Обичате ли стихове? - 2

http://misli.hit.bg/

ето нещо и от мен

гледала съм ги всичките-страхотни са-релакс и красиви думи...
Благодаря 

Когато идвах,всъщност си отивах,
връщах се когато съм на път,
мислех когато съм здрямала,
молех се когато те кълнях.

Виждах те когато спяx,
чувах гласа ти когато те няма,
целувах страстно твоята плът,
когато залъгвах своето тяло.

Обичах те, бе късно вече,
мразех те когато ти прощавах,
бях нежно човече,
когато в звяр се въплащавах.

Желаех те когато бе далече,
отблъсквах те с нежният си взор.
Въодушевявах те когато бях развратна,
отвращавах те когато бях палач.

ОБИЧАМ ТЕ СЕГА КОГАТО СИ ОТИДЕ!!!!!

Невероятни стихове сте пуснали ,момичета.Дозата поезия е най-добрият ми начин да се почувствам щастлива.Благодаря ви !     

Такава власт над себе си ми даваш,
че аз стоя изтръпнала ,безмълвна.
...Косите ми със светлина са пълни,
от устните ми капе мед и вино,
огньове еньовденски,сини
играят на прострените ми длани...
Не е то страст,
не е желание
ако ти нося болка,ще я вземеш;
и смърт да съм дори-ще ме приемеш.
Мълчиш.
И цялата земя крещи :Обичам те!
И аз ,владетелката,тихо коленича
и гордостта ми като дреха пада...
Такава власт над себе си ми даде,
че ти се покорих.

Станка Пенчева

така е! и мен ме правят щастливи 

Желая ти време
Не ти желая всички дарове,
Желая ти това, което повечето нямат:
Желая ти време да се радваш, да се смееш,
Използвай го и можеш да спечелиш.
Желая ти време за действие и размисъл,
Време не само за теб, но и за другите.
Не ти желая време за бързане и тичане,
А време да бъдеш щастлив.
Не ти желая време, което просто да убиваш,
Иска ми се да ти остане в излишък
Като време за удивление и вяра
Вместо непрекъснато да гледаш часовника.
Желая ти време да достигнеш звездите
И време да пораснеш, да узрееш.
Желая ти време отново да мечтаеш, да се влюбиш.
Желая ти време да откриеш себе си,
Да приемаш всеки ден и час за щастие.
Пожелавам ти и време да прощаваш.
Желая ти да имаш време да живееш!

В момента съм в много труден период...И поезията ме лекува..Какво мислите за тези стихове..те са различни,но са свързани по смисъл...

Ще запомня само студеня полъх на раздялата
Ще запомня как горещия ми дъх разкъсваше мъглата!
Как вървях с тъмата и не вярвах,не исках да те
нямам вече..
Вятъра брулеше лицето
а думите прощални сковали бяха сърцето,,
Ти вече за мен нямаше любов!
Цялата съм траур
и траура живее в мен!!

Къде сгрешох
с кое толкова съгрешох?
Ни човек убих ни от тебе боже нещо скрих!!
Сгреших,ала къде?!
Монета по монета
сълза по сълза
пълня бездънна хазна
докога??!!

И ето ме сама и тази нощ
както предишната
както ще е и следващата...
защо плача нали ти така поиска
по пътя си пое с новата любов...
Сбогом,щом искаш=тръгвай!
Но моята ръка била е с тебе и добра и мила
никога не би те наранила!
А това тяло с душа те люби
а ти-ти го погуби...

Душата ми стана селска кръчма
Кой ли не пи,а кои си плати..
Пяни мъже омаяни чак занарзън си трагваха насила...
Душата ми стана роб..Всяка сълза ми е гроб...
Аз отдавна умирам
време е боже да се прибирам
там горе
където душата ми няма да е вино за всеки жаден...
Където няма сърцето ми да е мотел
за изхвърлени мъже...
да отсядат за нощ или две
и да си отиват когато ги обикна...

