аромат на сол е във съседство -
там са чайките с една вълна.
Щом полъхне вечер от полето -
значи е дошла и Пролетта.

Само с Вятъра обърках нещо.
Или повече изпи Тъга.
Нито лист, тревичка не побутна.
Тихо поговори с Вечерта.
Вплете тялото си като в облак
във полите ми и там замря.

Tinitita,прекрасни стихове-ефирно-поетични, сякаш лек пролетен полъх ме погали. Поздрав за теб и всички останали!

ЕСЕН
13.12.1997

Тази нощ, тази нощ
                             Есента ме прегърна.
С топла , здрачна милувка
                            тихо пак се завърна.
“Ах!”, въздъхна,
                              разпръсна ароматни къдрици
и за сбогом
                   помаха
                               кратък
                   спомен
за птица.
Сънна нощ бавно тлее
                       в медна жар, кафеникава,
Неусетно стареят
                                 дни отнийде невикани.
Уморено се ронят,
                                      всеки път се догонват
И препъват се в клони
                               Моят Ден с моя Спомен.
А с усмивка далечна,
                               Над смълчаната Вечност,
Бавно в мен се завръща
                                   Есенната ми същност.

Много се радвам на тази тема. Открих я преди седмица и от тогава постоянно чета. Още от ученичка поезията е тихата ми лудост. На тези години по-трудно си го признавам, но обожавам да чета стихове и да ги наизустявам. Вие вече сте публикували някои от любимите ми, но искам да споделя, че съм влюбена в творчеството на Камелия Кондова. Всичко започна преди много, много време с един неин стих отпечатан в списание "Родна реч"...Сега знам много  стихотворения, макар че никога не съм виждала нейна стихосбирка. Любимото ми е "Повод за живот", но вече го има тук. Затова аз ще пусна други.

ОЧИТЕ НА БАЩА МИ

Оглеждам се. Не, не във огледалото.
В очите на баща ми се оглеждам.
И виждам как догаря вече старото
предчувствие за някаква надежда.
И виждам мъдростта му - уморената,
изплашена за някого, за нещо.
За хляба. За съдбата на вселената.
За първата ми незаконна среща.
За майка ми. За страшното съмнение,
че ни предават близките ни даже.
За думите, които от вълнение
навярно е забравил да ми каже.
Сънят му от безсънното си скитане
се връща у дома. Но е бездомен.
И виждам, че ме няма в очите му.
Избягала съм. И съм само спомен

ИМАНЕ

Едно небе, в което да се влюбвам.
(И няколко мъже покрай небето.)
Едно пристанище на тихи лудости.
Цигарите, с пари назаем взети.
Билети за безпътни автобуси.
Сандалите - изтъркани от бързане.
Един-два шанса - просто за изпускане.
И трети - дето ми е в кърпа вързан.
Пералнята - за пелени и... мисли.
Легло - за сънища. Квартално кино.
Досадник, от когото да ми писва.
Приятели - да поделиме виното.
Синът ми. Чакам първата му сричка.
(И не държа да чуя първо ма-ма.)
Оказва се, че всъщност имам всичко.

И само мене никаква ме няма.

Мама Ваня, Maca Pisa, благодаря ви за думите!
Едното  го публикуваха в книга без заглавие, имам едно във в, Труд публикувано преди време също.
Трябва да помисля какво да правя с тях, пък и да напиша още нещо.

Позволявам си да пусна едно нещо, тип есе, писано е по определено условие "секс-тиксо".

