Обичате ли стихове? - 2

Хайде излъжи ме, разкажи ми,
че тъжиш за мен, че ме обичаш,
че си ме очаквала от толкова години,
още като мъничко момиче.

Ти на сцената превъплатяваш
истини, лъжи, коварства и измами
и чрез теб на нея оживяват
толкова човешки драми.
Можеш да се влюбваш и разлюбваш,
с тебе могат да се подиграят,
всичко е без ревност и без грубост,
всичко е красиво, даже краят.

Хайде излъжи, какво ти струва,
изиграй ми Жулиета в здрача,
а аз ще съм щастлив, че не сънувам,
и ще се опитвам да не плача!




Не си спомням автора, но съм го научила на изуст много, много отдавна. Имам и още едно любимо, но си спомням само началото, някой ако го знае може да го завърши ...

Благодаря ти, че ме мразиш искрено,
че хвърляш всички спомени зад борда,
омразата създава независимост,
а любовта заробва ..........

Благодаря ти,

че ме мразиш искрено,

че хвърляш всички спомени

зад борда.

Омразата създава независимост,

а любовта - заробва.

Сега от мен

внезапно се отказваш ти,

от мойте думи,

жестове и книги...

Но вдигнеш ли към мен очите мразещи,

аз чувам звън

на паднали вериги.

Сега живея леко и естествено -

встрани

от твоите прищевки странни.

И пак отляво

е сърцето ми наместено.

Лекувам рани.

Раздялата сравнявам

със възкръсване,

със музика на Моцарт, със безкрая...

Ако не беше твоето отсъствие,

щях да повярвам,

че съм в рая.

 Георги Константинов

НЕ СЪМ....
     Павлина Йосева Стоянова (pin4e)

Не съм ядосана.
Не съм ранена.
Не съм прахосана.
Не съм сломена.
Научих се
чрез болката,
сама да се опазя.
НЕ ТЕ ОБИЧАМ
толкова,
че да те МРАЗЯ...

Часовете минават банално
щом в дланите няма приют.
Неподвижна стоя и проплаквам,
а в душата е есенен студ.
Разтопявам горещи копнежи
моля да сгрея уморената плът
и се сипят любовни брътвежи
...завръщане няма в сърцето ми,
дълъг е мрачния път.
Ще докосна в мрака косите
побелели от вечни тъги,
клепките скришом присвити
умоляват да няма беди.
Коленичила тихо на прага
промълвявам че пак ще те чакам,
всичките истини искам да зная.
...Това ли Рая?
...Отказвам да зная.

Последен удар
       
SkitnicaVmoretO

Ако се вгледам
без да искам в думите...
по дланите им истини се стичат
и може страшно да боли от тях,
но казват, че не ме обичаш.
Аз ли съм тая, която
погрешно изтръгна от себе си
много дълго се вкопчвах в душата ти
но не ме издържаха ръцете ми.
И се блъскат накъсани нощите
в моито тягосно, глухо безсъние.
И отвътре писък на гарвани
ми шепти, че си само безумие.
И се раждаш от моята лудост,
и от двете ми жадни ръце.
Но как да ги слушам, за Бога
щом за теб е готов да умре
всеки зов от душата ми молещ се
за отчаяна глътка любов...
ако те среще отново във нощите
ще се върне с огън по-нов.
Нося в зъби сетните удари
на своито разбито сърце...
все е тая...
дори и последния
пак за тебе то ще даде.



Gentiana


 Рисувана приказка за нас


Китарата... Акордите и страстни.
Прозорецът, потъващ в полумрак.
И тези чувства в мен,
на разум неподвластни,
които късат струни -
пак... И пак.
Не е валяло.
Още сняг не виждам.
Но сиво е небето.
И горчи
тревога - болка ,
острие в сърцето.
Небе с Луна
и тук таме... звезди.

Студът е нещо, от което страдам.
Но искам сняг над мен да завали.
Снежинки пухкави и много, много нежни,
да бъдат моите художнишки бои.
И този път картината е бяла.
Ще нарисувам приказка
за нас. Със нас. Екстаз.
Опиянение.
Една кристална зала,
в която ще танцуваш с мен.
Пик - час.

Дали съм толкова добър художник,
че тази приказка да оживее ?!
Ех,... не знам.
Небето на декември ми се смее.
Ултрамарин.
Сребро.
Небесен храм,
отворени врати
и златни свещи
които в дъното горят и мамят - влез!
Ела и ти.
И нека е горещо.
Не казвай - утре...
Нека бъде - днес.