а ти мили
ми купи ново сърце
-които чупи-купи
недокосвано от мъжки ръце
По дяволите-цяло
за чувства спрало!!
Защото моито трудно се възстановява след поредната
раздяла...
Всяки на тръгване част от мен обрулва
трябва да се науча без душа да любя...
_________________


Ако всяка раздяла е малка смърт
защо по дяволите още не умирам?!
Ако всяка лчбов е гара
къде по дяволите отивам?!
Ако всеки мъж ми е Бог
защо не съм се обезверила
Ако всяка лъжа беше стрела
защо още дишам
Ако всяка рима ме убива
защи още пиша?!
Ако ме нараняваш
защо ме притежаваш?!
Ако си отиваш
защо аз не тръгвам?!

Дано ме разбереш
Евтим Евтимов

Когато съм ти казвал аз:
- Иди си!,
защо не си дочула ти:
- Ела!,
да бъдеш винаги при мойта мисъл?
Когато някъде с усмивка зла
пред тебе викал съм на глас:
- Раздяла!,
защо не си дочула:
- Остани!,
за тази наша среща закъсняла...
Когато през тревожни,
късни дни
наяве всичко свято съм отричал,
защо не си дочувала едно:
че повече от вчера те обичам?
Дано ме разбереш,
дано,
дано...



Ще бъда клетва върху грешните ти устни
която ден и нощ ще ги гори
Ще бъда трепет в нощите ти пусти
сълза издайна в твоите очи

Ще бъда зов в душата ти жарава
и див копнеж във твоето сърце
Ще бъда чужда щом ме пожелаеш
и твоя щом от мен се отречеш

Ще бъда сън когато не сънуваш
и ярък лъч когато ти се спи
Ще бъда блян когато ме жадуваш
и сол във раната когато те боли

Ще бъда зной в прохладните ти нощи
и леден студ във летните ти дни
Ще бъда песен неизпята още
стена ще съм пред твоите мечти
Ще бъда тук когато теб те няма
и ще избягам щом се доближиш
Ще бъда истината в твоята измама
Ще съм кошмарът в който ще гориш

НЕЖНА ПЕСЕН
Недялко Йорданов


Преди милион години
там, във каменния век
съществувал първобитно
първобитният човек.
Всяка сутрин той отивал
за прехраната на лов.
Знаел само да убива
зарад кокала суров.

Чакала го в пещерата
първобитната жена.
Той стоварвал й в краката
умъртвената храна.
Озверели и зъбати
ръфали трупа със стръв
и по бузите космати
стичала се топла кръв.

Но веднъж от небесата
кацнал кораб бял и лек
и пристигнал в пещерата
извънземният човек.
И жената го приела,
а мъжът й бил на лов
и започнала несмела,
неочаквана любов.

Той със извънземни ласки
грубата жена покрил
и светът в различни краски
пагубно се оцветил.
Сливали се в безметежност
устни, длани и гърди.
Той научил я на нежност,
на небе и на звезди.

Да я вземе той поискал
в извънземната страна,
ала не поела риска
първобитната жена.
И със първобитна сила
в тази ненадейна нощ
тя в сърцето му забила
трижди каменния нож.

И защото огладняла
първобитната жена,
мъртвата любов изяла
и не чувствала вина.
А когато се завърнал
нейният мъжкар от лов,
тя ръмжейки го прегърнала,
заразена от любов.

И със яростна прилежност
с устни, длани и гърди
го научила на нежност,
на небе и на звезди.
Тъй омесен е човека
цял от слънце и от кал.
Казват, че от памтивека
Бог така ни е създал.

Трепем се от колко време
все за кокала суров
без онази извънземна
стара нежност и любов.
Озлобели, огладнели
ще я умъртвим съвсем
и тогава, озверели,
може да я изядем.



Пясъчна Лилия

Сред жадни дюни цъфти
невиждана пясъчна лилия.
Отдавна я търсеше ти.
Отново те питам:
Откри ли я?

Щом можеш и миг без мен,
не вярвам на други мигове.
Щом можеш без мен и ден,
ще можеш без мен и винаги.