Сексът е като тиксото. В някакъв момент от живота ти се появява, залепва се за съзнанието ти и стои с теб до деня, в който лепилото е започнало да изветрява и парченцето тиксо се отлепя. Остава само споменът, че е стояло точно тук, на това място, защото е събрало малко прах и малко спомени за отминалите дни.
Не че не може да смените изхабената лепенка с нова, но на мястото на старата едва ли ще е удачно да я поставите. Защото първо ще трябва добре да почистите първоначалнато местонахождение, а човек не иска лесно да се раздели с първото сливане в живота си - ей така, с малко спирт и пухче от памук.
Други решават да си купят розово тиксо с щампа на сърчица, а и продавачът ги убеждава, че лепи ултра здраво. За съжаление много често добрата опаковка на стоката не отговаря на качеството и като нищо може да се озовете в положението тиксото да се отлепва едва ли не всяка седмица, а недай си боже да го намокрите с някоя сълза! Но пък и положителна страна си има недостатъкът му - не е нужно старателно да чистите съзнанието си, направо прибягвате до следващата лепенка. Ако сливането на телата не ви се е харесало, то дръпвате менте-лепката и слагате нова. И много следи не остават, защото както вече казах още при закупуването на този романтично-наивен на вид продукт, то вие не сте заложили на качественото лепило. Но какво да се прави, много убедителни продавачи се навъдиха напоследък!
Моята скромна личност например, преди да отиде до "Любовната книжарница" /намира се пресечката на ул."Симеон" и ул."Чавдарица"/, направи кратко социологическо проучване относно видовете тиксо, цените, дебелината на ролките, качеството на лепилото, цветовете. Доста се чудих дали да не си купя от това...ммм, канцеларското, с което лепят големите пакети. Уплаши ме, че ако все пак се почувствам некомфортно не мога така лесно да го махна - не само спомените ами и част от детството ми щеше да се отлепи с него, такова силно лепило има. И затова заложих на средностатистическа лепенка. Все още не е паднала, събрала е достатъчно прашинки около себе си и май няма и да си я загубя още дълго. Ако някой ден ми скимне да си я отлепя няма да боли малко, но пък всичко иска някаква жертва. А онази розовата лепенка, нея си я купих също и си я нося в джоба. Ако изскочи подходящ момент винаги мога да си лепна от нея, пък после хич няма да боли като я махам. И както споменах, дори да не я отлепя аз, то тя сама си пада след време и то без да оставя следи.
Това е, има добри продавачи, но има и такива, които те открехват коя стока за какво има най-добро приложение. Аз обикновено на продавачите не им авярвам, но този от "Любовната кижарница" е много убедителен. Няколко пъти даже ми демонстрира, че човек може да допусне да му се лепне розово тиксо за ръкава, за ципа на панталона, за устните даже, но после много лесно падало. И аз колкото и да съм недоверчива схванах, че ако икам да съм просперираща, задоволена и заслужаваща, да съм една качествена градивна единица на сексуалното общество, то трябва да вложа повечко и да си купя два практични продукта : тиксо, което да ме придружава в живота /което така и не се лепна по дрехите ми, а по-скоро в съзнанието ми/ и малка ролка розово тиксо, което да ми носи топлина, красота, да ме кара да летя и да пея, защото десенът му е такъв - на сърчица.

Чаено момиче, разказът ти мн. ми хареса. 
Занапред можеш да постваш такива неща в специалната ни темичка. Хем ще я поддържаме, че напоследък доста замря.

http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=109030.msg1967505#msg1967505

И още едно любимо, но не знам кой е авторът:



ГОЛЯМАТА ЛЮБОВ

Голямата любов е гръм и буря,
връхлита те, живота ти разтуря,
изпълва те със смисъл нов,
през тебе като огнен смерч минава,
но трайно щастие не дава
голямата любов.
Голямата любов е трепет божи
и до небето да те вдигне може -
из тъмни бездни тъмен зов,
съдба е тя, забрава, страст и жажда,
но никога деца не ражда
голямата любов.

Непрежалена


Опарена,
но незапалена.
Горчи...

Забравена.
Почти забравена.
Почти...

Неканена.
Не просто канена...
Не ти!

Довиждане.
До ненавиждане.
Уви...
     
Яким  Иванов