Страхотна тема!От няколко дни я чета с огромно удоволствие.Дори на работа,което ме разсейва,а това води до грешки.Но не мога да се въздържам.Поздравявам момичетата,публикували своите стихове.Ще напиша нещо и аз. Не е мое,разбира се:)Романтична съм,но нямам поетично дар-слово.За това най-безсрамно ще плагиатствам.Не знам на кого е,но се е запечатало в ума ми още от  ученическите години.Няма да уточнявам колко време е минало от тогава(повече от пръстите на двете ми ръце.Струва ми се ,че и единият крак трябва да помага)


          ПОСВЕЩЕНИЕ

Орисан си да бъдеш мой завинаги.
Не се гневи,такава участ имаш.
И може би за хубаво
все мен да чакаш в нощите безкрайни,
за мене все да мислиш винаги
и мене да очакваш,когато съм при друг.
Далечна все за тебе ще оставам,но всъщност ще съм много близо-
в ръцете ти,в сърцето ти,в душата ти.
Дълбоко скрита в смисъла на думите.
И тялото ти все още тръпне от очакване,
за да се слее с мен,
за да ме има.
Роден си ти,за да ме чакаш.
Душата ти изваяна е,за да обича.
Обичай ме!
Дори,когато смазана от чужди погледи,и ласки,и лъжи,
съм тръгнала за никъде.
Обичай ме!
Дори,когато съм сама.
Обичай ме!
При теб ще се завърна,вярвай ми,
дори след хиляди години.
И тебе ще обичам винаги,дори във друг да бъда влюбена.
Очаквай ме и вярвай-един за друг родени сме.
При теб ще дойда някога
и ще се потопя във топлото море на твойте устни.
Нежността,умората и греховете
от раменете ми ще смъкнеш.
Пред теб ще се изправя истинска
и твоя ,вярвай ми ще съм завинаги!

 Когато чувствата и разумът се превърнат в едно
и разумът започне да диктува на чувствата,
когато нещастието е не просто размазано петно
 и дори да си сама ти се услажда закуската,

а човека в леглото ти си е просто човек
който сутрин поглеждаш с пренебрежение
и дори спомена за снощния секс
не те кара да изпитваш и леко вълнение.

Когато душата ти се е свила в ъгъла
на умореното ти изстощено съзнание
и знаеш, че дори и пъкъла
не може да ти причини страдание,

когато сърцето ти тупти винаги в такт
и красивото цвете не  те вълнува
когато любовта е просто акт
и обичта не съществува.

Тогава знай, че душата ти вече не тъгува,
защото се е превърнала в ледена бучка
и даже принца на бял кон не ще те излекува
 защото си се превърнала в кучка.

Чувствата не се изхабяват, не цъфтят и не прецъфтяват         
те с целия живот в гърди, последната си песен изпяват
и умират тъй както се раждат - изведнъж, с един дъх
поет в някой спрял миг - цял век, като пороен дъжд
излял се в безводна  пустиня за да превърне пясъка в пръст     
пропастта в езеро, пукнатината в река, земята в плът
тръпнеща и очакваща корените на живота да пробият       
нежната и размекната кал за да дълбоко впият             
в утробата и напоена и мека,  в мрака пулсираща         
пипалата си даряващи живот и изпиващи силата.
За да се роди надеждата, която последна умира,   
и с недостижими мечти да изпълни зефира,
да разцъфти земята - зелена и бяла с усещане за нещо безкрайно
сякаш винаги така е живяла -тъй тайнствено и омайно.
За да се запали в някой кратък миг -като вик,
димът да задуши нежния светлик         
и в една секунда само пожар да се разбушува,
и всичко в ярък червен огън да заплува
 да ослепи слънцето с красотата си
и да осъмне опустошена в самотата си.

Ноктюрно

Излитат нощни пеперуди,
Летят във тъмното.
Задавят се в цигарения дим
И пак летят.
Обличат се във мрак
В луна
Във лунна светлина
Във пепел
И пак летят,
Кръжат във тъмното
Нещастни
   Нощни
      Пеперуди.
Те раждат се във мрак
И пак умират в мрак.
Превръщат се във пепел
Превръщат се във дим
И после пак летят.
Красиви нощни пеперуди
…нещастни нощни пеперуди…
…нещастни нощни мисли…
Нищо.

*

Сенки

Витае нещо страшно там, при вятъра
И вплел е нокти ужасът в косите ми
Гнездо във мен е свила самотата
Потънали са в бурени мечтите ми.

Вечерна музика във тъмното се носи
И дим от изгорялото ми щастие
В нощта навън е пълно със въпроси
и с отговори. и със студ и страх.