Спокоен си тръгвам сега
под крясък на гладни гларуси
далече от мойта тъга,
далече от твоите радости.

Отивам си с тих послеслов.
Дори и не правя усилия
да търся в тебе любов
и в пясъка -
пясъчна лилия.

Георги Константинов

Защо, по дяволите
си толкова
елегантна?
чаровна и
пленителна
отчайващо
женствена,
критично
ужасно и
самоубийствено
женска,
желана, възбуждаща,
крещяща и ангажираща,
увличаща,
концентрирана,
събираща в миг,
точка, тръпка,
прашинка -
всичко, което съм смятал,
съм искал, съм можел,
съм щял...
Прекрасно е.
Искам те.

Марин Тодоров

*

ЗАТРЪШНАТО НЕБЕ

Тялото ти ме повежда
в подземията на небето.
Да зачеркна ли – вежда по вежда –
малко тъга от лицето ти.

Ако искаш недей ме прегръща.
Не казвай за мене на никого.
Беше пролет – кажи им –
беше пълно със щъркели,
ей такива бяха звездите.

Тръгваш си вече. Премъдро и зряло
като ябълка тупна накрая сърцето ти.
Проскърца ръждясало сянката в залеза
и се затръшна зад тебе небето,
и се затръшна пред мене небето
и изобщо
се затръшна небето.

Крум Филипов

*

Не мога да пиша –
сама си изхвърлих думите
в пластмасово кошче,
в пепелник с недопушени фасове –
пак ще отказвам цигарите
и пак ще проклинам дните си
нощем до късно на масата
(а всъщност ще търся стихове)...

Пуловери за никой не плета...
     
Не пиша за да причинявам зло.
(от слънцето на август раждам муза)
Обичам Господ, без да вярвам в Бог.
Когато ми е тихо слушам блус.
Не лъжа. Не убивам. Не крада.
Пари на заем, ако взема, връщам.
Не мажа с кръв вратите на врага си.
И чуждите любими не прегръщам.
Пуловери за никой не плета,
като разплитам нечии чорапи.

Когато ме целуна не разбрах,
че любовта е начин да отхапеш...


И пощата ми друг я получава...

Ти си последният, на който позволих
да ме обича - сякаш ми се моли...
(Злината някой ден ще си плати.)
Доброто ни се случва като пролет.

Допуснах съвършения лъжец,
за да накаже голото доверие.
Усмихваш се, художнико проклет!
(А  тъмното ателие все още свети...)

Пиши писмо на сляпата луна.
( И пощата ми друг я получава...)
С последната любов ще нараня
мъжа, на който винаги прощавах.

Продавам те, любов

Предаде ме. До три пъти отрече.
Петлите бяха мъртви.
Не пропяха.
От близостта ти
ставам по-далечна.
Провалите от страх -не закъсняха.
Обичам те като живот.
Мълчиш, невернико.
Чрез подлостта си просто ми се случваш.
Продавам те, любов
за трийсет сребърника.

Надявам се и ресто да получа.


Ръцете ти, ухаещи на други...   

Дойде като стихиен подъл вятър
и всичките ми мисли разпиля.
Играеше любов. Красив театър.
Аз цялата до край се изиграх.

Целуваше ме. Ставах на богиня,
родена от вълни. И неразумна.
В краката ми полягаше невинно
и аз над теб изгрявах многолунна.

Но знаех, че си Юда. И усещах
ръцете ти, ухаещи на други.
Със стихове, като горящи свещи
запалваше ме....и ти вярвах лудо.

Докоснал раменете ми със шепот
в очите ми надничаше скандално.
Лъжите ти минаваха през ехото...
Прощавам ти. Но те са огледални.

Стиховете са на добре известната ни страхотна авторка Павлина Йосева Стоянова (pin4e)   

Последната сълза


Не се опитвам да те слушам,
когато тихо и напук мълчиш.
Отдавна спрях, забравих да сънувам,
оставих те в дъжда да се стопиш.

Затворих те, изпратих те далече,
дълбоко някъде накрай света,
където обещах си няма вече
да се промъквам тайно през нощта.

Зарекох се, че няма да те търся,
че няма да се взирам във свещта
и някак ще успея да разчупя
пламъчето в моята душа.

Успях ли? И дали небето
отвори се и тебе приюти?
Дали понякога оглеждаш се в детето,
което бях отдавна и преди.

Или се взираш в моята душа
да видиш пламъка на красотата,
но само сенките на самотата
намираш там и губиш обичта.

Замислих се, от кой какво да крия.
Ти имаше ме, имаш ме сега.
Изпратих те, но няма да изтрия
последната останала сълза.

На теб я дадох, запази я в мрака,
когато страх обхване пак града.
Обичай я, и вместо мен я чакай
да се превърне някога в душа!

 

   Аз вече зная...



Преди да кажеш,
че не ме обичаш;


преди да кажеш,
че е много трудно;


преди поредно
хубаво момиче


да тръгне пак
мечтите ти да сбъдва;


преди да скъсаш
всички мои стихове,


понеже като
съвест натежават;


преди да мога да
усетя в тихото,


че краят тъй
виновно наближава...


 


Преди да ти
призная, че съм твоя


и да призная –
няма да е лесно;


преди във всички
приказни герои


да търся теб.
Преди да съм нечестна


и да напиша този
стих, за да те имам -


среднощно мой –
без да има друга -


поне на листа и
поне във рима...


Преди да съжалиш,
че си излъгал;


преди да кажеш
колко ти е мъчно;


и малко преди ти
да ми се случиш,


и дълго преди аз
да ти се случа;


преди да позволя
да ме научиш


да плача и на
капки да се стичам,


 


аз вече зная, че
ще те обичам.

Боряна Кицевска.

В очите ми,
- ония не толкова дълбоки и не толкова сини
в душата ми
- сред мислите тъжни, непоносими
дълбоко, дълбоко до сърцето
онова разбитото на парчета,
съм те скрила
и в мрак съм те обвила,
и в безпаметност потопила,
и пак няма сила,
която душата ми да накара да те забрави
и от спомена за теб да ме избави
завинаги, от мен да те изтръгне
и пипалата впити в същността ми
да извади, разплисквайки кръвта ми
отровена от присъствието ти
причинило ми болезнени, нелечими рани
и разпилявайки мен по безликата земя
да унищожи теб и болката по любовта!
 

Едно любимо мое на Анелия Гешева:

* * *
Срещу всичките твои Марии -
аз, една - примерно Ана.
Срещу всички любовни магии -
аз, една - примерно рана.
Не че искам това, но примерно
то се случи така внезапно,
без въобще да е сигурно,
че има път за обратно.
Но да кажем - примерно няма,
и така се получи, че ето -
всички тръгнат, а аз остана -
да ми разбиеш сърцето...
Срещу колко от твоите истини
или примерно нощи - колко? -
ще ми кажеш:
сега сме на чисто,
заеми ми от твоята болка.

Ела,
със мене полети
в небето синьо
във простора,
където само смелите орли
кръжат,
но не и хора!

Ела,
и песента ми чуй,
а с нея
пролетта пусни
в сърцето си и
нека то говори!

Ела,
ти щастието с мене
сподели!
Душата пее
и лети...
А вятърът след мен
крещи:
"Върни се!
Всичко туй е мое!"





ОСТАНИ...

Остани - шепнат твоите устни!
Остани - само днес и сега!
Остани - страст и болка в словата се вплитат.
Остани - като стон на душата звучи.

Липсваш ми - ти и твоите ласки!
Липсваш ми - нежността на твойте ръце.
Липсваш ми - бих останала още и още!...
Липсваш ми - но после душата боли!

Утре - ще се видим отново.
Утре - пак ще бъдем сами.
Утре - смях и надежди ще има.
Утре - може пак да се разделим!

Любов ли е това или...?
Не искам пак да ме боли!
Нека е любов, но без раздяла!
Нелюбов да е, но без тъга!