Благодаря ти, че ме мразиш искрено,
че хвърляш всички спомени зад борда.
Омразата създава независимост,
а любовта заробва.
Сега от мен внезапно се отказваш
от моите думи, жестове и книги.
Но вдигнеш ли към мен очите мразещи
аз чувам звън на паднали вериги.
Сега живея леко и естествено,
встрани от твоите прищевки странни.
И пак отляво е сърцето ми поместено.
Лекувам рани.
Раздялата сравнявам със възкръсване,
със музика от Моцарт
със Безкрая...
Ако не беше твоето ОТСЪСТВИЕ
щях да повярвам, че съм в Рая!
*************************************
Понякога... мислено ще си тръгвам...
ще си вярвам че искам така...
ще се смея, без теб ще осъмвам...
сякаш АЗ пожелавам това...

Понякога... ще се връщам разкаяна...
Ще навеждам пред тебе глава...
Сякаш аз съм отново виновната...
сякаш грешна пред теб съм дошла...

Но понякога... ще се връщам в реалното -
ще те търся незрима в нощта,
ще се спъвам и ще падам понякога...
и ще плача... но пак ще вървя...
******************************************

Защо, по дяволите
си толкова
елегантна?
чаровна и
пленителна
отчайващо
женствена,
критично
ужасно и
самоубийствено
женска,
желана, възбуждаща,
крещяща и ангажираща,
увличаща,
концентрирана,
събираща в миг,
точка, тръпка,
прашинка -
всичко, което съм смятал,
съм искал, съм можел,
съм щял...
Прекрасно е.
Искам те.
***********************************
Съзирам те
и онемявам.
Изгубвам
памет, име, всичко.
Не зная
кой съм,
накъде съм тръгнал.
И все едно
не съм познавал друга.
Съзирам те
и правя своето откритие -
Жената!
Сърцето ми отнасяш
с една неподозирана усмивка.
Разсмиваш се на вкаменелия си мъж
по пътя си. . .
и го забравяш.
А той остава
смешен и прехласнат
и вечно вкаменен след теб.
Сърце, пази я,
и тайно й свети!
На този свят
не смея да мечтая -
за тебе, живата и чуждата,
на онзи свят
каквато да те срещна -
болна, стара, погрозняла, сянка,
повярвай ми,
ще те позная
и няма повече да те изпусна.
****************************************
Да ме търсиш, да те гоня,
да ме гледаш през воал,
да ме късаш, да се роня,
да ме хванеш, да си цял!

Да те имам, да ме нямаш,
да ме лъжеш, да мълча,
да не искам, да ме вземеш,
да ме върнеш, да не спя!

Да ме вържеш, да избягам,
да те хвана, да си друг,
да се криеш, да те дебна,
да ме искаш, да си луд!

Да събличам, да ме гледаш,
да ме молиш, да съм лед,
да не можеш да издържаш,
да съм тяло, да си мед!

Да те мамя, да не идваш,
да те викам, да шептиш,
да те почвам, да ме свършваш,
да те паря, да болиш!

Да си Демон, да съм Дива,
да прощавам, да грешиш,
да си сладък, аз горчива,
да те паля, да гориш!

Да те има, да разкъсвам,
да облизвам, да крещиш,
да изпиваш, да изяждам,
да достигам..., да не спиш!

Недялко Йорданов - Някога, Някога

Някога, някога, толкова някога,
Колкото девет лета,
На някаква уличка, с няколко думички
спря ме веднъж любовта.
          Беше наистина, толкова истинска,
          колкото може да е,
          слънцето весело, старата есен,
          старото тъжно небе.
Весели есенни кестени блеснали
ръсеха светли следи,
златни,квадратни, невероятни-
изгряваха вредом звезди.
          Странно тържествена, жертвена, женствена,
          беше земята под нас,
          бяхме ний истински, ескрени, искащи
          мислеши само на глас.
Може би времето, може би временно,
може би от възрастта,
няма ни улички, няма ни думички,
няма я в нас любовта.
          Може би някъде, някога, в някого
          пак ще се влюбим нали?
          Нещо ще искаме, нещо ще чакаме,
          нещо пак ще ни боли.
Колко естествено, просто наследствено
дойде при нас трезвоста.
Весели есенни кестени, де сте вий,
де е сега любовта?
         Някога, някога, толкова някога,
         Колкото девет лета,
         На някаква уличка, с няколко думички
         спря ме веднъж любовта.
*****************************************************
Георги Константинов   -   Вина

Много години
търсих жената,
която може да ме направи нещастен.
Не успях.
Сега навярно
тя ме носи в душата си
като несторен грях.
*****************************************************
Николай Антонов - Морето и скалата

Една скала се вдава от брега.
И ден, и нощ
морето я ласкае.
Но тя стои замислена. Нехае.
Морето тъжно хлипа: "Докога!?"
Морето идва нежно,
идва страстно,
отчаяно се хвърля по очи.
А тя стои надменно и безгласно.
Тя сякаш не усеща. Тя мълчи.
Тя равнодушно свлича
от себе си безумната вълна
като жена, която се съблича.
Красива от ухажване жена...
           Така,
           дорде останала без сили
           или разнежила се може би,
           скалата се стопи...
Да, камъкът не издържа!
Та ти ли?
****************************************
Иван Тренев   -   Завинаги

Бе някакво градче в Италия...
От гледки уморен
замислен за живота, ненадейно я видях
от автобуса спрял и погледа ми
жадно я обгърна.
В седловина на портокали
бе пораснала навярно,
между ваятели на амфори.
С очите си грабливи
обрекла би на мъченичество желано
онзи, който се осмели да я поиска...
Но си тръгна автобусът.
Градчето избеля и се изгуби.
И тя остана в него, неузнала
за мойто съществуване. Завинаги ...
            Понякога ще стопля уморената ми памет
            и тъй като ще съм забравил
            цвета на роклята и,
            ще си го измислям, докато
            се усъмня, че е била наистина
                     и аз съм я видял.

¤§¤ DAMNED^ANGEL ¤§¤

Тъжната балерина

Ето я излиза красивата балерина,
но защо не е облечена в бяло?!
Красива като кукла от витрина,
колко мъка сърцето й бе видяло...

Толкова грациозно танцува,
на пръсти нежно стъпва тя,
но спомня си как той я целува,
спомни си изведнъж за любовта...

Понася се под звуците на танца тя,
под звуците на меланхолична песен,
песен,пееща се за любовта
и спомни си за живота нелесен...

За всичката болка си спомни,
за цялата изживяна мъка онази,
щастливите моменти си припомни,
които в душата тъй скътано пази...

И нахлуха мисли мрачни,
не можа повече да се сдържи,
сълзи текнаха прозрачни,
сега порой от очите й вали...

И устните,розови преди,
сега сякаш къравочервени,
и сърцето и отвътре кърви,
очите и гледат натъжени...

И ръцете нежни,сега са изподрани,
нозете крехки вече не се държат,
и по тялото хиляди кървящи рани,
мрачен и болезнен е целия свят.



---- не знам автора


И тръгнахме надолу. Пепелища
след някакъв лудешки нощен пир.
Едва сега разбрах, че сме във черно,
защото към разпятие вървим.
Мълчахме дълго, прекалено дълго
и в стъпките ти чувах своя пулс.
До мене беше, а като че всеки
поел бе своя най-самотен път.
Аз спрях и дълго гледах към реката.
Отиваше си. Мъртва. Като нас.
Приличаше на търновската Янтра,
където в Юда ме превърна страст.
Едно момче на осемнайсет се съблече
и влезе във водите. Беше мъж.
И затова го исках. После го прегръщах.
И после го забравих. В онзи дъжд
от кестени на мъничката гара -
разбрах, че ти ги мяташе по мен.
За наказание. Като Албена на площада,
която селото прокле във онзи ден...
С теб слизахме. Безкрайно. И надолу.
И керемидите на къщите видях,
и после царевицата – застинала отляво.
И изведнъж – изтръпващ страх.
Като от куче. Ти, не знам, усети ли –
поисках да те сграбча за ръка,
да ме спасиш, а после до сърцето ми
да долепиш ухо. Ох, някаква сълза
след миг ще издрънчи на пясъка -
(какво страхотно ехо!) страшен знак,
че ти си в мен, а не до мен и че душата ми
не си е тръгвала от твоята душа.
И че до края има много време.
Да минем триумфално през града!
Ти знаеш ли, че е прекрасна есен
и че Раждавица не идва от ръжда,
ами от раждане. И ние сме родени
от майка Страст и от баща Инат.
Очите ни са силни и зелени,
защото плачем само през нощта.
И моля те, прости ми, че заплаках,
когато във дланта ми се заби треска.
Остана кървав белег на ръката ми,
не от бодила, а от твоята ръка.
Прости, за тишината сред трънаците,
когато стъпките жигосваха пръстта.
Тогава аз разказвах на тревата,
че с тебе ни е свързала кръвта.
Онази кръв, която някой път се лъже
и тръгва не след огън, а след дим,
но винаги обратен път намира
към майка, към земя и към любим.

Радос, Благодаря ти много за това стихче! Върна ме назад във времето и ми припомни една любов, едни емоции, едно безгрижно време...